Акт от 05.02.2020, Окръжен съд - Сливен

Р Е Ш

Е Н И Е N гр. Сливен, 05.02.2020 г.

В И

М Е Т

О Н А

Н А Р

О Д А

СЛИВЕНСКИЯТ

ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в откритото заседание на пети февруари през двехиляди и двадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ: СТЕФКА МИХАЙЛОВА мл. с.

ЮЛИАНА ТОЛЕВА при участието на прокурора ……...………….и при секретаря Ивайла Куманова, като разгледа докладваното от Надежда Янакиева въз.гр. д. N 556 по описа за 2019 год., за да се произнесе, съобрази следното:

Производството е въззивно и се развива по чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба против първоинстанционно решение № 881/26.07.2019г. по гр.д. № 5619/18г. на СлРС, с което са отхвърлени като неоснователни и недоказани предявените от И.П.Г. против Д.П.В. искове с правно основание чл. 124 ал. 1 от ГПК вр. чл. 415 ал. 1 от ГПК, за признаване за установено между страните, че ответникът дължи на ищеца сумите: 10 299 лв. главница, представляваща задължение по устен договор за СМР, заедно с обезщетение за забава в размер на законовата лихва от 13.07.2018г. до окончателното изплащане и 13 000 лв. главница, представляваща стойността на нанесени вреди, заедно с обезщетение за забава в размер на законовата лихва от 13.07.2018г. до окончателното изплащане, за които вземания е издадена заповед № 1651/13.07.2018г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. № 3053/18г. на СлРС и са присъдени разноските на ответника за исковото производство.

Против това решение са постъпили две въззивни жалби от ищеца в първоинстанционното производство.

Въззивникът обжалва изцяло решението с въззивна жалба № 17581 от 21.08.2019г., като твърди, че то е незаконосъобразно, необосновано и неправилно. Заявява, че съдът не е изследвал всички доказателства и не е установил правилно фактическите обстоятелства по делото. Така е стигнал до неправилни правни изводи и е отхвърлил исковете му с противоречиви и необосновани мотиви. Иска отмяна на атакуваното решение и постановяване на ново от въззивния съд, с което исковете му бъдат уважени.

Няма претенция за разноски, няма доказателствени искания.

С въззивна жалба № 18668/10.09.19г. въззивникът-ищец атакува цитираното решение, като развива допълнителни съображения за неговата незаконосъобразност и неправилност. Твърди, че съдът е открил производство по оспорване на приемо-предавателен протокол, но неоснователно е отказал назначаване н асъдебно-графична експертиза. Кредитирал и обсъдил е само избираема част от свидетелските показания, а не ги е съпоставил с изводите на СТЕ, на които те противоречат. Развива аргументация в тая насока. Също така необосновано е счел за недоказани вида и количестовото изпълнени работи, въпреки наличието на свидетелски показания и експертно мнение по тоя въпрос. Въззивникът се оплаква и от некредитирането на значителна, съществена и относима част от заключението на експертизата, която е годно доказателствено средство и обективно констатира редица релевантни обстоятелства. Въпреки това заявява, че СТЕ е и непълна тъй като вещото лице не изяснява как е формирало стойността на извършените работи.

По-нататък въззивникът се оплаква, че първоинстанционният съд не се е мотивирал защо е отхвърлил иска по чл. 45 от ЗЗД, въпреки, че всички предпоставки са налице. На последно място заявява, че съдът не е коментирал в мотивите си и направеното в последното с.з. възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на представителя на ответника.

В обобщение моли въззивния съд да отмени решението на СлРС и да върне делото за адекватно разглеждане от друг състав на СлРС.

Претендира разноските по делото.

Във въззивната жалба не са направени нови доказателствени или други процесуални искания.

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК въззиваемата страна е подала писмен отговор, с който оспорва като неоснователна въззивната жалба, твърди че атакуваното решение е правилно и законосъобразно. Излага подробни съображения, с които последователно оборва всички релевирани оплаквания. Счита, че атакуваното решение е постановено при спазване на процесуалните и материалните разпореби. Развива аргументация, сходна на поддържаната в отговора и защитата си по същество в първоинстанционното производство. Анализирайки събраните доказателства, заявява че претенциите на ищеца са неоснователни и правилно са били отхвърлени, липсват пороци, водещи до отмяна на съдебния акт. По повод оплакването, касаещо възражението за прекомерност на адвокатския хонорар, заявява, че такова не е отразено в протокола, а и това оплакване следвало да се релевира с молба по чл.

248 от ГПК.

Моли въззивния съд да остави без уважение въззивната жалба и да потвърди обжалваното решение. Не е заявена претенция за разноски.

Няма направени нови доказателствени или други процесуални искания за въззивната фаза на производството.

В същия срок не е подадена насрещна въззивна жалба.

В с.з., въззивникът, редовно призован, не се явява лично и не се представлява. С писмено становище процесуалният му представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК поддържа двете жалби на изложените основания и моли съда да гиуважи, оспорва отговора. Прави доказателствани искания, които съдът е отхвърлил като преклудирани Претендира разноски.

В с.з. въззиваемият, редовно призован, е се явява лично и с процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, който оспорва двете въззивни жалби, поддържа отговора си и моли за потвърждаване на атакувания акт.

Претендира разноски за тази инстанция.

Въззивният съд намира въззивните жалби за редовни и допустими, отговарящи на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същите са подадени в срок, от процесуално легитимиран субект, имащ интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед пълния обхват на обжалването – и допустимо.

При осъществяване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивните жалби /по които съдът ще постанови общо, тъй като са подадени от една и съща страна и имат един и същ предмет, като втората допълва с аргументация първата/, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС доказателства, намира, че обжалваното решение е правилно като краен резултат. Макар да не споделя изцяло правните изводи на първостепенния съд, по различни съображения този въззивен състав намира, че исковете също следва да бъдат отхвърлени като неоснователни.

Предявените установителни искове имат за предмет установяване на парични задължения на ответника към ищеца и техните размер и основание следва да бъдат идентични с тези по заявлението за издаване на заповедта за изпълнение по чл.

410 от ГПК, респективно – исковата претенция да е част от вземането, включена в неговия обем, при същите условия.

Ищецът претендира, че му се дължат: на основание чл. 55 ал. 1 пр. 2 от ЗЗД - сумата 10 299 лв. главница, представляваща дадено на неосъществено основание, заедно с обезщетение за забава в размер на законовата лихва от подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК до окончателното изплащане и на основание чл. 45 от ЗЗД - сумата 13 000 лв. главница, представляваща обезщетение за причинени имуществени вреди от непозволено увреждане, заедно с обезщетение за забава в размер на законовата лихва от подаването на заявлението по чл. 410 от ГПК до окончателното изплащане.

Налице е съвпадение между заявената сума /както и начина на формирането й/ и твърдяните правопораждащи факти по заявлението по чл. 410 от ГПК и по исковата молба по чл. 422 вр. чл. 124 от ГПК – произходът на задълженията е идентичен с този по заявлението и се свързва най-общо с договор за извършване на строителни работи.

Настоящият състав намира, че ищецът не е доказал релевантните положителни факти, от които извлича основателността на претенциите си.

По отношение на иска по чл. 55 ал. 1 пр. 2 от ЗЗД и акцесорната претенция за обезщетение за забава върху нея:

Безспорно е установено по делото, че между страните е бил сключен в устна форма ненаименован договор, с основните елементи на договор за изработка, касаещ извършване на довършителни строителни работи в новопостроената къща, собственост на ищеца.

Този вид договор по начало е неформален и за неговата действителност не е необходима писмена или друга особена форма, не е опроверган фактът на сключването му, настъпил със съвпадането на двете насрещни воли, а доказването на съществуването му е осъществено по общия ред, с всички допустими доказателствени средства. Въззивният съд счита, че уговорките между страните относно стойността на работите се определят от подробната оферта на ответника, която е представена като заверено копие по делото. Тя представлява публично предложение, което не е необходимо да носи подписа на лицето, което е обозначено като нейн автор в антетната част, където са посочени името, електронният му адрес и телефонният номер. Ответникът не е оспорил съдържанието на този документ касателно вида работи и посочените цени.

Освен това, най-общо, договорът за изработка е двустранен, възмезден, каузален, комутативен и престационен - права и задължения от него възникват за двете страни и са функционално обвързани помежду си.

По силата на този договор, и с оглед общите правила, уреждащи тези правоотношения, ответникът, като изпълнител, се е задължил да извърши и предаде на ищеца, като възложител, в състояние, отговарящо на техническите изисквания, срещу определено възнаграждение, следните работи – полагане на бетон, извършване на замазка, слагане на теракотени плочки, на ламинат, шпакловка, грундиране и боядисване на стени и тавани, изпълнение на две бани, поставяне на гипсокартон, на фасадна топлоизолация, мазилка, зидане на колони, укрепване, обръщане на врати и слагане на подпрозоречни плочи.

Установено е, че ищецът е изпълнил по главното си задължение /да заплати възнаграждение/ като е изплатил на ответника сумата 5 800 лв. Получаването й е отразено в две разписки за 3 000 лв. и за 2 800 лв., подписани от ответника, като той нито отрича факта на плащането, нито претендира че му се е дължала по-голяма сума – тоест това представлява възнаграждението по договора за труда, тъй като е също безспорно, че материалите са закупувани от ищеца. Що се отнася до сумата 4 499 лв., която ищецът твърди, че също е заплатил на ответника – съдът счита, че не е успешно проведено пълното и главно доказване от носещата доказателствената тежест за това страна – ищцовата, по начин, да убеди извън съмнение съда, че този факт се е осъществил, поради което го приема за ненастъпил.

От своя страна ответникът не е престирал точно своите основни насрещни задължения. Категорично е доказано, че е налице лошо изпълнение по отношение на част от извършените работи, по отношение на други – има едва задоволително изпълнение, тоест изпълнителят не е осъществил и предоставил изцяло уговорения резултат.

По начало, съгласно общото правило на чл. 80 ал. 1 от ЗЗД, регламентиращо договорните отношения при неточно изпълнение на задължението, когато то е такова за действие, за кредитора е предвидена възможност, ако то може да бъде извършено от друго лице, да поиска да извърши това действие за сметка на длъжника.

Това правомощие е допълнително доразвито в контекста на специалното правоотношение по повод договора за изработка и именно разпоредбите на чл. 265 от ЗЗД, трертиращи тези въпроси, са приложими към настоящия случай.

Естествено, механизмът за намеса на кредитора с цел премахване на дисбаланса в договорната връзка, предизвикан от длъжника, се поставя в действие едва след завършване на фактическия състав на правоотношението – да е предложен краен резултат, който изпълнителят да е предал, а възложителят - приел, за да може последният да прецени има ли отклонение от поръчката или недостатъци на изпълнената работа.

Приемането на работата обхваща два елемента – фактическото получаване на изработеното от поръчващия и признанието, че изработеното съответства на поръчаното. Така приемане има когато реалното получаване на изработеното се придружава от изричното или мълчаливо изявление на поръчващия, че счита работата съобразна с договора.