Решение № 2833 от 16.02.2026, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 2833 гр. София, 16.02.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 180 СЪСТАВ, в публично заседание на шести февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: АСПАРУХ ЕМ. ХРИСТОВ при участието на секретаря ПАОЛА ЦВ. РАЧОВСКА като разгледа докладваното от АСПАРУХ ЕМ. ХРИСТОВ Гражданско дело № 20251110139857 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК и е образувано по подадена от „А.Б.Б.“ ЕООД искова молба и уточняваща такава /л.92/ против С. И. Т., с която са предявени искови претенции с правно основание чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД, вр. чл. 99 ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, с искане да се постанови решение, с което да се признае за установено, че ответникът дължи на ищеца следните суми: 306.78евро – главница по Договор за потребителски кредит № 600451 от 02.03.2020 г., сключен между „С.К.“ АД и С. И. Т., ведно със законната лихва считано от 24.03.2025 г. до окончателно изплащане на вземането, 9.20евро представляваща договорна лихва за периода от 02.03.2020 г. до 01.04.2020 г. и сумата от 200.84евро, представляваща лихва за забава за периода от 01.04.2020 г. до 27.02.2025 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по ч.гр.д. 16910/2025 г. по описа на СРС, 180-ти състав.

Ищецът извежда съдебно предявените си права при твърдения, че на 02.03.2020 г. между ответника и „С.К.“ АД е сключен Договор за потребителски кредит № 600451, по силата на който ответникът получил сумата от 306.78евро, като се задължил да върне една вноска в размер на 306.78евро в срок до 01.04.2020 г. Сочи, че е уговорен фиксиран лихвен процент в размер на 0 % и ГПР в размер на 42,58 %.

Подробно аргументира, че договорът за кредит е сключен при спазване на нормативните изисквания. Поддържа, че страните се уговорили, че длъжникът ще дължи обезщетение за забава в размер на действащата законна лихва върху всяка забавена погасителна вноска. Излага, че ответникът не е изпълнил в срок задълженията си по договора. Твърди се, че на 22.03.2024 г. между „С.К.“ АД и ищцовото дружество е сключен договор за цесия, по силата на който цедентът прехвърлил на цесионера вземанията си произтичащи от процесния договор за кредит.

Сочи, че в качеството си на пълномощник на цедента е уведомил длъжника за извършеното прехвърляне на вземания. В условията на евентуалност прави изявление за съобщаване на цесията с връчване на препис от исковата молба. Моли съда да уважи предявените искове. Претендира разноски.

1

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на исковата молба, с който предявените искове се оспорват като неоснователни. Ответникът релевира възражение за изтекла погасителна давност. Твърди, че договорът за кредит е сключен при неравноправни условия, както и че не е уведомен за цесията. Моли съда да отхвърли предявените искове. Претендира разноски.

Съдът, като съобрази доводите на страните, материалите по делото и закона, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Производството е по реда на чл. 422 и сл. ГПК, като са предявени искови претенции с правно основание чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД, вр. чл. 99 ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК и чл.86, ал.1 ЗЗД.

По исковите претенции с правно основание чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД, вр. чл.

99 ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК и чл. 86, ал. 1 ЗЗД

За основателността на предявените искове в тежест на ищеца е да докаже по делото пълно и главно, че между „С.К.“ АД и ответника е сключен Договор за потребителски кредит № 600451 от 02.03.2020 г., по силата на който на ответника е предоставен заем в размер на 306.78евро, че за ответника е възникнало задължение да върне заема, че част от съдържанието на договора е клауза, предвиждаща заплащане на възнаградителна лихва, размера на същата, валидно прехвърляне на задълженията, произтичащи от договора за заем в негова полза и уведомяването на ответника за това прехвърляне.

В тежест на ответника е да докаже погасяване на дълга на падежа.

По релевираното възражение за изтекла погасителна давност в доказателствена тежест на ищеца е да докаже наличието на обстоятелства при настъпването на които законът предвижда спиране и/или прекъсване на давността, в случай че твърди такива.

С доклада по делото, не оспорен от страните, съдът е обявил за безспорни и ненуждаещи се от доказване следните обстоятелства: че между „С.К.“ АД и ответника е сключен Договор за потребителски кредит № 600451 от 02.03.2020 г. със соченото от ищеца съдържание, в това число и че сумата по кредита в размер на 306.78евро е усвоена от ответника.

Обявените за безспорни и ненуждаещи се от доказване факти и обстоятелства, в частност наличието на сочената облигационна връзка с индивидуализираното съдържание, намират опора и в приложеното на л. 17 копие на договор за потребителски кредит.

Настоящият съдебен състав намира, че ответникът е редовно уведомен за прехвърлянето на вземането. Законът не поставя специални изисквания за начина, по който следва да бъде извършено уведомлението, респективно когато същото е приложено към исковата молба, получаване на същата от ответника, ведно с приложенията към нея обуславя извода, че ответникът е редовно уведомен за цесията / виж Решение № 123/24.06.2009 г. по т.д. № 12/2009 г. на ВКС, II т.о., Решение № 3/16.04.2014 г. по т.д. № 1711/2013 г. на ВКС, I т.о. /. Получаването на уведомлението от ответника по чл. 99, ал. 4 ЗЗД е факт от значение за спорното право, който поради настъпването му в хода на процесна, на основание чл. 235, ал. 3 ГПК, следва да бъде съобразен при решаване на делото. В процесния случай ответникът е получил копие на приложеното към исковата молба Уведомително писмо /л.13/, респективно същият е уведомен надлежно за прехвърляне на вземането, а ищецът е активно материалноправно легитимиран.

От заключението на вещото лице по допуснатата и изготвена ССчЕ, което съдът кредитира като пълно, мотивирано и изготвено от лице, притежаващо нужния опит и професионална квалификация, се установява, че сумата по кредита е усвоена от С. Т. на 02.03.2020г., обстоятелство, което намира опора в приложеното на л. 12 копие на 2 разписка за извършено плащане.

По отношение процесния договор за паричен заем приложение намират разпоредбите на Закона за потребителския кредит, доколкото заемното правоотношение, представлява такова по смисъла на чл. 9 ЗПК.

Законът за потребителския кредит е приет в изпълнение на задължението на Република България за транспониране на разпоредбите на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. относно договорите за потребителски кредити, в която е установен принципът за информираност на потребителя, на който следва да бъде осигурена възможност да познава своите права и задължения по договора за кредит, който следва да съдържа цялата необходима информация по ясен и кратък начин. В съображение 19 от Директивата е установено, че за да се даде възможност на потребителите да взимат своите решения при пълно знание за фактите, те следва да получават адекватна информация относно условията и стойността на кредита и относно техните задължения, преди да бъде сключен договорът за кредит, която те могат да вземат със себе си и да обмислят.

По своята правна същност договорът за потребителски кредит представлява формален /изискуемата форма за действителност е писмена – арг. чл. 10, ал. 1 ЗПК/, реален или консенсуален, в зависимост от това дали той се сключва с предаването на паричните средства, предмет на кредита или с постигането на съгласието за предоставяне на конкретна парична сума – арг. чл. 9, ал. 1 ЗПК, едностранен или двустранен в зависимост от обстоятелството, дали сключването на договора предпоставя предаване на паричните средства или само постигане на съгласие по основните негови уговорки, възмезден и комутативен, като за заемодателя възниква притезателното право да иска от заемателя връщане на дадената сума – в същата валута и размер.

Съгласно разпоредбата на чл. 22 ЗПК когато при сключване на договора за потребителски кредит не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен. Липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпване на последиците по чл. 22 ЗПК - изначална недействителност на договора за потребителски заем, тъй като същите са изискуеми при самото му сключване.

Съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК, годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съгласно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК "общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.

Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси. Съгласно т.

2 "обща сума, дължима от потребителя" е сборът от общия размер на кредита и общите разходи по кредита за потребителя.

В подкрепа на формулирания извод е и Решение на СЕС по дело C‑714/22, в което е прието, че член 3, буква ж) от Директива 2008/48 трябва да се тълкува в смисъл, че разходите за допълнителни услуги, които са уговорени към договор за потребителски кредит и дават на закупилия тези услуги потребител приоритет при разглеждане на искането му за отпускане на кредит и при предоставяне на разположение на заетата сума, както и възможността да се отлага изплащането на 3 месечните вноски или да се намалява техният размер, попадат в обхвата на понятието „общи разходи по кредита за потребителя“ по смисъла на тази разпоредба, а оттам и на понятието „ГПР“ по смисъла на посочения член 3, буква и), когато закупуването на посочените услуги се оказва задължително за получаването на съответния кредит или те представляват конструкция, предназначена да прикрие действителните разходи по този кредит.

На основание чл. 19, ал. 4 ЗПК годишният процент на разходите не може да бъде по - висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове или във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България, по-конкретно основен лихвен процент – 0. 1 %, плюс 10 %, което означава, че лихвите и разходите по кредита не могат да надхвърлят 50 % от взетата сума. В противен случай и на основание чл. 19, ал. 5 ЗПК тези клаузи са нищожни.

От заключението на вещото лице по ССчЕ е видно, че размерът на ГПР при включени всички задължения по кредита – главница, лихви и неустойка е 2333.95%, респективно същият е неколкократно по-висок от законоустановения минимум, регламентиран в чл. 19, ал. 4 ЗПК.

По изложените съображения, следва извода, че договорът за потребителски кредит не отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като в него не е отразен действителният процент на ГПР. Годишният процент на разходите е част от същественото съдържание на договора за потребителски кредит, въведено от законодателя с оглед необходимостта за потребителя да съществува яснота относно крайната цена на договора и икономическите последици от него, за да може да съпоставя отделните кредитни продукти и да направи своя информиран избор. След като в договора не е посочен ГПР при съобразяване на всички участващи при формирането му компоненти, което води до неяснота за потребителя относно неговия размер, не може да се приеме, че е спазена нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.

Последица от неспазване изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК е, че договорът се явява недействителен – чл. 22 ЗПК / в този смисъл в този смисъл са Решение № 261440 от 04.03.2021 г. по в. гр. д. № 13336/2019 г. по описа на СГС, ІІ-А въззивен състав, Решение № 24 от 10.01.2022 г. по в. гр. д. № 7108/2021 г. по описа на СГС, IIIБ въззивен състав и др. / При недействителност на договора, съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. Съдът следва да установи с решението си дължимата сума по приетия за недействителен договор за потребителски кредит и да я присъди на ищеца, доколкото ЗПК е специален закон по отношение на ЗЗД и в цитираната разпоредба на чл. 23 ЗПК е предвидено задължението на потребителя за връщане на чистата сума по кредита. Ако се приеме, че установяването на дължимостта на чистата сума по получения кредит и осъждането на потребителя за нейното връщане следва да се извърши в отделно производство, по предявен иск с правно основание чл. 55 ЗЗД, то би се достигнало до неоснователно обогатяване за потребителя, предвид изискуемостта на вземането по недействителен договор. Това би противоречало на принципа за недопускане на неоснователно обогатяване, в какъвто смисъл е разпоредбата на чл. 23 ЗПК в специалния ЗПК – в този смисъл е и постановената трайна съдебна практика: Решение № 50174 от 26.10.2022 г. по гр. дело № 3855/2021 г. на ВКС, IV г. о., Решение № 60186 от 28.11.2022 г. по т. дело № 1023/2020 г., на ВКС, I т. о. и Решение № 50259 от 12.01.2023 г. по гр. дело № 3620/2021 г. на ВКС, III г. о., Определение № 50161 от 29.03.2023 г. по т. д. № 1070/2022 г. на ВКС, II т. о., Решение № 50056 от 29.05.2023 г. по т. д. № 2024/2022 г. на ВКС, I т. о. и др.