Определение № 1812 от 10.07.2023, Окръжен съд - Бургас

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1812 гр. Бургас, 06.07.2023 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, I ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в закрито заседание на шести юли през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Мариана Г. Карастанчева

Членове:

Пламена К. Георгиева Върбанова

КРИСТИЯН АНТ. ПОПОВ като разгледа докладваното от Пламена К. Георгиева Върбанова Въззивно частно гражданско дело № 20232100501154 по описа за 2023 година Производството по делото е образувано по частна жалба, подадена от „Сити Кеш“ ООД,

ЕИК

202531869, със седалище и адрес на управление: гр.София,ул.“Славянска“№29,ет.7, управител Николай Пенчев, чрез юрисконсулт Коланева.

Обжалва се Разпореждане № 3233/29.05.2023г., инкорпорирано в Заповед № 1512/29.05.2023г. за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК,постановено по ч.гр.д. № 3132/2023г. по описа на PC-Бургас, в частта с която заповедният съд е отхвърлил искането за издаване на заповед за изпълнение на ”Сити кеш” ООД против длъжника Ж. Ц.

М. с ЕГН ********** в частта му, касаеща вземането за заплащане на възнаградителна лихва и за законна лихва за забава.

Твърди се, че същото е неправилно и незаконосъобразно, поради което се иска отмяната му и присъждане на претендираните суми. Изразява се несъгласие с извода на съда, че договорът е недействителен, поради което следва да се присъди само чистата стойност на кредита.Сочи се, че дори да се приеме, че клаузата за неустойка е нищожна, това не води до извод за недействителност на целия договор за кредит. Счита, че в случая е налице частична недействителност, поради което намира, че логичният извод е да се присъдят претендираните вземания за главница, договорна възнаградителна лихва и законна лихва за забава.Досежно възнаградителната лихва намира, че договорът е съобразен със ЗПК и изискването на чл.19, ал.4 ГПК. Акцентира, че в закона не е определена горна граница на възнаградителната лихва, а само на ГПР и понеже лихвата влиза в границите на ГПР, то същата била законно съобразена с правните норми и търговската практика. Акцентира, че при небанковите институции лихвите са по- високи с оглед риска, който поемат да отпуснат финансов ресурс на кредитополучатели, които не могат да получат такъв от банките поради различни съображения, водещи до ниска кредитоспособност, поради което намира за меродавна цената на кредитите в сектора, съобразена с императивните изисквания на закона относно максималния размер на ГПР. Сочи се още, че в случая заемът е необезпечен, поради 1 което не е налице ограничение в размера на възнаградителната лихва, която страните могат да уговорят в полза на кредитора, нито е налице противоречие с добрите нрави. Развити са съображения.Претендира разноски за двете инстанции, включително за юрисконсултско възнаграждение.

Частната жалба е с правно основание чл.413, ал.2 от ГПК. Същата е подадена в законоустановения срок против подлежащ на обжалване съдебен акт, от надлежно упълномощен представител на страна, която има правен интерес от обжалването. Ето защо съдът намира частната жалба за допустима.

Бургаският окръжен съд като взе предвид становището на частния жалбоподател и събраните по делото доказателства, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Частно гражданско дело № 3132 по описа за 2023г. на Районен съд- Бургас е образувано по заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК, подадено от „СИТИ КЕШ“ ООД, чрез пълномощник- юрисконсулт.

Иска се издаване на заповед за изпълнение и изпълнителен лист против Ж. Ц. М. с ЕГН ********** от гр. ***, за следните суми: 500 лв.- главница; 33,73 лв.- договорна възнаградителна лихва за периода от 13.08.2022г. до 14.11.2022г.; 207,27 лв.- договорна компенсаторна неустойка, дължима и неплатена за периода от 13.08.2022г. до 14.11.2022г.;

47,54 лв.- обезщетение за забавено плащане в размер на законната лихва за периода от 01.11.2022г. до 1.05.2023г.; 74,10 лв.- неустойка за забава, дължима и неплатена, начислена еднократно, разходи за събиране на вземането поради забава- 135 лева;законната лихва от датата на подаването на заявлението в съда до изплащане на задължението. Претендират се и разноски- държавна такса 25лева и юрисконсултско възнаграждение от 260 лева , общо 285 лв.

В т.12 от заявлението са изложени следните обстоятелства:

Лицето Ж. Ц. М. отправило искане за сключване на заем със „Сити Кеш“ ООД, искането попълнено собственоръчно от заявителя посредством сайта на

Заемодателя.Заемодателят е потвърдил сключването на договора за заем, съобразно законовите разпоредби на Закона за електронната търговия, закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние, Закона за електронния документ и електронните удостоверителни услуги.По този начин между „Сити Кеш“ ООД и Ж. Ц. М. бил сключен договор за паричен заем № 720921 , параметрите и условията на който били описани и в предоставените на заемателя от заемодателя договор и стандартен европейски формуляр към договора за паричен заем, с които заемателят се съгласил. Кредитодателят се задължил да предостави на кредитополучателя сума в размер на 500 лв.- главница, а кредитополучателят се задължил да върне на кредитодателя общата стойност на плащанията по кредита в размер на 741 лв., включващи главница, възнаградителна лихва и неустойка при непредоставяне на поне едно от обезпеченията по чл.5 от договора. Уговорената възнаградителна лихва била 33,73 лв., а договорната неустойка за непредоставяне на обезпечение- 207,27 лв. Съгласно погасителния план кредитополучателя се задължил за върне кредита посредством 2 заплащането на три погасителни вноски, като общият размер на погасителните вноски /включващи главница и възнаградителна лихва/ бил 533,73 лв. Тъй като длъжникът не изпълнявал своите задължения за погасяване на дължимата сума , се начислявала и законна лихва за забава върху чистата стойност на задължението за главница, за което задължение длъжникът бил информиран съгласно чл.6, ал.1 от договора. Същата била в размер на 47,54 лв. за периода от 1.11.22г. до 1.05.2023г.

Съгласно чл.7 от договора във връзка с чл.37 от Общите условия, потребителят е длъжен да заплаща таксите, определени съгласно Тарифата за таксите на „Сити кеш“ ООД В случая поради забавата на длъжника общия размер на разходите, изчислени по Тарифата, били в размер на 135 лева във връзка с разходите на кредитора относно действия за извънсъдебно събиране на вземанията към кредитополучателя /изпращане на покани, съобщение и уведомления, периодично информиране за допуснатите забави и възможностите за изпълнение чрез провеждане на телефонни разговори и извършване на посещения на посочените от кредитополучателя адреси/. Твърди се, че общия размер на задълженията на кредитополучателя към кредитора е в размер на 997,64 лв.

Към заявлението са приложени пълномощно и квитанция за внесена държавна такса, а като доказателства: Договор за паричен заем № 720921 от 13.08.2022г.;лог-файл по договора за паричен заем, Общи условия, тарифа за таксите за допълнителни услуги, предоставяни от дружеството- заявител.

Районният съд е издал заповед № 1512/29.05.2023г. за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК за претендираната главница, ведно с обезщетение за забавено плащане в размер на законната лихва върху главницата от подаването на заявлението, както и за част от разноските-62,53 лв. /включващи юрисконсултско възнаграждение и държавна такса/.

С обжалваното разпореждане от същата дата /инкорпорирано в текста на заповедта/ е отхвърлено заявлението в частта относно претенцията за възнаградителната лихва, за договорната неустойка за непредставяне на обезпечение, за мораторната лихва и за неустойката за забава. Изложени са съображения, че в отхвърлената част заявлението е основано на договор за потребителски кредит, който е недействителен съгласно чл.10а, чл.11 ал.1, т.10 във вр. с чл.19, ал.1-4, чл.22 и чл.23 ЗПК и потребителят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, респективно- на неплатения остатък. Посочено е, че неустойката, уговорена в чл.11 от договора за заем- за непредставяне на обезпечение, всъщност е част от възнаграждението за предоставения кредит, умишлено обособена като отделно вземане, привидно условно, с цел заобикаляне на ограничението на чл.19, ал.4 от ЗПК, установяващ лимит на ГПР. Тази неустойка е изначално известна и изначално дължима, понеже разсроченото й плащане е включено в погасителния план към договора още при сключването му, като е разсрочена на вноски с еднакъв размер, чийто брой е равен на броя на погасителните вноски. Затова съдът е счел, че тази неустойка не е дължима при неизпълнение на определено задължение и за да обезщети евентуални вреди, а за да доведе /макар и прикрито/ до недопустимо увеличаване на възнаграждението на кредитора.

3

Уговарянето й, според съда опорочава договора- съгласно §1, т.1 от ДР на ЗПК „общ разход по кредита“ са всички разходи по кредита, които са известни на кредитора и които потребителя следва да заплати, но т.нар. „неустойка“ не фигурира в общите разходи за потребителя, макар стойността й, поради нейната изначална дължимост, да е пряко свързана с кредита и да се отразява правопропорционално на общия процент на ГПР, респективно- на общия процент на разходите. Затова, като е счел, че договорът за потребителски кредит е изначално недействителен, районният съд е приел, че потребителят дължи връщане само на чистата стойност на кредита /респективно- неплатения остатък/, ведно със законната лихва от подаване на заявлението.

Бургаският окръжен съд приема, че частната жалба е основателна. По следните съображения:

Съгласно чл.411, ал.2, т.2 ГПК съдът отказва да издаде заповед за изпълнение когато искането е в противоречие със закона /чл.26, ал.1, предл.1 ЗЗД и чл.22 от ЗПК/ и добрите нрави /чл.26, ал.1, предл.2 от ЗЗД/, а съгласно т.3 на същата разпоредба- когато искането се основава на неравноправна клауза в договор, сключен с потребител или е налице обоснована вероятност за това /чл.143 ЗЗП/.

От текста на цитираната норма е видно, че изискването съдът да извърши проверка за съответствие на искането с императивна норма на закона и добрите нрави, както и за наличие на неравноправни клаузи, се отнася само до тези клаузи от договора, на които се основава искането. В заповедното производство по чл.410 ГПК не се разрешава по същество материалноправния спор между страните, поради което заповедният съд няма задължение да следи за наличието на всички възможни основания за нищожност/ недействителност на договора. В този смисъл е и приетото ТР №1/2020 от 27.04.2022г. по тълк.д.№1/2020г. на ОСГТК на ВКС.

В случая, съдържанието на договора за потребителски кредит формално отговаря на изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9 на ЗПК относно задължителните реквизити на ДПК.

В процесния казус, претенцията за възнаградителна лихва и за обезщетения за забавено плащане, които са предмет на въззивното производство, не противоречат на закона и добрите нрави, нито се основават на неравноправни клаузи от ДПК.

Съгласно чл.10, ал.2 от ЗЗД, лихви могат да се уговарят до размер, определен от Министерския съвет. Такава норма към датата на сключване на процесния договор, а и понастоящем, липсва. Доколкото в закона липсва законоустановена горна граница на договорната лихва при потребителските кредити /т.е. липсва императивна правна норма, регулираща размера на възнаградителната лихва/, единственото ограничение на свободата на договаряне на страните по този въпрос според разпоредбата на чл. 9 ЗЗД бяха правилата на добрите нрави, поради което до приемането на ЗПК съдебната практика приемаше за валидна уговорка, при която договорната лихва не надвишава дву- или трикратния размер на законната лихва /в различните хипотези на обезпечен и необезпечен заем/. Понастоящем такава горна граница може да се изведе по тълкувателен път - това е 5-кратния размер на 4 законната лихва, посочен в чл.19, ал.4 от ЗПК /касаеща ГПР/. Това е така, предвид разпоредбата на чл.19, ал.1 ЗПК, която изрично посочва, че лихвите се включват при определяне на ГПР, от което следва, че ограничението на чл.19, ал.4 ГПК се отнася и за допустимия размер на възнаградителната лихва. Процесната лихва е в размер на 40,05 % и не надвишава максимума, предвиден в чл.19, ал.4 ЗПК, а именно- петкратния размер на законната лихва. Ето защо може да се направи извод, че възнаградителната лихва е договорена в рамките на закона.