Определение № 332 от 25.10.2024, Окръжен съд - Търговище

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 332 гр. Търговище, 22.10.2024 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ТЪРГОВИЩЕ, II СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и втори октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: ТАТЯНА Д. ДАСКАЛОВА

Членове:

МАРИАНА Н. ИВАНОВА

МИЛЕН ИВ. СТОЙЧЕВ като разгледа докладваното от МАРИАНА Н. ИВАНОВА Въззивно частно гражданско дело № 20243500500272 по описа за 2024 година

Производството е по чл. 274 във вр. с 413, ал. 2 от ГПК.

Образувано е по частна жалба на „ПРОФИ КРЕДИТ България” ЕООД, ЕИК 175074752, гр. София, чрез пълномощник юрк. К., против разпореждане № 524/30.09.24 г. по ч.гр.д. № 441/2024 г. по описа на РС – Омуртаг, В ЧАСТТА, с която се отхвърля заявлението на дружеството по чл. 410 от ГПК против длъжника Е. А. Р. „за вземанията за неплатено договорно възнаграждение в размер 55.08 лв., дължимо за периода 10.01.24г.10.07.24 г. и 67.07 лв. -лихва за забава от 11.01.2024.(дата на изпадане на длъжника в забава) до 10.07.24 г.

С оплаквания за незаконосъобразност на разпореждането в обжалваните му части, въззивникът моли неговата отмяна и издаване на заповед за изпълнение относно обжалваните вземания. Претендира разноски 15 лв.- д.такса и 50лв. юриск.възнаграждение.

Основните оплаквания са: В разпоредбата на чл. 411, ал. 2, т. 2 и 3 ГПК са посочени хипотезите, в които заповедният съд може да откаже издаване на заповед за изпълнение, като не разполага с правомощията на този етап да се произнася по валидността на сделката, от която заявителят черпи права; заповедният съд неправилно не е отчел разпоредбата на чл.

145, ал. 2 от ЗЗП; договорното възнаграждение е определено между страните в условията на свободно договаряне (чл. 9 от ЗЗД); ГПР е в нормата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК (до 50%), отговаря на законовите ограничения и не противоречи на добрите нрави, „в случай че съдът постави граница за максимално допустим размер на възнаградителната лихва до 30 %, то автоматично и абсолютно неоснователно се ограничава и размерът на годишния процент на разходите до 35-40 процента, каквото правомощие за разширително тълкуване на 1 императивни правни норми или за дописване на изключения към тях считам все още не е дадено на нито един държавен съд“; присъждането на законната лихва е последица от уважаването на главния иск (който в случая е уважен), цитирайки Решение № 75/16.07.15г. по т.д 519/14г. на ВКС, ІІ т.о., приложимо и в заповедното производство. Цитира част от ТР № 3/2017 г. (т.2) за определяне размера на вземането при предсрочна изискуемост.

След извършената проверка по чл. 278 от ГПК съдът намира частната жалба за допустима, но НЕОСНОВАТЕЛНА.

За да се произнесе по жалбата по същество, съдът съобрази следното:

На 27.09.24г.(пощ.клеймо 26.09.24г.) пред РС-Омуртаг “ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД е депозирало заявление по чл. 410 ГПК за вземане в общ размер 1 094.69 лв., уважено частично и издадена Заповед № 240/30.09.24 г. за 400 лв.- главница по ДПК № 40022017449 от 08.12.23 г., ведно със законната лихва от 26.09.24г. до окончателното изплащане на вземането, както и разноски.

С разпореждането заповедният съд е ОТХВЪРЛИЛ като неоснователно искането на заявителя в останалата му част (вкл. лихви, доп.услуги Фаст и Флекси, такси и част.разноски), в т.ч. за обжалваните с ч. жалба: дог.лихва (55.08 лв.) и 67.07 лв. (лихва за забава).

По фактите: Между страните е сключен ДПК № 4********/08.12.2*г, с параметри: кредит: 400лв.; за срок 7 месеца; ГПР 47.55%; ГЛП 40.70%; Дължима сума по кредита:455.08лв. Възнаграждение закупен пакет доп.услуги общо 320лв.: 180лв.-„Фаст“ и 140лв. - „Флекси“, като вноската е „дължима заедно с месечната погасителна вноска по кредита“. Общ размер на вноската: 110.72 ОБЩО задължение по кредита и допълнителните услуги: 775.08 лв. Приложен е погасителен план, с падеж на последна погас.вноска 10.07.24г. Т.е. общата сума, която следва да върне длъжникът след като ползва в рамките на тези 7 месеца кредитен ресурс 400 лв. е 775.08 лв.

При така установеното, съдът приема следното от правна страна:

Заявлението е по чл. 410 от ГПК, вземането е предмет на договор за потребителски кредит - чл.9, ал. 1 от Закона за потребителския кредит(ЗПК), с приложимост на разпоредбите на ЗПК и ЗЗП(Закон за защита на потребителите).

Съгласно чл. 411, ал. 2, т. 3 ГПК искането по чл. 410 ГПК се отхвърля когато „се основава на неравноправна клауза в договор, сключен с потребител или е налице обоснована вероятност за това“, като нормата на чл. 143, ал. 1 от ЗЗП (Изм. - ДВ, бр. 100 от 2019 г.) дефинира неравноправна клауза в договор, сключван с потребител, като „уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя“. Изброяването в ал. 2 не е изчерпателно, по аргумент от чл. 143, ал. 2, т 20 от ЗЗП.

С изменението на ГПК (ред.ДВ. бр. 100/2019 г. ) в чл. 7, ал. 3 и чл. 411 ал. 2 т. 3 ГПК заповедният съд задължен служебно да следи за наличието на неравноправни клаузи в 2 договор, сключен с потребител, като това задължение на съда произтича и от целта на Директива 93/13/ЕИО и Директива 2008/48 да се осигурява минималната процесуална гаранция за ефективна защита на правата и интересите на потребителите. Съдът следва да откаже издаване на заповед за изпълнение, когато вземането произтича от договор с потребител и искането се основава на неравноправна клауза в договора или е налице обоснована вероятност за това. Преценката за спазване на посочените разпоредби е възможно да се направи само на база на твърденията в заявлението, от които произтичат вземанията, като съдът съобразява и представените към заявлението договор и общи условия, по аргумент от чл. 410, ал. 3 ГПК.

Съгласно т. 9 от § 13а от ДР на ЗЗП, са транспонирани разпоредбите на Директива 93/13/ЕИО на Съвета относно неравноправните клаузи в потребителските договори, а разпоредбата на чл. 146, ал. 1 от ЗЗП прогласява неравноправните клаузи за нищожни, като така изпълнява и изискването на чл. 6, § 1 от Директива 93/13/ЕИО те да не обвързват потребителя.

При така посочените параметри на ДПК съдът приема, че за клаузи в ДПК, с които се предвиждат допълнителни такси за различни услуги или за неизпълнение на различни главни или акцесорни задължения по договора за кредит, съществува обоснована вероятност, че са неравноправни и имат за цел единствено да заобикалят императивните разпоредби на чл. 19, чл. 10а, чл. 22 и чл. 33 ЗПК, както е и в случая, доколкото с посочените допълнителни услуги размер общо на 320 лв. кредитът се оскъпява почти двойно, при което и при съобразяване характера на правоотношението и вида на клаузите за доп.услуги и такси извънсъдебно събиране очевидно съществува значителен риск за увреждане правата на потребителя с тях (така и Решение от 20.09.2018 г. дело C-448/17 на СЕС).

Изхождайки от съображенията, съдържащи се в Решение на Съда на ЕС от 30.06.2022 г. по дело С-170/21 с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Софийски районен съд (България) с акт от 15 март 2021 г., в рамките на производство по дело със страни „Профи Кредит България“ ЕООД и Т.И.Т., посоченото решение дава отговор на редица въпроси, касаещи правомощията на заповедния съд по повод на постъпило заявление за издаване на заповед за изпълнение във връзка със служебната проверка на заповедния съд по повод на констатирани неравноправни клаузи в договор за потребителски кредит. Безспорно е, както е прието и в обсъжданото решение, че член 6, параграф 1 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори трябва да се тълкува в смисъл, че националният съд, сезиран със заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение — предвид обстоятелството че длъжникът потребител не участва в производството до издаването на тази заповед — е длъжен служебно да остави без приложение неравноправна клауза в договора за потребителски кредит, сключен между този потребител и съответния продавач или доставчик, на която се основава част от предявеното вземане. В тази хипотеза съдът може да отхвърли частично това заявление, при условие че съответният договор може да продължи да действа без каквито и да било други изменения, 3 допълнения или поправки, което посоченият съд следва да провери.

Съгласно чл. 21, ал. 1 от ЗПК всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна. Съгласно чл.

19, ал. 4 от ЗПК годишният процент на разходите (ГПР) не може да бъде по-висок от 5 пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на МС на Република България. Разпоредбата на чл. 19, ал. 5 от ЗПК е категорична, че клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, се считат за нищожни.

При ДОГОВОРЕНИТЕ параметри, задължението по изплащане на кредита, заедно с договорната лихва и доп.услуги възлиза общо на 775.08 лв. (т.е. почти 2 пъти повече от предоставения кредит в размер 400 лв.).

Съгласно разпоредбата на чл. 11,ал.1,т.10 от ЗПК, договорът за кредит включва ГПР по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. В договора е посочен ГПР единствено като абсолютна процентна стойност 47.55%. Липсва посочване на взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР по определения в Приложение № 1 начин, каквото е изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, поради което и не става ясно при този ГПР какво друго е включено в него, извън ГЛП, като е очевидно, че ако са били включени и доп.услуги, то ГПР би надхвърлил посочените 47.55% (а и законово допустимите 50 %), респ. стойността на ГПР не е вярно посочена в договора.

От представените документи не става ясно какви са тези допълнителни услуги, предоставени ли са и имат ли характер на услуги, различни от тези, визирани в чл. 10а ал. 2 от ЗПК. Така предвиденото допълнително възнаграждение оскъпява почти двойно предоставения кредит, със суми, за които е неясно за какви услуги се претендират и дали тези възнаграждения за допълнителни услуги са включени в ГПР, при което съдът приема, че е налице е обоснована вероятност по смисъла на чл. 411, ал. 2, т. 3 от ГПК(ДВ бр. 100/19 г.) потребителят да е поставен в неравностойно положение спрямо кредитора по договора, като заплаща допълнителни услуги, значително оскъпяващи стойността на получения от него кредит.

В тази връзка, не почива на приетото в мотивите на РСТ възражението в жалбата и доводите за поставена граница от заповедния съд за максимално допустим размер на възнаградителната лихва до 30 %, респ. за ГПР до 35-40 %, за да се обсъжда и приеме, че в случая РСТ разширително тълкува императивни норми (очевидно се има предвид чл. 19, ал. 4 от ЗПК). Такива доводи в обжалваното разпореждане съдът не е излагал!

Предвид гореизложеното, въззивът приема, че с посочения ГПР е нарушено императивното изискване по чл. 11,ал.1,т.10 от ГПК, обстоятелство, обуславящо вероятност договорът да е недействителен изцяло, като съдържащ клаузи, заобикалящи императивни норми и установяващи съществено неравновесие между правата и задълженията на доставчика на услугите и потребителя по смисъла на чл.143 от ЗЗП( в този смисъл е и 4

Решение от 21.03.2024г. по дело C‑714/22 на СЕС, съобразно което „когато в договор за потребителски кредит не е посочен годишен процент на разходите, включващ всички предвидени в член 3, буква ж) от тази директива разходи, посочените разпоредби допускат този договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води единствено до връщане от страна на съответния потребител на предоставената в заем главница“). Неравнопоставеността на тази клауза води до недействителност на целия договор, тъй като чрез въвеждането й и с оглед конкретните параметри на договора като цяло, размерът на ГПР надхвърля установения законов минимум от 50%. И тази неравноправност рефлектира и върху договорката за лихвата по кредита. Следва да се приеме, че е налице сключване на ДПК в противоречие на закона, което води до предвидената в разпоредбата на чл. 23 ЗПК недействителност. В такава хипотеза заявителят има право само на вземане за връщане на неплатената главница, но не и на съпътстващите вземания за обезщетение за забава и законна лихва ДО датата на подаване на заявлението.