Определение № 2513 от 14.10.2020, Окръжен съд - Бургас

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

Номер 2513

14.10.2020 г.

Окръжен съд – Бургас

Град Бургас

IV въззивен граждански състав

На 14.10.2020 година в закрито заседание в следния състав:

Председател: Недялка П. Пенева

Членове:

Даниела Д. Михова

Диана И. Асеникова Лефтерова като разгледа докладваното от Даниела Д. Михова Въззивно частно гражданско дело № 20202100502191 по описа за 2020 година

Производството е по чл.274, вр.чл.248, ал.3 от ГПК и е образувано по частна жалба вх.№ 30753/06.08.2020 г. по описа на Бургаски районен съд Бургас, подадена от „ЗАСТРАХОВАТЕЛНО ДРУЖЕСТВО ЕВРОИНС“ АД, ЕИК 121265113 , против определение № 4703 от 03.07.2020 г. по гр.д.8540/2018 г. на БРС, с което съдът е отказал да допълни и измени решение № 1059 от 27.04.2020 г., постановено по делото, в частта на разноските като се намалят разноските на ищцата и се присъдят разноски на ответното дружество.

Твърди се, че обжалваното определението на БРС е неправилно и незаконосъобразно. Твърди се, че са неправилни изводите на първоинстанционния съд, че плащанията по приключилите граждански производства са довели до частично отхвърляне на настоящата претенция, поради което следва да се присъдят разноски по чл.78, ал.1 от ГПК само в полза на ищеца. Сочи се, че извършените плащания по приключени граждански производства между същите страни не са правно основание да се присъдят разноски само в полза на ищеца, тъй като фактът, че дадено производство е приключило и присъдената сума е заплатена към влизане в сила на съдебното решение, е самостоятелен и независим от последващо произнасяне на съда по разноските по друго производство, още повече, плащането не следва да се вмени във вина на страна и да бъде лишена от субективното й право на сторени в друг процес разноски. Излагат се твърдения още, че доколкото тези производства са между същите страни и на същото основание, със същия предмет, но при условията на ексцес, ищцата е бързала да заведе настоящия иск, съзнавайки, че предстои произнасяне по неприключили производства, решенията по които ще обусловят изхода на спора спрямо процесното производство относно остатъка от лимита на застрахователното обезщетение. Излагат се твърдения, че процесуалният закон изрично и с императивни разпоредби е регламентирал разпределянето на съдебните разноски по отношение на страните с оглед изхода на правния спор, поради което е недопустимо позоваването дори и 1 по аналогия на императивната разпоредба на чл.78, ал.2 от ГПК. Сочи се, че законът изрично предвижда наличие на две кумулативни предпоставки, относими единствено и само за признание на иска, не и при спор относно съществуване на претендираното вземане, какъвто е настоящият случай. Твърди се, че с оглед разпоредбата на чл.78, ал.1 и ал.2 от ГПК, както и чл.78, ал.3 от ГПК, и предвид частичното уважаване на предявените от ищцата искове - до размера от 558.20 лв главница, ведно със законната лихва и 93.21 лв мораторна лихва, и отхвърлянето им до пълния предявен - за главницата до 2202,75 лв и за мораторната лихва до 368.47 лв, на ищцата е следвало да се присадът разноски, съразмерни с уважената част исковете, а на ответника да се присъдят разноски, съразмерни на отхвърлената част от исковете. Неправилно, според жалбоподателя, съдът е присъдил на ищцата пълния размер от сторените от нея разноски, а на ответника не е присъдил изобщо съдебни разноски. Сочи се, че съдът не може служебно, без да е сезиран от страната, да осъществява проверка за прекомерност на разноските за адвокатска защита при постановяване на решението. На следващо място се твърди, че разпоредбите на Наредба №1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, имат материалноправен характер, поради което приложима е тази редакция на Наредбата, която е в сила към момента на сключване на договора за правна защита и съдействие за съответната инстанция. Предвид изложеното, минималният размер на дължимото адвокатско възнаграждение на ищцата за исковото производство е 384,19 лв, съгласно чл. 7, ал.2, т.2 от Наредба №1/2004 г. за МРАВ, и в размер на 190,10 лв за представителство и защита за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК съгласно чл.7, ал.7 от същата наредба, като ответното дружество, своевременно е отправило искане за намаляване на претендирания адвокатски хонорар, съобразно размерите, предвидени в наредбата, в редакцията й към момента на сключване на договора за правна защита и съдействие за настоящото производство между ищцата и процесуалния й представител.

Претендира се съдът да отмени обжалваното определение и вместо това да постанови: да се измени Решение № 1059/27.04.2020 г. по гр. дело 8540/2018 г. на БРС, в частта е разноските, като се намали поради прекомерност до размерите, предвидени в Наредба №1/2004 г. за МРАВ и съобразно уважената част от исковете, на основание чл.78, ал.1 от ГПК претендираното от ищцата адвокатско възнаграждение; и да се допълни постановеното по делото решение в частта е разноските, като на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК се присъдят в полза на ответното дружество претендираните и извършените от него съдебни разноски, съгласно представен Списък по чл.80 от ГПК, съобразно отхвърлената част от предявения иск.

Ищцата по предявения иск Т. С. К. от ***, в законовия срок представя отговор на частната жалба, с който я оспорва като неоснователна, а по допустимостта на жалбата предоставя на преценката на съда. Твърди се, че извършените плащания в хода на делото не се отразяват на правото на ищеца на разноски досежно отхвърлената част от иска, като в 2 този смисъл се цитира съдебна практика. Сочи се, че исковата претенция е разликата между заплатата, която ищцата е получавала преди процесното ПТП, и инвалидната пенсия, получавана от ищцата, като инвалидната пенсия е в зависимост от решенията на ТЕЛК, които са срочни и налагат след всяко решение, да се завежда нов иск. Твърди се, че преди завеждането на настоящия иск, застрахователят е бил поканен от ищцата да й изплати дължимото обезщетение за 2013 г., което той не е сторил. Излагат се твърдения, че след подаването на заявлението по чл.410 ГПК за дължимото й за 2013 г. обезщетение от 2 202,75 лв, ответникът е заплатил на ищцата сумата от 6 504,62 лв, представляващо обезщетение, дължимо за периода 2016-2017 г. и е подал възражение, а след предявяването на иска по чл.422 ГПК, застрахователят е изплатил също и сумите от 1 437,08 лв, 1 275 лв и 501,66 лв, с които плащания (в хода на производството) е достигнат лимитът по застраховката „Гражданска отговорност“. Отделно от това се оспорва възражението за прекомерност на адв.възнаграждение като се твърди, че то е съобразено с фактическата и правна сложност на делото. Претендира се потвърждаване на обжалваното определение и присъждане на съдебни разноски за настоящото производство.

Частната жалба е подадена в законовия срок, от легитимирано лице, против акт на съда, подлежащ на обжалване, поради което е допустима.

Разгледана по същество, жалбата е неоснователна.

Производството пред първоинстанционния БРС е образувано по исковата молба на ответницата по частната жалба Т. С. К. , против жалбоподателя „ЗАСТРАХОВАТЕЛНО ДРУЖЕСТВО ЕВРОИНС“ АД гр.София, за приемане за установено, че ответното дружество дължи на ищцата сумите от: 2 202,75 лв – застрахователно обезщетение, представляващо разликата между получената инвалидна пенсия през 2012 г. и трудовото възнаграждение, което ищцата би получила; 368,47 лв – мораторна лихва за периода 05.03.2016 г. – 26.10.2017 г., законна лихва върху главницата от 2 202,75 лв от датата на подаване на заявлението по чл.410 ГПК – 27.10.2017 г. до окончателното изплащане на сумата, и съдебни разноски.

В хода на производството по делото са представени доказателства, че по водени между същите страни дела, касаещи обезщетения за различни периоди - гр.д.1883/2016 г., гр.д.8268/2016 г., гр.д.761/2018 г., гр.д.804/2018 г. и гр.д.9638/2017 г., всички по описа на БРС, са постановени решения, по силата на които на ищцата са присъдени следните суми: по гр.д.1883/2016 г. - 3083.25 лв, по гр.д.8268/2016 г. - 104,08 лв, по гр.д.761/2018 г. 1437,08 лв, по гр.д.804/2018 г. - 1275 лв и по гр.д.9638/2017 г. - 501,66 лв. С Решение № 198/12.12.2008 г. по в.гр.д. № 738/2007 г. на Бургаски окръжен съд, застрахователят е осъден да заплати на ищцата обезщетение в размер на 3743,34 лв за периода от 01.05.2003 г. до 31.12.2007 г. Първоинстанционният съд е установил, че общият размер на така присъдените главници възлиза на 10 144,41 лв.

3

От заключението на съдебно-икономическата експертиза по делото се установява, че за обезщетяване на имуществените вреди на ищцата по процесното ПТП и по процесната застраховка „Гражданска отговорност“, застрахователят-ответник е изплатил обезщетения в общ размер от 19 441,80 лв при застрахователен лимит на обезщетението за имуществени вреди - 20 000 лв. Установено е от вещото лице, че платените от ответника главници са били в общ размер на 16 228,06 лв, след което са извършени плащания за обезщетения по гр.д.761/2018 г. в размер на 1437,08 лв, по гр.д.804/2018 г. в размер на 1275 лв и по гр.д.9638/2017 г. в размер на 501,66 лв, или в общ размер на 3213,74 лв. Предвид застрахователния лимит за обезщетението за претърпените от ПТП имуществени вреди от 20 000 лв и изплатените от ответника към датата на приключване на устните състезания по настоящото дело суми, съдът е приел, че искът е основателен до размера на 558,20 лв, поради което с решение № 1059/27.04.2020 г., постановено по делото, съдът е уважил частично претенциите на ищцата против ответното дружество – до размера от 558,20 лв и е отхвърлил иска в останалата част до предявения размер от 2202,75 лв. Със същото решение съдът е осъдил ответника да заплати на ищцата съдебни разноски в размер общо на 1338,43 лв за исковото производство и за заповедното производство по ч.гр.д.82578/2017 г. по описа на РС-София. За да присъди на ищцата съдебни разноски в пълен размер, съдът се е мотивирал с обстоятелството, че плащанията за обезщетения по гр.д.761/2018 г. в размер на 1437,08 лв, по гр.д.804/2018 г. в размер на 1275 лв и по гр.д.9638/2017 г. в размер на 501,66 лв, довели до частично отхвърляне на исковете, са извършени след депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК и след входиране на исковата молба по настоящото производство, поради което, на основание чл.78, ал.1 от ГПК, ищецът има право на направените по делото разноски в пълен размер.

С молба по чл.248, ал.1 ГПК, ответникът е поискал изменение на решението в частта на разноските чрез допълване и изменение на постановеното по делото решение, а именно: намаляване на присъдените в полза на ищеца разноски по реда на чл.78, ал.5 ГПК, поради прекомерност на заплатения от ищцата адвокатския хонорар и съобразяване на присъдените на ищцата разноски съобразно уважената част от исковете; и присъждане в полза на ответника разноски съобразно отхвърлената част от иска.

С обжалваното определение съдът е отхвърлил молбата на ответника за изменение на решението в частта на разноските, като отново се е мотивирал с обстоятелството, че искът е частично отхвърлен поради извършени от ответника плащания след подаване на заявлението по чл.410 ГПК от ищцата.

При така установената фактическа обстановка съдът достига до следните правни изводи:

Съгласно чл.78, ал.1 и ал.3 ГПК, всяка от страните има право на разноски, съобразно уважената, респ.отхвърлената част от исковете.

Както се посочи по-горе, искът на ищцата е уважен частично, съотв.е отхвърлен частично, поради извършени от ответника в хода на производството и след подаването на заявлението по чл.410 ГПК, плащания на обезщетения, сборът от които се е отразил на остатъка от лимита по застраховката „Гражданска отговорност“, по която е ангажирана отговорността на ответното дружество.

Съгласно дадените указания с Тълкувателно решение № 119 от 01.12.1956 г. на 4

ВС, ОСГК по гр.д.№ 112/1956 г., по общо правило разноските се дължат от страната, която с поведението си е причинила възникването на съдебния спор, като задължението за заплащане на направените по делото разноски е задължение за заплащане на понесените от съответната страна вреди и в духа на закона е да се присъждат разноски в полза на ищеца и в случаите при отхвърляне на иска, когато след предявяването му, ответникът доброволно е възстановил правото на ищеца, например възстановил е нарушеното владение или е изпълнил задължението си - върнал е дадените му в заем пари и др. В този смисъл следва да се тълкува и разпоредбата на чл.78, ал.2 ГПК, съгласно която, ако ответникът с поведението си не е дал повод за завеждане на делото и ако признае иска, разноските се възлагат върху ищеца, какъвто безспорно не е настоящият случай.