Определение № 405 от 14.09.2026, Апелативен съд - Пловдив
- Съд
- Апелативен съд - Пловдив
- Дело
- Въззивно частно гражданско дело 467/2026
- Вид
- Определение № 405
- Подписан
- 14.09.2026
- В сила
- 14.09.2026
- Състав
- Станислав Петров Георгиев, Надежда Лукова Махмудиева, Христо Василев Симитчиев
Цитирани разпоредби
- чл.203 и сл. · Административнопроцесуален кодекс
- чл.203 ал.1 · Административнопроцесуален кодекс
- чл.204, ал.3 · Административнопроцесуален кодекс
- чл.121 · Граждански процесуален кодекс
- чл.17, ал.2 · Граждански процесуален кодекс
- чл.260 · Граждански процесуален кодекс
- чл.269 · Граждански процесуален кодекс
- чл.274 и сл. · Граждански процесуален кодекс
- чл.275, ал.1 · Граждански процесуален кодекс
- чл.276, ал.1 · Граждански процесуален кодекс
- чл.31, ал.1 · Граждански процесуален кодекс
- чл.62, ал.2 · Граждански процесуален кодекс
- чл.95 · Граждански процесуален кодекс
- чл.45 · Закон за задълженията и договорите
- чл.49 · Закон за задълженията и договорите
- чл.2в, ал.1, т.1 · Закон за отговорността на държавата и общините за вреди
- чл.5, ал.4 · Конституция на Република България
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 405 гр. Пловдив, 14.09.2026 г.
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ, 2-РИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в закрито заседание на четиринадесети септември през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:
Председател: Станислав П. Георгиев
Членове:
Надежда Л. Махмудиева
Христо В. Симитчиев като разгледа докладваното от Надежда Л. Махмудиева Въззивно частно гражданско дело № 20265000500467 по описа за 2026 година
Производството е по реда на чл.274 и сл. от ГПК във вр. чл.121 от ГПК, образувано по Частна жалба вх.№9086/11.08.2026 г., подадена от Н. Н. А., чрез адв. П. Г.,срещу Определение №637/03.08.2026 г. по гр.д.№435/2026 г. на ОС – Пазарджик, с което е прекратено делото, поради неподсъдност на спора на гражданския съд, и делото е изпратено по подсъдност на Административен съд – Пазарджик. Релевира се оплакване за неправилност и незаконосъобразност на обжалваното определение. Производството е по депозирана искова молба от Н. Н. А. срещу ответника ГД „ИН“ – София, с която е предявена претенция за сумата от 30 000 лева, представляваща претендирано обезщетение за претърпени от ищеца неимуществени вреди от действия на администрацията на Затвора Пазарджик. С исковата молба са изложени твърдения, че на 09.03.2026 г. в килията, в която ищецът изтърпява наказание „доживотен затвор“, бил извършен обиск и претърсване, при които било иззето 1 бр. сухо лепило, която вещ присъства в списъка на разрешението вещи, но независимо от това ищецът бил наказан със Заповед №107-10-98 # 1/13.03.2026 г. на Началника на Затвора – Пазарджик, с която му било наложено дисциплинарно наказание „писмено предупреждение“. Ищецът обжалвал тази заповед пред Директора на ГДИН София, която я потвърдил със Заповед №Л-10-43 # /27.03.2026 г. С последваща молба ищецът е уточнил, че и двете заповеди са нищожни административни актове, и единствената цел на затворническата администрация е била с наложеното с тях дисциплинарно наказание да се подиграе с ищеца, да засегне неговата чест и достойнство, като му покаже неговото безсилие пред ответника, независимо от установените му права от националното и общностното право. Жалбоподателят поддържа, че предявеният от него иск не касае оспорване на административен акт, и съдът неправилно е анализирал изложените фактически твърдения. Ищецът претендира обезщетение от ГД“ИН“, в качеството му на работодател и възложител на работата на Директора на „ГДИН“ и Началника на Затвора – 1
Пазарджик, и отговаря за нанесените на ищеца вреди при или по повод изпълнението на работата им, чрез издаването на процесните заповеди, от които са причинени търпените от ищеца неимуществени вреди. По тези съображения ищецът поддържа, че предявеният от него иск за защита следва да бъде разгледан по граждански ред, и от гражданския съд.
Настоява за отмяна на обжалваното определение, и връщане на делото на ОС – Пазарджик за продължаване на съдопроизводствените действия.
Частната жалба е депозирана чрез ЕПЕП в срока по чл.275, ал.1 от ГПК, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, от процесуално легитимирана страна с правен интерес, чрез надлежен процесуален представител, назначен по реда на чл.95 от ГПК с Определение №523/19.06.2026 г. на л.27 от гр.д.№435/2026 г. на ОС – Пазарджик. Жалбата отговаря на изискванията на чл.260 от ГПК, жалбоподателят е освободен на основание чл.83, ал.2 от ГПК от задължението за внасяне на държавни такси за производството с Определение №463/08.06.2026 г. на л.12 от гр.д.№435/2026 г. на ОС – Пазарджик, поради което частната жалбата е процесуално допустима и редовна от външна страна, и подлежи на разглеждане.
Препис от частната жалба е връчен на насрещните страни – ГД“ИН“ – София и Държавата, представлявана от Министъра на финансите.
В срока по чл.276, ал.1 от ГПК е постъпил Писмен отговор вх.№9352/19.08.2026 г., подаден от Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ към Министерството на правосъдието – гр. София, чрез ст. юрк. Р.Р. на Затвора – гр. Пазарджик, надлежно упълномощен с приложено пълномощно. Изразява становище за неоснователност на частната жалба. Ищецът претендира заплащане на обезщетение за неимуществени вреди от налагането на дисциплинарно наказание, като се претендира нищожност на административните актове на администрацията на ГД“ИН“, като претенцията е предявена на осн. чл.49 от ЗЗД. Съгласно т.8 от ТП №2/201 г. на ГК на ВКС и Първа и Втора колегия на ВАС, исковете за вреди от незаконосъобразни актове, действия и бездействия на органите по изпълнение на наказанията при и по повод изпълнение на наказанията лишаване от свобода, са подсъдни на административните съдилища. Съгласно чл.285, ал.1 и ал.2 от ЗИНЗС искът за обезщетение се разглежда по реда на АПК, като компетентен да го разгледа е съответният административен съд по мястото на увреждането или по настоящия адрес на увредения.
Сочи се съдебна практика на ВКС и ВАС в посочения смисъл. Настоява за потвърждаване на обжалваното определение, като правилно и законосъобразно.
В срока по чл.276, ал.1 от ГПК във вр. чл.62, ал.2 от ГПК е постъпил Отговор вх.
№9410/21.08.2026 г., подаден от министъра на финансите, като представител на Държавата Република България по чл.31, ал.1 от ГПК, чрез юрк. Д.Д., надлежно упълномощена с приложено пълномощно. Поддържа становище за неоснователност на частната жалба. Съдът не е обвързан с дадената от ищеца правна квалификация на предявения иск. Съобразно изложените в исковата молба фактически и правни твърдения с предявения иск е претендирано обезщетение за вреди, причинени при упражняване на властнически правомощия от административни органи и издадени в рамките на тази дейност административни актове, поради което на осн. чл.203 ал.1 от АПК и на осн. чл.128, ал.1, т.6 2 от АПК исковете следва да се разгледат по реда на Глава XI от АПК, от административния съд. Неоснователно е позоваването на чл.31, ал.1 от ГПК като основание за участието на държавата, представлявана от министъра на финансите, като ответник по предявената претенция. Разпоредбата на чл.31, ал.1 от ГПК сама по себе си не определя нито материалноправната отговорност на държавата, нито надлежната пасивна процесуална легитимация по конкретния спор. Надлежният ответник следва да се определи съобразно специалната уредба на ЗОДОВ и АПК, а не чрез общото правило на чл.31, ал.1 от ГПК.
Неоснователно се сочат общите разпоредби на чл.45 и чл.49 от ЗЗД, и се поддържа, че искът следва да се разгледа по общия гражданскоправен ред – сочи се установена съдебна практика на ВКС и т.8 от ТП №2/19.05.2015 г. по тълк.д.№2/2014 г. на ВКС и ВАС в този смисъл.
Правилно съдът е определил подведомствеността на спора съобразно изложените от ищеца фактически твърдения и характера на твърдяното увреждащо поведение. Неоснователни са доводите на жалбоподателя, че предявеният иск не представлява иск за отмяна на административните актове – валидността на административните актове е пряко свързана с основанието на претенцията за обезщетение, и именно тази хипотеза е предвидена в специалната уредба на чл.204, ал.3 от АПК. Неоснователно е позоваването на чл.17, ал.2 от ГПК – разпоредбата урежда инцидентно произнасяне на съда по валидността на административния акт при решаването на въпрос, който е включен в предмета на конкретния спор. Тази разпоредба не дерогира специалната подведомственост на спора на осн. чл.203 и сл. от АПК. Критерий за определяне на подсъдността не е характера на претендираните вреди, а правопораждащият факт и приложимият режим за ангажиране на съответната отговорност. Чрез специалния закон ЗОДОВ подсъдността в тази хипотеза е предоставена на административните съдилища. Настоява се за оставяне на частната жалба без уважение и потвърждаване на обжалваното решение. Заявява се претенция за присъждане на разноски по делото за юрисконсултско възнаграждение.
При извършване на служебна проверка на основание чл.269 от ГПК, съдът констатира, че обжалваният съдебен акт е постановен от съд в надлежен състав, в изискуемата писмена форма, и е подписан, поради което е валиден. Същият е постановен при упражняването на служебните задължения на съда да следи за допустимостта на образуваното пред него производство, поради което е допустим. При разглеждането му по същество, обжалваният съдебен акт се намира за правилен, по следните съображения:
Производството пред Окръжен съд – Пазарджик е образувано по Искова молба вх.
№6009/25.06.2026 г., депозирана от ищеца Н. Н. А., против ответника Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ – София, с която се претендира осъждане на ответника да заплати на ищеца обезщетение в размер на 15 000 евро, за причинените му неимуществени вреди от нарушаване на правото му на достъп до съд и на справедлив съдебен процес, в който да бъде разгледана по същество от Административен съд, жалбата му срещу издадената на 13.03.2026 г. от Началника на Затвора – Пазарджик Заповед №107-10-98 # 1/13.03.2026 г. на Началника на Затвора – Пазарджик, с която му било наложено дисциплинарно наказание „писмено предупреждение“. Същата заповед ищецът обжалвал по 3 административен ред пред Директора на ГДИН – София, който я потвърдил със Заповед №Л10-43 # /27.03.2026 г., която заповед от своя страна била необжалваема пред съд. Ищецът счита, че е нарушено правото му на справедлив съдебен процес, защитено от чл.6, пар.1, изр.1 от ЕКПЧ. В исковата молба ищецът поддържа, че претендираното от него обезщетение за вреди се дължи от ответника ГД“ИН“ на основание чл.49 от ЗЗД, и следва да се разгледа по общия исков ред по ГПК, а не по реда на ЗОДОВ, който препраща към АПК, който от своя страна не допуска в производството установяването на нарушение на ЕКПЧ. Тъй като ЕКПЧ не е част от ПЕС и от ХОПЕС, то в случая не е приложима нормата на чл.2в, ал.1 от ЗОДОВ.
С исковата молба ищецът е депозирал и Молба – декларация, с която е направил искане да му бъде предоставена правна помощ за процесуално представителство до окончателното приключване на делото. С Определение №463/08.06.2026 г. молбата на ищеца е била уважена, и на осн. чл.95 от ГПК, с Определение №523/19.06.2026 г. е назначена адвокат П. Г. за процесуален представител на ищеца. Препис от определението е връчен само на новоназначения адвокат. Последващо Определение №524/19.06.2026 г. съдът е оставил исковата молба без движение, с указания ищецът в едноседмичен срок да обоснове по какъв начин и на какво основание е претърпял сочените от него неимуществени вреди, като посочи конкретни факти и обстоятелства, обуславящи иска му по чл.49 от ЗЗД, както и да изложи твърдения за пряката причинно-следствена връзка между нарушението, допуснато от служител при изпълнение на работата, възложена му от ответната ГДИН, от което да произтича и отговорността на ответника, както и да представи в същия срок препис от първоначалната искова молба и от уточняващата молба, за връчване на ответника.
Разпоредено е препис от определението да се връчи на адв. Г.. Указанията са връчени на адв.
Г. на 26.06.2026 г., като на ищеца лично не е връчено нито препис от Определение №523/19.06.2026 г., с което е назначен процесуалeн представител, нито препис от Определение №524/19.06.2026 г., с което исковата молба е оставена без движение.
В срока за отстраняване на нередовностите на исковата молба е постъпила Молба вх.
№7580/02.07.2026 г., подадена от адвокат П. Г., в качеството на назначен процесуален представител на ищеца Н. Н. А.. Със същата молба се прави изявление, че ищецът поддържа, че и двете заповеди / Заповед №107-10-98 # 1/13.03.2026 г. на Началника на Затвора – Пазарджик и Заповед №Л-10-43 # /27.03.2026 г. на Директора на ГДИН – София/ са нищожни административни актове /като се посочват конкретни пороци на същите/, прави се искане да бъде извършен от сезирания съд косвен съдебен контрол за нищожност на същите по реда на чл.17, ал.2 от ГПК и да се констатира нищожността им в мотивите на съдебното решение. Обосновава се надлежната пасивна процесуална легитимация на ответника ГД“ИН“ да отговаря за причинените на ищеца вреди от издаването на нищожния административен акт от представляващия го Директор на ГД“ИН“, който осъществява пряко ръководство и контрол върху дейността на местата за лишаване от свобода, като е потвърдил издаден нищожен административен акт от Началника на Затвора Пазарджик. Заявява се, че именно налагането на наказанието „писмено предупреждение“ с посочените нищожни 4 заповеди е засегнало честта, достойнството и личната самооценка на ищеца, в резултат на което е претърпял посочените в исковата молба вреди.
Разпечатката съдържа 26 от 64 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/c0a7fa84-33e8-44fe-a844-a8c7951dc662