Решение № 4828 от 04.12.2024, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 4828 гр. Пловдив, 04.12.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на осемнадесети ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Таня Асп. Георгиева - Точевска при участието на секретаря Златка Ем. Димитрова като разгледа докладваното от Таня Асп. Георгиева - Точевска Гражданско дело № 20245330107732 по описа за 2024 година

Предявени са главен иск с правна квалификация е по чл. 26 ал. 1, предложения първо и трето от ЗЗД, вр. чл. 11 от ЗПК и чл. 92 от ЗЗД и насрещни- по чл. 240 и по чл. 86 от ЗЗД.

Ищецът Й. А. В., ЕГН: **********, от село Ц., област П., ул. „*********“ № ***, чрез пълномощник С. Н., е предявил против „Ай Ти Еф Груп” АД, ЕИК: 202255877, със седалище и адрес на управление: град София, ул. „Сребърна” № 16, ет. 8, представлявано от изпълнителния директор С. А., иск за прогласяване като нищожна клаузата на чл. 4 от Приложение № ***- неразделна част от анекс № ******/ 02.01.2024 г. към договор за потребителски кредит № *******/ 16.06.2023 г., предвиждаща заплащане на неустойка, поради противоречие с добрите нрави, заобикаляща изискването на чл. 19 ал. 4 от ЗПК, накърняващи договорното равноправие и нарушаваща предпоставките на чл. 11 т. 9 и 10 от ЗПК.

В исковата молба се твърди, че между страните бил сключен договор за потребителски кредит № *******/ 02.01.2024 г., по който на ищеца била предоставена сумата от 2 000 лева, при ГПР- 65 % и ГЛП- 45, 56 %. Според Приложение №***неразделна част от договора се предвиждало осигуряване на обезпечение чрез поръчителство или банкова гаранция, а в противен случай се дължала неустойка в размер на 2 923, 96 лева, платима разсрочено. За да се заобиколи нормата на чл. 19 ал. 4 от ЗПК фирмите за бързи кредити въвели практика да поставят на кандидатстващите за кредит лица изисквания, на които те не могат да отговорят (неизпълними условия за поръчителство или банкова гаранция), а като санкция за неизпълнение се предвиждало заплащане на неустойки 1 или такси, чрез които се гарантирала допълнителна печалба за дружествата. Преценката за действителността на неустойката следвало да се прави с оглед претърпените вреди, доколкото тя следвало да служи като обезщетение при неизпълнение. В конкретния кредит обаче неустойката била загубила присъщите си функции, защото размерът й бил над 100 % от този на получения заем и така скрито се оскъпявала цената на услугата, с което неоснователно се обогатявал кредиторът, а това било в разрез с принципа за спазване на добрите нрави. Недобросъвестно финансовата институция поставила неизпълними изисквания към потребителя, изцяло в негов ущърб. Разходите и печалбата на търговеца следвало да са включени във фиксирания лихвен процент по договора, но неустойката не била, като така размерът на ГПР не отговарял на законовото ограничение по чл. 19 ал. 4 от ЗПК. Предявява се иск за прогласяване на нищожността на клаузата за неустойка.

Претендират се и разноските в процеса. В съдебно заседание страната не се явява, но пълномощникът й представя писмено становище.

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от ответника, с който искът се оспорва като неоснователен. Между страните бил сключен договор за кредит № ********/ 16.06.2023 г., изменен с анекс № ********/ 02.01.2024 г., като чрез „Изипей“ АД на лицето се предоставила исканата сума. Твърди, че ищецът попълнил заявка за кандидатстване със своите данни, потвърдил, че е запознат с общите условия, после активирал линка, където въвел изпратения му с sms ПИН код и потвърдил искането си. Лицето било одобрено за кредит, като му бил изпратен договор, който той приел, чрез активиране на бутона „приеми“, с което изразил недвусмислено волеизявление за съгласие за сключването му. Договорът бил действителен и не противоречал на специалния ЗПК. Нямало законова норма, която да ограничава размера на възнаградителната лихва, като това била цената за ползване на паричната сума и след като ГПР бил в рамките на допустимия по закон размер, лихвата като част от него, не била нищожна. Размерът й бил ясно посочен, фиксиран за срока на договора, без скрити условия. ГПР бил изчислен съгласно формулата по закона, а и ищецът бил предварително запознат със сумата, която ще дължи като разходи. Неустойката не представлявала разход по кредита, за да се включва в ГПР, като самият ГПР не можел да заблуждава потребителя. Неустойката се предвиждала при неизпълнение на задълженията по кредита и затова нямало как тя да се включва в ГПР, защото това били разходи под условие. Ищецът бил получил преддоговорна информация, бил уведомен за размера на неустойката предварително и могъл да прецени дали да сключи договора. Неустойката отговаряла на законовите си функции, клаузата била ясно и точно формулирана, нямало заблуждаване с нея и тя била индивидуално договорена. Развиват се подробни съображения за това, че били спазени изискванията на чл. 11 ал. 1 т. 9 и 10 от ЗПК. Моли за отхвърляне на иска. Също претендира разноски. В с.з. страната не се явява и не се представлява, но представя писмено становище по спора.

В срока за отговор се предявява насрещен иск, като се посочва, че били сключени договор за кредит и анекс към него, като с анекса се рефинансирало задължението по кредита и на лицето чрез системата на „Изипей“ АД се изплатила сумата от 974, 79 лева.

2

Договорът бил сключен след кандидатстване по електронен път от разстояние, като се описва процедурата. Длъжникът не бил заплатил никакви вноски по договора, поради което на основание чл. 12 буква „а“ от ОУ кредитът бил обявен за предсрочно изискуем.

Падежиралата главница била в размер на 283, 32 лева, а предсрочно изискуемата- 1 716, 68 лева. Наред с това. се дължала и лихва за забава в размер на 03.01.2024 г.- 02.06.2024 г. в размер на 358, 98 лева. Моли се за осъждане на потребителя да заплати главницата по кредита, ведно със законната лихва, както и лихва за забава. Претендират се и разноските по делото.

В срока за отговор на насрещния иск, такъв не е постъпил от първоначалния ищец.

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства заедно и поотделно и с оглед наведените от ищеца доводи, намира за установено от фактическа страна следното:

С приложение № *** към анекс № ***** към договор за потребителски кредит № *****, заемодателят е предоставил на заемателя парична сума в размер на 2 000 лева.

Кредитът е отпуснат при следните условия: за срок до 02.01.2026 г., с фиксиран годишен лихвен процент по заема- 45, 56 %, ГПР- 65 % и общ размер на всички плащания- 3 233, 04 лева.

С анекс № ******/ 02.01.2024 г. към договор за потребителски кредит № *******, се удължава срока по кредита.

С приложение № *** към договор за потребителски кредит № ******, е предвидено обезпечение на кредита чрез поръчителство на две физически лица или банкова гаранция, като при неизпълнение е предвидена неустойка в размер на 4, 01 лева средно на ден, като според приложения погасителен план тя е в общ размер на 2 923, 96 лева.

Като писмено доказателство е представено копие от договора за потребителски кредит № *******/ 16.06.2023 г.

Приети са още СЕФ и Общите условия по кредита.

Видно от разписка от Изипей, на ищеца е преведена от кредитната институция сумата от 974, 79 лева, като с остатъка от сумата от 1 025, 21 лева е рефинансирано задължението по кредита.

При така установената фактическа обстановка, от правна страна съдът намира следното:

Няма спор по делото, че между страните е възникнало валидно правоотношение по договор за потребителски кредит, по който ищецът е усвоил заетата сума. Ответникът е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът пък е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски 3 кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК.

Съгласно чл. 22 от ЗПК- когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

С исковата молба като предмет на процеса е въведена една клауза от договора, по отношение на която се твърди, че е нищожна- тази за неустойката, която следва да бъдат обсъдена, за да се прецени дали действително същата е предвидена в противоречие със специалния ЗЗП.

В исковата молба е релевирано и основание за недействителност на договора за потребителски кредит, свързано с изискването на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК за посочване на общата дължима сума. Същото е въведено, за да гарантира, че потребителят ще е наясно по какъв начин се формира неговото задължение.

В договора не е записана общата дължима сума, а такава е посочена в приложението към анекса по договора. Ако се приеме, че тази обща сума е в размер на банковата гаранция3 233, 04 лева и следва да включва главницата и лихвата, то тя не е реално дължимата сума, защото в нея не са включени допълнителните плащания, които потребителят ще понесе заради уговорката по чл. 4 от приложение № ***, предвиждаща неустойка. Задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване на договора за паричен заем, съобразно договореното. Непредставянето на обезпечението самостоятелно не води до някакви вреди за кредитора, а такива биха възникнали чак при неизпълнение на задължението и невъзможност за удовлетворяване от имуществото на кредитополучателя.

Този риск следва да се съобрази от кредитора към момента на сключването на договора и да намери отражение при вземането на решението за отпускането на заема и параметрите, при които да стане това. Вместо това обаче предварително е уговорена неустойка, която от самото начало е разсрочена и включена в месечните погасителни вноски, без да може да компенсира повишения риск. По този начин, неустойката реално увеличава печалбата на кредитора, защото при плащането на всички задължения се получава още едно допълнително възнаграждение. Така и ГПР от 65 % не отговаря на действителните такива, защото е без сумата за неустойка, като обстоятелство не се оспорва от ответника, а с включването на неустойката кредитът ще се оскъпи допълнително. Всичко това поставя потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще се дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание. Посочването в договора за кредит на понисък от действителния ГПР представлява невярна информация и следва да се окачестви 4 като нелоялна и по- конкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68г ал. 4 от ЗЗП, във връзка с чл. 68д ал. 1 от ЗЗП. Тя подвежда потребителя относно спазването на забраната на чл. 19 ал. 4 от ЗПК и не му позволява да прецени реалните икономически последици от сключването на договора.

Именно затова процесният договор не отговоря на изискванията на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК, като липсата на част от задължителните реквизити по т. 10 от нея води до неговата недействителност съобразно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК. Тази норма от една страна е насочена към осигуряване защита на потребителите чрез създаване на равноправни условия за получаване на потребителски кредит, а от друга- към стимулиране на добросъвестност и отговорност в действията на кредиторите при предоставяне на потребителски кредити така, че да бъде осигурен баланс между интересите на двете страни. В случая липсата на ясна, разбираема и недвусмислена информация в договора не дава възможност на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора предвид предоставените му от законодателя съответни стандарти за защита.