Решение № 808 от 22.11.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 808 гр. София, 22.11.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, НО XIV ВЪЗЗ. СЪСТАВ, в публично заседание на тридесети октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Цветан Ив. К.

Членове:

Биляна М. Вранчева

Иван Ал. Стоилов при участието на секретаря Вероника Р. Д. в присъствието на прокурора Л. Анг. К. като разгледа докладваното от Иван Ал. Стоилов Въззивно наказателно дело от общ характер № 20251100603094 по описа за 2025 година

Производството е по реда на глава XXI НПК.

Атакуваната присъда е от категорията актове, подлежащи на въззивна проверка по реда на тази глава.

С Присъда от 26.02.2025 г., постановена по НОХД № 16576/24 г. по описа на СРС, НО, 122 състав, първоинстанционният съд е признал подсъдимия А. П. К. за виновен в извършване на две самостоятелни престъпления по чл. 157, ал. 3, вр. ал. 1 от НК, като при условията на чл. 58а, ал. 1 от НК, вр. чл. 373, ал. 2 от НПК, за всяко едно от тях е наложил наказание „лишаване от свобода“ за срок от четири години. На основание чл. 23, ал. 1 от НК, първоинстанционният съд е определил едно общо най-тежко наказание „лишаване от свобода“ за срок от четири години, което да се изтърпи при първоначален общ режим в затвора, като на осн. чл. 59, ал. 1 от НК е приспаднато предварителното задържане на К., считано от 07.08.2024 г. В тежест на подсъдимия са възложени разноските по делото.

Против присъдата в законоустановeния срок е постъпила въззивна жалба от адв. М.

Х. – упълномощен защитник на подс. К., с която същата се оспорва като неправилна и незаконосъобразна в частта, касаеща наказанието. Отчита се, че по правилата на чл. 371, т. 2 от НПК, вр. чл. 58а, ал. 1 от НК, съдът бил наложил наказание лишаване от свобода за срок от шест години, което намалил с една трета до лишаване от свобода за срок от четири години, но не бил приложил правилно принципа на индивидуализация на наказанието, като не отчел наличието на многобройни смекчаващи вината обстоятелства, което налагало приложението на чл. 55 от НК. Така наложеното наказание било несъразмерно тежко, поради което се моли, вместо разпоредбата на чл. 58а, ал. 1 от НК, да се приложи поблагоприятната по чл. 58а, ал. 4, препращаща към чл. 55 от НК, и се определи наказание под 1 най-ниския предел, с приложение на чл. 66 от НК.

С въззивната жалба не се депозират доказателствени искания.

Срещу жалбата не е постъпило възражение от СРП.

Въззивният съд по реда на чл. 327 НПК прецени, че с оглед правилното решаване на делото не се налага провеждането на въззивно съдебно следствие.

В съдебно заседание пред въззивната инстанция защитата изтъква, че подсъдимият бил признал всички факти и обстоятелства, както от обективната, така и от субективната страна на деянието. Нямало спор по отношение на мотивите на съда за авторството, за елементите от фактическия състав и вида на наказанието. Единственият спор съществувал по отношение размера на наказанието, тъй като определените шест години „лишаване от свобода“ и последвалата редукция на четири години била изключително високо наказание, с оглед постигане на целите по чл. 36 от НК. Признава се, че двете деяния били изключително неприятни и гнусни, като подсъдимият бил обяснил на първоинстанционния съд защо се било стигнало до това нещо. Съществувал дефицит в мотивите на първоинстанционния съд по отношение на вида и размера на наказанието. Според защитата имало многобройни и изключително смекчаващи отговорността обстоятелства - подсъдимият към датата на инкриминираното деяние бил на 18 години, а това било едно изключително само по себе си смекчаващо обстоятелство. Отделно от това, повече от четири години преди датата на деянието майка му била починала и той живял сам, отглеждан от други близки и роднини в изключително тежка социална среда, с негативно влияние от други лица. Налице били и доказателства, че подсъдимият бил прекъснал училище, не посещавал занятия, станал зависим от алкохол и наркотици. Всички тези обстоятелства разкривали в своята съвкупност едно многообразие от смекчаващи отговорността обстоятелства и било законосъобразно наказанието да бъде определено под минимума, предвиден от закона, т.е. под пет години, а именно около четири години „Лишаване от свобода“, след което да бъде извършена редукцията по чл. 58а от НК. Отбелязва се, че в момента, повече от половин година, подсъдимият бил настанен в отделен социален медицински център към Затвора, за да няма достъп до другите лишени и задържани, които знаели какво деяние излежавал. Подсъдимият бил направил положителни за себе си изводи от случая. В реплика към прокурора от СГП се допълва, че деянието не разкривало по-завишена опасност от тази, която бил предвидил законодателя. Самият първоинстанционен съд в мотивите си бил изложил становище защо считал, че не се разкривали белези за такава завишеност - самото посягане към половата неприкосновеност било в изключително повърхностен вариант, както и силата, която била употребена спрямо пострадалите. В заключение се моли съдът да измени присъдата в тази част.

В съдебното заседание пред въззивната инстанция прокурорът от СГП моли жалбата на подсъдимия, с която се оспорва първоинстанционната присъда в частта й относно наказанието, да бъде оставена без уважение. Наказанието било индивидуализирано правилно и били отчетени всички отегчаващи и смекчаващи вината обстоятелства. СГП смята, че наказанието в този вид било справедливо и съотнесено към целите на наказанието, предвидени в чл. 36 от НК.

В правото си на лична защита подс. А. К. заявява, че признава грешката си, извинява се и обещава повече да не се повтаря. В своята последна дума същият моли за по-малко наказание.

Софийски градски съд, като съобрази изложените от страните доводи и служебно провери правилността на присъдата, съобразно изискванията на чл. 314 НПК, намира за установено следното:

Въззивната жалба е процесуално-допустима, доколкото е депозирана в срок и то от активно легитимирана страна – подсъдимият, чрез неговия защитник.

2

Разгледана по същество, съдът намира въззивната жалба за неоснователна.

Съображенията на състава са следните:

Срещу подс. К. СРП е внесла в СРС обвинителен акт, с който го обвинява в извършването на две престъпления, както следва:

1. За това, че на 24.07.2024 г., около 10:40 часа в гр.София, в гориста местност, находяща се на територията на „Северен парк“, от страната на ж.к. „Свобода“, е извършил действие на полово удовлетворение /опипал половите му органи/ с лице от същия пол, ненавършило 14 годишна възраст - малолетния Н.Н.Д. ЕГН **********, като употребил за това сила /хванал с ръка за врата Н.Н.Д. и му казал „ Сваляй гащите веднага“/, с което е осъществил престъпния състав по чл. 157 ал. 3, вр. ал. 1 от НК;

2. За това, че на 24.07.2024 г. около 10:40 часа в гр.София, в гориста местност, находяща се на територията на „Северен парк“, от страната на ж.к. „Свобода“, е извършил действие на полово удовлетворение /опипал половите му органи/ с лице от същия пол, ненавършило 14 годишна възраст - малолетния А.В.К., ЕГН: ********, като употребил за това сила /хванал с ръка за врата А.В.К. и му казал „ Сваляй гащите веднага“/, с което е осъществил престъпния състав по чл. 157 ал. 3, вр. ал. 1 от НК.

За да постанови присъдата си, районният съд е провел съкратено съдебно следствие по реда на Глава 27, чл. 371, т. 2 от НП, след като подсъдимият е признал фактите и обстоятелствата, визирани в обвинителния акт и е изразил съгласие да не се събират доказателства за описаните там факти и обстоятелства. Основателно, след като е приел, че самопризнанието на подсъдимия се подкрепя от доказателствата, събрани на ДП, първоинстанционният съд е приел за установена именно описаната в обвинителния акт фактическата обстановка, както следва:

Подсъдимият А. П. К. е с ЕГН: **********, род. в гр.София, българин, българско гражданство, неосъждан, начално образование, не работи, с постоянен адрес в София, жк ******** и с настоящ адрес в София, жк ********

На 24.07.2024 г., около 10:30 ч. в гр. София, св. Ю.М. и св. М.З. завели децата си, измежду които били свидетелите, малолетни, не навършили 14 г. възраст, Н.Н.Д. и А.В.К., от клуб „Наука и творчество“, предлагащ занимания по интереси на деца от подготвителна група до пети клас, на територията на „Северен парк“ от страната на ж.к. „Свобода“.

Там на 24.07.2024 г. около 10:40 ч. в гр. София, в гориста местност, находяща се на територията на „Северен парк“, от страната на ж.к. „Свобода“, свидетелите Н.Д. и А.К., и двамата ненавършили 14 г. възраст, събирали капачки от земята. Двете деца срещнали подс.

А. К., който ги попитал дали може да събира капачки с тях и те се съгласили. След това подсъдимият хванал с ръка за врата Н.Н.Д. и му казал „Сваляй гащите веднага“ и опипал половите му органи, след което хванал с ръка за врата А.В.К. и му казал „Сваляй гащите веднага“ и опипал и неговите полови органи.

После свидетелите Н.Д. и А.К. избягали при св. Ю.М., разказали му какво се е случило и той подал сигнал до органите на МВР.

За да възприеме гореизложената фактическа обстановка, първоинстанционният съд е преценил, че са налице условията на чл. 372, ал. 4 от НПК, доколкото направеното от подсъдимия самопризнание се подкрепя от събраните по делото доказателства – показанията на пострадалите малолетни Н.Д. и А.К., показанията на свидетелите М.а Д., В.К., Ю.М. и М.П., както и от заключението трите комплексни съдебно-психиатрични и психологични експертизи (КСППЕ), като с определение е обявил, че при постановяване на присъдата ще се ползва от направеното от подсъдимия самопризнание без да събира доказателства за фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт. По аргумент на чл. 373, ал. 2 от НПК първият съд законосъобразно не е провел разпити на подсъдимия, свидетелите и вещите лица.

3

На база съкратената процедура по чл. 371, т. 2 от НПК правните изводи (от обективна и субективна страна) на първоинстанционния съд са съответни на тези, обективирани в обвинителния акт и фактите по делото - за това не съществува спор между страните, поради което въззивната инстанция не смята за необходимо да ги преповтаря.

Съвсем правилно първоинстанционният съд, на основание чл. 373, ал. 2 от НПК, е приложил чл. 58а от НК при определяне на наказанието за всяко едно от двете престъпления по чл. 157 ал. 3, вр. ал. 1 от НК, като ги е редуцирал с 1/3, а после , по правилата на чл. 23, ал. 1 от НК, е определил едно общо най-тежко наказание.

Съобразно обстоятелството, че с въззивната жалба се оспорва единствено размера на наказанието, въззивната инстанция следва да развие своята проверка и служебна преценка именно в тази насока.

За престъпление по чл. 157, ал. 3, вр. ал. 1 от НК законодателят е предвидил наказание „лишаване от свобода“ от пет до дванадесет години.

При определяне на наказателната отговорност и индивидуализацията на наказанието първоинстанционният съд е предложил в достатъчна степен детайлно и аргументирано обсъждане на смекчаващите и отегчаващите вината обстоятелства, преценявайки ги както поотделно, така и в съотношение помежду си, като първият съд допълнително ги е съпоставил и с основателността на конкретните искания на страните - за налагане на наказание към минимума, според искането на защитата, или към средния размер, според искането на СРП. В този смисъл въззивният състав не може да се съгласи с мнението на защитата, че в тази си част в мотивите на първия съд се забелязал „дефицит“. Точно обратното – първият съд е предложил дължимата всеобхватна и логически издържана аргументация по отношение индивидуализацията на наказанието.

Така, първоинстанционният съд правилно е взел предвид като смекчаващи отговорността обстоятелства необремененото съдебно минало на подсъдимия, както и изтъкнатото от защитата за житейските неблагополучия на подсъдимия преди деянията, за начина му на живот, воден от него до арестуването му, включително и за съзнаването и оценяването от него в негативен аспект на този воден до ареста начин на живот.

Самостоятелно в своите мотиви първият съд е преценил, че деянията, макар и две на брой и извършени спрямо малолетни деца, все пак не се характеризирали с белезите на типичните криминализирани от законодателя хомосексуални действия – както по отношение на опипването, така и по отношение на приложената спрямо всяко от двете деца сила – хващане за врата. Тази констатация на първия съд, макар и незаявена по категоричен начин, определено разширява обема на приетите от съда смекчаващи вината обстоятелства – извод, който не се приема от въззивната инстанция, най-малкото, доколкото всяка проява на упражнено насилие спрямо малолетно лице, дори и в най-ниския си интензитет, търпи критика, а не поощрение. Този неправилен частичен извод на първия съд обаче се компенсира от младата възраст на дееца (18 г.), което първият съд не е отчел, а то също следва да бъде присъединено към обема на смекчаващите вината обстоятелства, поради което преценка за наличието на смекчаващи отговорността обстоятелства на първия съд като цяло е правилна.