Решение № 18806 от 19.10.2025, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 18806 гр. София, 19.10.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 162 СЪСТАВ, в публично заседание на седемнадесети юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: РУМЯНА З. ЗАПРЯНОВА при участието на секретаря АНЕЛИЯ Н. Г. като разгледа докладваното от РУМЯНА З. ЗАПРЯНОВА Гражданско дело № 20221110140674 по описа за 2022 година

Производството по делото е образувано по искова молба, подадена от Л. В. С., ЕГН **********, с адрес в .., чрез пълномощника й адв. Е. И., АК – Пловдив, със съдебен адрес в ... против „Неткредит“ ООД, ЕИК 201253421, седалище и адрес на управление в гр. София, ул. „Лъчезар Станчев“ № 3, ет. 10, представлявано от управителя И. Н. Х.С.

Твърди се в исковата молба, че между ищцата и ответното дружество е сключен договор за кредит на 20.08.2020 г., по силата на който на Л. С. са предоставени заемни средства в размер на 3 200 лв. при фиксиран лихвен процент по заема 40,69 % и годишен процент на разходите – 49,21 %. Съгласно чл. 4 ал. 3 от договора, договорът за заем в срок до края на следващия работен ден от сключването му следва да бъде обезпечен с банкова гаранция или гаранция, издадена от небанкова институция за сумата от 4 728 лв. В случай на неизпълнение на това задължения, кредитополучателят дължи неустойка на основание чл. 6 ал. 1 от договора в размер на 5 496 лв., която следва да престира разсрочено, заедно с погасителните вноски.

Ищцата излага подробни доводи, че клаузата регламентираща заплащането на неустойка е нищожна, тъй като е неравноправна, противоречи на закона и на добрите нрави.

Като излага тези обстоятелства, процесуалният представител на Л. С. обосновава правния интерес от предявяването на установителен иск за прогласяване на нищожността на неустоечната клауза на чл. 6 ал. 1 от договора за кредит.

С исковата молба ищцата моли за събирането на писмени доказателства и за допускането и назначаването на съдебно – счетоводна експертиза.

В срока по чл. 131 от ГПК процесуалният представител на ответното дружество депозира писмен отговор, с който оспорва предявения иск като неоснователен. Ответникът не оспорва сключването на процесния договор за кредит, включително и клаузата за заплащане на неустойка в посочения от ищцата размер в случай, че не бъде предоставено обезпечение от страна на кредитополучателя. Ответникът, обаче, сочи, че заплащането на неустойката не следва да се включва в размера на годишния процент на разходите. Излага подробни съображения касателно действителността на неустоечната клауза на чл. 6 ал. 1 от договора за кредит.

С отговора ответникът не прави доказателствения искания.

1

В срок за отговор „Неткредит“ООД предявява насрещни искове против Л. С.. С определение № 42487 от 20.10.2024 г. са допуснати за съвместно разглеждане в настоящето производство насрещните искове, с които „Неткредит“ ООД моли да бъде осъдена Л. С. да заплати сумата от 1 629,80 лв. (хиляда шестстотин двадесет и девет лева и осемдесет стотинки), дължима по договор за кредит № 202008201149110070, от която а) 1 414,13 лв.

(хиляда четиристотин и четИ.десет лева и тринадесет стотинки) – падежирала главница, дължима за периода от 21.12.2021 г. до 21.08.2022 г., ведно със законната лихва (обезщетение за забава по чл. 86 от ЗЗД) от датата на депозирането на насрещния иск – 24.07.2024 г., до окончателното изплащане на вземането и б) 215,67 лв. (двеста и петнадесет лева и шестдесет и седем стотинки) – падежирала възнаградителна лихва, дължима за периода от 21.01.2022 г. до 21.08.2022 г.

В срока по чл. 131 от ГПК ответницата по насрещните искове депозира отговор, с който ги оспорва, като излага съображения за недействителност на договор за кредит № 202008201149110070, поради противоречието му с добрите нрави и с императивните норми на чл. 11 т. 9 и т. 10 вр. чл. 22 от ЗПК. Излага и съображения, че ГПР е неправилно посочен в договора, тъй в него трябва да се включи и размерът на неустойка, дължима от кредитополучателя поради непредставянето на обезпечение.

С отговора на насрещната искова молба процесуалният представител на Л. С. моли за допускането и назначаването на съдебно – счетоводна експертиза.

В съдебно заседание страните депозират писмени становища, с които поддържат предявените искове (първоначален и насрещен) и възраженията си в депозираните отговори.

Не представят допълнително доказателства. Л. С. не внася изискуемите разноски за изпълнение на поисканата от нея и допусната от съда експертиза, поради което същата не е изпълнена.

Въз основа на събраните по делото доказателства, съдът приема за установено от фактическа страна следното:

Не е спорно между страните, а и от писмените доказателства се установява, че на 20.08.2020 г. между „Неткредит“ ООД, като заемодател и Л. С., като заемополучател е сключен договор за кредит № 202008201149110070. В изпълнение на задълженията си по договора, ответното дружество е предоставило на ищцата в заем сумата от 3 200 лв. при фиксиран лихвен процент по заема 40,69 % и годишен процент на разходите – 49,21 %.

Съгласно чл. 4 ал. 3 от договора, в срок до края на следващия работен ден от сключването му следва да бъде обезпечен с банкова гаранция или гаранция, издадена от небанкова институция за сумата от 4 728 лв. В случай на неизпълнение на това задължения, кредитополучателят дължи неустойка на основание чл. 6 ал. 1 от договора в размер на 5 496 лв., която следва да престира разсрочено, заедно с погасителните вноски. Крайният падеж на задълженията по договора е 21.08.2022 г.

В хода на производството не се събраха доказателства, установяващи каква част от задълженията по договора за кредит е погасила Л. С., но тя не оспорва твърденията в насрещната искова молба, че заплатената от нея сума е общо в размер на 3 098,20 лв.

При така установената фактическа обстановка, съдът намира от правна страна следното:

Предявеният от Л. С. против „Неткредит“ ООД иск за прогласяване на нищожността на клаузата на чл. 6 ал. 1 от договор за кредит № 202008201149110070, сключен на 20.08.2020 г. е основателен.

Сключеният между ищцата и „Неткредит“ ООД договор е потребителски, поради което намира своята правна регламентация в Закона за потребителския кредит (ЗПК), като според легалната дефиниция, дадена в разпоредбата на чл. 9 ЗПК, въз основа на договора за потребителски кредит кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен период от време, при които потребителят заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия период на тяхното предоставяне.

В частност преценката относно действителността на процесната клауза на чл. 6, ал. 1 2 от договора следва да се извърши, както в съответствие с общите правила на ЗЗД, така и с нормите на приложимия ЗПК, при действието на които е сключен договорът. Автономията на волята на страните да определят свободно съдържанието на договора (източник в частност на претендираните от заявителя вземания), в т.ч. да уговорят такси и неустойки, е ограничена от разпоредбата на чл. 9 ЗЗД в две посоки- съдържанието на договора не може да противоречи на повелителни норми на закона, а в равна степен и на добрите нрави, което ограничение се отнася както до гражданските сделки, така и за търговските сделки (чл. 288 ТЗ) - виж и задължителните за съдилищата разяснения, дадени с т. 3 от Тълкувателно решение № 1/2009 г. на ВКС по тълк.дело № 1/2009 г., ОСТК.

Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.

В процесния договор за потребителски кредит е посочен процент на ГПР 49,21 %, т. е. формално е изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ГПК. Този размер не надвишава максималния по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Този размер обаче не отразява действителният такъв, тъй като не включва част от разходите за кредита, а именно- неустойката в размер на 5 496 лв., която се начислява автоматично от заемодателя и която следва да се включи в общите разходи по кредита по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК (в този смисъл е и Решение на Съда на Европейския съюз от 21 март 2024 г. по дело C-714/22 по преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд).

Настоящият съдебен състав приема, че уговорената в процесния договор „неустойка“ е разход по кредита, който следва да бъде включен при изчисляването на годишния процент на разходите- ГПР (индикатор за общото оскъпяване на кредита)- чл. 19, ал. 1 и 2 ЗПК, който съобразно правилото на чл. 19, ал. 4 ЗПК не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове или във валута, опредЕ. с постановление на Министерския съвет на Република България (основен лихвен процент плюс 10 %), което означава, че лихвите и разходите по кредита не могат да надхвърлят 50 % от взетата сума, а клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, са нищожни- чл.

19, ал. 5 ЗПК. Този извод следва от дефиницията на понятието „общ разход по кредита за потребителя“, съдържаща се в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, според която това са всички разходи по кредита, включително лихви, комисионни, такси, възнаграждения за кредитни посредници и всички други разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. В разглеждания случай е несъмнено, че получаването на кредита е било обусловено от предоставяне на едно от посочените „обезпечения“, като кредитополучателят се е съгласил да заплати неустойка в размер на 5 496 лв., която се заплаща разсрочено съгласно включения в договора погасителен план.

В частност настоящият съдебен състав приема, че с уговорената в чл. 6, ал. 1 от договора за заем неустоечна клауза се цели единствено осигуряването на допълнително възнаграждение за предоставяне на процесната заемна сума - т.нар „скрита възнаградителна лихва“. Този извод, на първо място, следва от специфичността и краткия срок за изпълнение задължението, по отношение на което е уговорена неустойката - осигуряването на поемане на поръчителство за връщане на заема. По този начин, кредиторът не е очаквал или желал изпълнение на задължението. Още повече, ако заемодателят действително е имал намерение да получи обезпечение от такъв тип, той е можел да постави сключването на договора за 3 заем и предоставяне на заемните средства под условие от предварителното поемане на поръчителство от лице, отговарящо на посочени изисквания, каквато възможност, той има съгласно чл. 138, ал. 2, изр. 2 ЗЗД. В подкрепа на горния извод следва да се отбележи и уговорката, че в случай на възникване на задължението за заплащане на неустойка, то ще бъде заплащано всеки месец заедно със следващата погасителна вноска по кредита съобразно уговорения в договора погасителен план. Това отново навежда към изначално съгласие между страните, че задължението за предоставяне на обезпечение няма да бъде изпълнено, а това за неустойка ще възникне. Следва да се посочи, че посочената алтернатива за обезпечение - банкова гаранция е житейски немислима при сключване на договор за потребителски кредит, доколкото кандидатстващото лице може просто да се възползва от средствата, нужни за издаването на банковата гаранция.

Съдът намира, че с разглежданата неустоечна клауза се заобикаля правилото на чл. 19, ал. 4 ЗПК и се уговоря по-висок размер на разходите по кредита от нормативно допустимия.