Решение № 2052 от 23.12.2025, Районен съд - Плевен

РЕШЕНИЕ

№ 2052 гр. Плевен, 23.12.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛЕВЕН, XIV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на пети декември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Христо Ст. Томов при участието на секретаря Яна Д. Петрова като разгледа докладваното от Христо Ст. Томов Гражданско дело № 20254430104892 по описа за 2025 година

Постъпила е искова молба от Н. Е. П. от гр. Плевен против „****“ ООД гр. София. В молбата се твърди, че на 04. 10. 2021 год. между Н. П. в качеството му на заемополучател и „****" ООД в качеството му на заемодател е бил сключен договор за потребителски кредит № ****. Твърди се, че страните са се договорили отпуснатият заем да бъде в размер на 800 лв., като размерът на годишната лихва е 40. 14 %, а размерът на годишния процент на разходите е 48. 84 %. Твърди се, че в чл. 4 ал. 3 от процесния договор е уговорено, че страните се съгласяват договорът за заем да бъде обезпечен по начина и условията съгласно общите условия на договора или банкова гаранция в полза на институцията, отпуснала кредита. Твърди се, че в чл. 6 страните са уговорили, че в случай на неизпълнение на задължението си да предостави гаранция кредитополучателят дължи неустойка на кредитора, която се заплаща разсрочено, заедно с всяка от погасителните вноски. Твърди се, че на ищеца е била начислена неустойка в общ размер на 348 лв., тъй като не е представил в срок надлежни поръчители или друг вид обезпечение, посочени в процесния договор, която неустойка следва да се заплаща разсрочено с всяка погасителна вноска по кредита и общата сума, която следвало да върне е 1 216 лв. Твърди се, че в случая е налице договор с потребител по смисъла на пар. 13 от ДР на ЗЗП, по отношение на който 1 намират приложение съответно разпоредбите на ЗПК. Ищецът счита, че уговорената клауза за неустойка в чл. 6 от договор за паричен заем, съгласно която потребителят трябва да заплати неустойка в размер на 348 лв., е нищожна поради противоречие с добрите нрави /чл. 26 ал. 1 предл. 3 от ЗЗД/ и поради това, че е сключена при неспазване на нормите на чл. 11, чл. 19 ал. 4 от ЗПК във вр. с чл. 22, както и чл. 143 ал.1 от ЗЗП. Твърди се, че в правната доктрина и съдебна практика безспорно се приема, че накърняването на добрите нрави по смисъла на чл. 26 ал. 1 предл. 3 от 33Д е налице именно, когато се нарушава правен принцип било той изрично формулиран или пък проведен чрез създаването на конкурентни други разпоредби. Твърди се, че настоящият случай касае еднотипни договори за паричен заем, върху чието съдържание потребителят не може да влияе. Твърди се, че в глава четвърта от ЗПК е уредено задължение на кредитора преди сключване на договор за кредит да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и при отрицателна оценка да откаже сключването на такъв. Твърди се, че в съображение 26 от преамбюла на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета относно договорите за потребителски кредити изрично се сочи: „В условията на разрастващ се кредитен пазар е особено важно кредиторите да не кредитират по безотговорен начин или да не предоставят кредити без предварителна оценка на кредитоспособността, а държавитечленки следва да упражняват необходимия надзор с цел избягване на такова поведение и следва да приложат необходимите средства за санкциониране на кредиторите в случаите, в които те процедират по този начин". Ищецът счита, че клаузата, с която в процесния договор за паричен заем е уговорено, че заемателят дължи неустойка в общ размер на 348 лв. в случай че не предостави в срок по- малък от 24 часа от сключването му, обезпечениебанкова гаранция, се цели прехвърляне на задължението на кредитора към потребителя. Твърди се, че въпреки задължението на кредитиращото дружество да извърши проверка за кредитоспособността на потребителя това задължение се вменява на потребителя, който да осигури обезпечение едва след като кредитът е отпуснат, като ако не стори това дългът му нараства, т. е. вместо кредиторът да следи за неразумно кредитиране същият налага неимоверно голяма неустойка, с която повишава риска от изпадането на кредитополучателя в неплатежоспособност. Твърди се, че неустойка за неизпълнение на задължение, което не е свързано пряко с претърпени вреди 2

(няма данни за ответника да са настъпили вреди от непредоставянето на обезпечение) е типичен пример за неустойка, която накърнява добрите нрави, тъй като излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции и цели единствено постигането на неоснователно обогатяване /в този смисъл е и т. 3 от тълкувателно решение № 1/ 15. 06. 2010 год. по т. д. № 1/ 2009 год. на ВКС/. Твърди се, че с процесната клауза за неустойка в полза на кредитора се уговаря още едно допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно задължение- недадено обезпечение, от което обаче не произтичат вреди. Твърди се, че подобна неустойка всъщност обезпечава вредите от това, че вземането няма да може да бъде събрано от длъжника в срок, но именно тези вреди се обезщетяват и чрез мораторната лихва по чл. 33 ал. 1 от ЗПК. Твърди се, че подобно кумулиране на неустойка за забава с мораторна лихва е недопустимо. Твърди се, че непредставянето на обещани обезпечения (когато същите са били реално очаквани от кредитора), съобразно разпоредбата на чл. 71 от ЗЗД, дава основание да се иска незабавно цялото задължение. Твърди се, че в случая кредиторът променя последиците от липса на обезпечение и вместо да санкционира с предсрочна изискуемост, той начислява неустойка, чието плащане разсрочва заедно с периодичните вноски. Твърди се, че от горното е изводимо, че нито една от страните не е имала реално намерение да бъде предоставено обезпечение или да се ползват правата на кредитора по чл. 71 от ЗЗД при непредставено обезпечение. Ищецът счита, че ако кредиторът е имал за цел да получи обезпечение същият е могъл да отложи даването на кредит, каквато е обичайната практика при предоставяне на обезпечени кредити.

Твърди се, че дори да се приеме, че страните са допускали възможността исканото обезпечение да се предостави и „неустойката" да не се дължи, то смятам, че това плащане не се явява неустойка по смисъла на закона, а възнаграждение, дължимо под условие. Твърди се, че това е така, тъй като последиците от неизпълнението на задължението да се предостави обезпечение, не са типичните последици от договорно неизпълнение, които законът предвижда, а напротив договорът продължава да се изпълнява по първоначално заложен погасителен план, но при по- висока цена, прикрита като неустойка. Твърди се, че с уговорената неустойка се цели да се заобиколи предвидения максимален размер на годишен процент на разходите/ГПР/- чл.

19 ал. 4 от ЗПК. Твърди се, че това вземане формално е посочено като 3 обезщетение за неизпълнение само и единствено с цел да не бъде включено при изчисляването на ГПР и така същият да остане под установената граница от 50 %. Твърди се, че в действителност същото отговаря на всички критерии, посочени в пар. 1 т. 1 от ЗПК, тъй като представлява разход, пряко свързан с договора за потребителски кредит, известен е на кредитора и следва да се заплати от потребителя. Твърди се, че това се потвърждава и от самия погасителен план, от който е видно, че разходът за неустойка е включен и дължим още с подписването на договора. Твърди се, че договарянето на този разход като неустойка има единствено за цел увеличаване възнаграждението на кредитора над максимално допустимия размер, поради което на основание чл. 21 от ЗПК тази клауза е недействителна. Твърди се, че дадената на потребителя възможност да осигури обезпечение в срок по- малко от 24 часа не може да обоснове обратния извод. Твърди се, че срокът е твърде кратък и е житейски логично да се предположи, че потребителите на подобен тип кредити са материално затруднени, съответно не могат да осигурят поръчител с големи трудови доходи. Твърди се, че освен това в ЗПК е предвидено изрично задължение на кредитора да оцени кредитоспособността на длъжника. Твърди се, че с предоставянето на потребителя на заемната сума кредиторът е счел, че заемателят отговаря на критериите му за кредитоспособност, поради което изискването на допълнително обезпечение е лишено от всякакъв смисъл. Твърди се, че в случай че кредиторът действително е искал такова да му бъде осигурено, то следва да се изиска преди предоставянето на кредита, каквато е обичайната практика. Твърди се, че видно от процесния договор е, че възнаградителната лихва е в размер на 68 лв., а неустойката за неизпълнение на акцесорно задължение по договора е в размер на 348 лв, с което реалният ГПР става 480 %. Твърди се, че в решение по дело C-714/22 с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Софийски районен съд (България) с акт от 21 ноември 2022 год., постъпил в Съда на 22 ноември 2022 год. във връзка с тълкуването на член 3, буква ж), член 10, параграф 2, буква ж) и член 23 от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити, СЕС постановява:

„...посочването на ГПР, който не отразява точно всички тези разходи, лишава потребителя от възможността да определи обхвата на своето задължение по същия начин както непосочването на този процент.

4

Следователно санкция, изразяваща се в лишаване на кредитора от правото му на лихви и разноски при посочване на ГПР, който не включва всички споменати разходи, отразява тежестта на такова нарушение и има възпиращ и пропорционален характер“;

„.член 10, параграф 2, буква ж) и член 23 от Директива 2008/48 трябва да се тълкуват в смисъл, че когато в договор за потребителски кредит не е посочен годишен процент на разходите, включващ всички предвидени в член 3, буква ж) от тази директива разходи, посочените разпоредби допускат този договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води единствено до връщане от страна на съответния потребител на предоставената в заем главница“. Твърди се, че уговорената неустойка излиза и извън присъщите й обезщетителна, обезпечителна и санкционна функция и на основание чл. 26 ал. 1 от ЗЗД е нищожна. Твърди се, че същата противоречи на закона и добрите нрави, като излиза и извън пределите на предвидената в чл. 9 от ЗЗД договорна свобода. Твърди се, че по този начин се нарушават основни принципи за справедливост и добросъвестност в отношенията между потребител и кредитор. Твърди се, че съгласно т. 3 от тълкувателно решение № 1/ 2009 год. от 15. 06. 2010 год. на ОСТК преценката за нищожност следва да се извърши в зависимост от специфичните за всеки конкретен случай факти и обстоятелства при съобразяване на примерно посочени критерии, като естество и размер на обезпеченото с неустойката задължение, обезпечение на поетото задължение с други, различни правни способи, вида на самата уговорена неустойка и на неизпълнението, за което е предвидена, съотношението между размера на неустойката и очакваните за кредитора вреди от неизпълнението. Твърди се, че процесната неустойка е предвидена за неизпълнение на задължение за предоставяне на обезпечение, а не за същинското задължение по договора за връщане на заетата сума. Твърди се, че видно и от размера й същата е в размер на % от предоставения заем, без да става ясно изобщо какви вреди обезщетява, след като кредиторът сам е оценил кредитоспособността на длъжника и е одобрил отпускането на кредита преди да му е предоставено обезпечението.

Твърди се, че че с договарянето на тази неустойка заемодателят цели единствено да се обогати. Твърди се, че цитираната клауза е екзорбитантна, нарушаваща добрите нрави и противоречаща на чл. 26 ал. 1 и чл. 9 от ЗЗД.

Твърди се, че тази клауза е изцяло неравноправна и нищожна на основание чл.

5

143 ал. 2 т. 5 от Закона за защита на потребителите /ЗЗП/, тъй като същата задължава потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано висока неустойка. Твърди се, че съгласно императивната разпоредба на чл. 33 ал. 1 от ЗЗП при забава на потребителя кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата.