Решение № 1073 от 18.02.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 1073 гр. София, 18.02.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-В СЪСТАВ, в публично заседание на тридесети октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Николай Димов

Членове:

Велина Пейчинова

Евгени Ст. Станоев при участието на секретаря Юлия С. Димитрова Асенова като разгледа докладваното от Евгени Ст. Станоев Въззивно гражданско дело № 20241100513160 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С Решение № 10251/30.05.2024 г., постановено по гр.д. № 24394/2023 г. по описа на СРС, 88 състав, е уважен частично осъдителен иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 2 ЗОДОВ за осъждане на Прокуратурата на Република България да заплати на Р. Л. Г., ЕГН **********, сумата от 1500 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди от наказателно преследване за престъпление по чл. 144, ал. 3 вр. ал. 1 НК срещу ищеца, приключило с Постановление за прекратяване на наказателното производство от 12.08.2022 г. по досъдебно производство № 3М 85/2022 г. във връзка с прокурорска преписка № 7039/2022 г. по описа на РП – гр. Бургас, Териториално отделение – Царево, ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба в съда – 09.05.2023 г., до окончателното плащане.

С решението са отхвърлени искът за горницата над 1500 лв. до предявените 10 000 лв., както и искът за обезщетение за имуществени вреди в размер на 7533 лв. – пропуснати ползи от неполучено трудово възнаграждение за периода от 25.09.2022 г. до 08.05.2023 г. вкл., ведно със законната лихва от 1 датата на депозиране на исковата молба в съда – 09.05.2023 г., до окончателното плащане.

С решението е разпределена и отговорността за разноски, като ответникът е осъден на основание чл. 78, ал. 1 ГПК да заплати на ищеца сумата от 10 лв. за държавна такса и 127,50 лв. за адвокатско възнаграждение и на основание чл. 78, ал. 6 ГПК по сметка на СРС – сумата от 300 лв. за възнаграждение за вещо лице.

Срещу така постановеното решение в уважителната част е депозирана въззивна жалба от 11.06.2024 г. от ответника в първоинстанционното производство – Прокуратура на Република България.

Във въззивната жалба са изложени оплаквания за незаконосъобразност, необоснованост и неправилност на постановеното съдебно решение в обжалваната част. В жалбата се твърди, че останало недоказано възникването на неимуществените вреди. Сочи се липсата на мотиви в съдебното решение, от които да стане ясно как съдът е формирал тази сума. Твърди се непроизнасяне по възражението на ответника, че ищецът не е бил привличан като обвиняем в рамките на досъдебното производство, не са му налагани принудителни мерки, а разпитван в качеството му на свидетел. Погрешно съдът приел, че срещу ищеца е започнало бързо производство и той се считал за обвиняем от момента на съставянето на акта за първото действие по разследването, а конкретното първо действие не било следствено. Отделно съдът се позовал на чл. 362, ал. 4 НПК, която разпоредба била отменена с бр.

63 от 2017 г. на Държавен вестник. Ответникът не следвало да носи отговорност за действията на органите на МВР, когато са се възползвали неоснователно широко от процесуалните си правомощия. При определяне размера на обезщетението съдът не е отчел, че досъдебното производство е започнало на 08.06.2022 г. и е приключило на 12.08.2022 г. Акцентира се, че трудовото правоотношение на ищеца с неговия работодател било прекратено месец и половина след прекратяване на досъдебното производство. Тъй като ищецът не бил привлечен в качеството на обвиняем, то същият нямало как да претърпи вреди. Счита се, че съдът не е отчел социално-икономическото положение в страната при определяне на обезщетението. Въззивникът моли решението да бъде отменено, а предявеният иск – отхвърлен, а евентуално размерът на присъденото обезщетение да бъде намален.

2

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК по делото е постъпил отговор на въззивната жалба от ищеца, с който счита последната за неоснователна. Счита решението за правилно в обжалваната от ответника част, като моли за потвърждаването му.

В срока по чл. 263, ал. 2 ГПК по делото е постъпила и насрещна въззивна жалба срещу решението в частта, с която предявените искове са отхвърлени – частично за неимуществени вреди и изцяло за имуществени. В жалбата се твърди, че в тази му част решението е неправилно, тъй като не отчитало реално преживения от ищеца стрес, тъй като е бил разследван за престъпление, за което се предвиждало наказание лишаване от свобода. Не било отчетено, че ищецът си загубил работата поради воденото срещу него разследване. Степента на стреса за него била голяма, изпаднал в отчуждение спрямо околните. Въз основа на изложеното е поискана отмяна на решението в обжалваната му част и постановяване на ново, с което отхвърлените искове да бъдат уважени. Претендирани са разноски.

В срока по чл. 263, ал. 3 ГПК не е постъпил отговор на насрещната въззивна жалба.

Съдът, като обсъди доводите на страните и представените по делото доказателства, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК от легитимирано лице срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което същата е процесуално допустима и подлежи на разглеждане по същество.

Насрещната въззивна жалба е подадена в срока по чл. 263, ал. 2 ГПК от легитимирано лице срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което същата е процесуално допустима и подлежи на разглеждане по същество.

Съгласно чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. По въпросите относно правилността той е ограничен от посоченото в жалбата, като следи служебно за правилното приложение на императивна правна норма, както и за интереса на някоя от страните по делото или за интереса на ненавършилите пълнолетие деца /ТР № 1 от 09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г., на ВКС, ОСГТК/.

3

Предмет на въззивна проверка е решението на районния съд в неговата цялост.

В случая постановеното от районния съд решение е валидно, тъй като е постановено от надлежен съдебен орган, функциониращ в надлежен състав, актът е постановен в пределите на правораздавателната власт на съда, изготвен е в изискуемата от закона писмена форма и съдържа реквизитите по чл. 236 ГПК, а волята на съда е ясна.

Въззивният съд приема, че обжалваното решение е допустимо, тъй като е постановено по допустим иск – налице са положителните процесуални предпоставки за предявяване на иска и отсъстват отрицателни такива.

По същество на спора съдът приема следното:

Първоинстанционният съд е сезиран с искова молба от 09.05.2023 г., уточнена с молба от 16.06.2023 г., с която Р. Л. Г. е предявил срещу Прокуратурата на Република България обективно кумулативно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 2 ЗОДОВ за осъждане на Прокуратурата на Република България да заплати на Р. Л. Г., ЕГН **********, сумата от 10 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди от наказателно преследване за престъпление по чл. 144, ал. 3 вр. ал. 1 НК срещу ищеца, приключило с Постановление за прекратяване на наказателното производство от 12.08.2022 г. по досъдебно производство № 3М 85/2022 г. във връзка с прокурорска преписка № 7039/2022 г. по описа на РП – гр. Бургас, Териториално отделение – Царево, търпени в периода от 08.06.2022 г. до 24.11.2022 г., както и сумата от 7533 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди – пропуснати ползи, от неполучено трудово възнаграждение за периода от 25.09.2022 г. до 08.05.2023 г. вкл., ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба в съда – 09.05.2023 г., до окончателното плащане на сумата

Ищецът описва фактическа обстановка от 08.06.2022 г., довела до образуване срещу него на досъдебно производство № 3М 85/2022 г. по описа на РУ – Царево във връзка с прокурорска преписка № 7039/2022 г. по описа на РП – гр. Бургас, Териториално отделение – Царево, за престъпление по чл.

144, ал. 3 вр. ал. 1 НК. Образуваното наказателно производство приключило с Постановление за прекратяване на наказателното производство от 12.08.2022 г., за което ищецът бил уведомен едва на 24.11.2022 г. Производството се 4 отразило негативно на ищеца, като задържането му от компетентните органи предизвикало значително повишаване нивата на кръвното му налягане и пулс, получил аритмия, което било необичайно за здравословното му състояние, спомените за случилото се предизвиквали същите симптоми, което наложило ищецът да започне редовно лечение, здравословното състояние на съпругата му също се влошило – било открито доброкачествено образувание на млечната жлеза. Р. Г. бил принуден да напусне работата си като охранител, тъй като работодателите му узнали, че е било отнето личното му оръжие по повод образуваното срещу него наказателно производство. В резултат от това ищецът останал без доходи, семейството му разчитало единствено на приходите от трудовото възнаграждение на съпругата на ищеца, като това създало чувство за безнадеждност у него предвид наличието на задължения по договори за кредит, като той почувствал унижение от факта, че съпругата му трябвало да го издържа. Ищецът усетил промяна и в отношението на роднини и приятели, които го укорявали за случилото се, бил изключително потиснат, засегнат и възмутен от поведението на ответника, живеел в шок от незачитането на гражданските му права, бил изнервен и крайно огорчен от несправедливо повдигнатото му обвинение, което довело до обтегнати отношения с роднини, в семейството и на работното място. Във връзка с невъзможността му да продължи да упражнява професията си понесъл имуществени вреди в общ размер от 7 533 лева за периода на оставането му без работа – от 25.09.2022 г. до 09.05.2023 г. Твърди, че описаните вреди са претърпени в резултат на действия и актове на прокуратурата.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът Прокуратура на Република България оспорва исковете по основание и размер. Липсвала причинна връзка между претърпените вреди и действията на прокуратурата. Твърди, че претенциите на ищеца са прекомерни по размер и не съответстват на твърдените с исковата молба вреди. Счита, че не са налице предпоставките за ангажиране на отговорността на държавата, доколкото ищецът не е бил привлечен като обвиняем в процесното наказателно производство. Посочва, че не се установява дали и в кой момент постановлението за прекратяване на наказателното производство е влязло в законна сила. Твърди, че не е налице противоправно поведение от страна на ответника, като всички твърдени вреди били резултат от поведението на трети за настоящото производство лица – полицейски служители, действали в условията на оперативна 5 самостоятелност. Релевира възражение за причиняване на увреждането по изключителна вина на ищеца, който с неправомерното си поведение сам дал повод на органите на полицията да предприемат действия по задържането му.

Предявен е осъдителен иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 2 ЗОДОВ, като основателността му е предпоставена от това по делото ищецът да установи при условията на пълно и главно доказване следните правопораждащи факти: 1) че на ищеца е повдигнато обвинение в извършване на престъпление; 2) че ищецът е бил оправдан с влязъл в сила съдебен акт или наказателното производство е било прекратено с влязъл в сила акт в изброените от законодателя хипотези; 3) вид, характер и размер на претърпените имуществени и неимуществени вреди, в частност – сигурност за увеличаване на имуществото на ищеца относно пропуснатите ползи; 4) наличие на пряка причинно-следствена връзка между вредите и поведението на ответника по наказателното дело.

При установяване на горните обстоятелства в доказателствена тежест на ответника е да докаже правоизключващите си възражения.

Съгласно чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 2 ЗОДОВ държавата отговаря за вредите, причинени на граждани от разследващите органи, прокуратурата или съда, при обвинение в извършване на престъпление, ако лицето бъде оправдано или ако образуваното наказателно производство бъде прекратено поради това, че деянието не е извършено от лицето или че извършеното деяние не е престъпление, или поради това, че наказателното производство е образувано, след като наказателното преследване е погасено по давност или деянието е амнистирано.