Решение № 3068 от 15.06.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 3068 гр. София, 09.06.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и четвърти март през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Иванка Иванова

Членове:

Петър Люб. Сантиров

Ванина М.а при участието на секретаря Елеонора Анг. Георгиева като разгледа докладваното от Петър Люб. Сантиров Въззивно гражданско дело № 20221100501850 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК

С Решение № 20200103 от 19.10.2021 г., постановено по гр. д. № 3066/2021 г., по описа на СРС, I ГО, 46 състав, са отхвърлени предявените от Д. Е. К. и Т. К. К. срещу „Топлофикация София“ ЕАД субективно и обективно съединени установителни искове с правно основание чл. 439, вр. чл. 124, ал. 1, предл. 3 ГПК за признаване по отношение на ответника, че ищците не му дължат сумите по изпълнителен лист от 01.12.2016г., издаден на основание Заповед за изпълнение по 410 ГПК по ч.гр.д. №25231/2015г. по описа на СРС, 123 с-в, въз основа на който е образувано изпълнително дело №20177860400251 по описа на ЧСИ М.М., а именно: сумата от 1617, 45 лв. – главница за топлинна енергия за периода 01.04.2012г. – 30.04.2014г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 12.05.2015г. /датата на депозиране на заявлението в съда/ до окончателното изплащане на вземането; сумата от 315, 02 лв. – мораторна лихва за периода 31.05.2012г. – 17.04.2015г., сумата от 20,40 лв. – главница за дялово разпределение за периода 01.04.2012г. – 30.04.2014г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 12.05.2015г. /датата на депозиране на заявлението в съда/ до окончателното изплащане на вземането; сумата от 4,42 лв. – мораторна лихва за периода 31.05.2012г. – 17.04.2015г., както и направените разноски по гр. дело в размер на 339, 15 лв.

Със същото решение ищците са осъдени да заплатят на ответника на основание чл.

78, ал. 3 сумата от 100, 00 лв., представялваща заплатени съдебни разноски.

Срещу така постановеното решение е подадена въззивна жалба от ищците Д. Е. К. и Т. К. К., чрез пълномощника си – адв. В. М., с оплаквания за неговата неправилност поради допуснати от първоинстанционния съд нарушения на материалния закон и необоснованост.

Сочат, че съдът неправилно е приел, че издаването на заповедта за изпълнение е прекъсвало давността, тъй същото не попада сред посочените в чл. 116 ЗЗД. Поддържат, че срокът за 1 погасяване на вземанията по изпълнителното дело съвпада с приложимия спрямо тях 3 годишен срок за погасяването им. Молят решението да бъде отменено, а предявените искове уважени. Претендират разноски в производството пред СГС.

Въззиваемият ответник – „Топлофикация София“ ЕАД не е подал отговор на въззивната жалба в законоустановения срок по чл. 263, ал. 1 ГПК.

Жалбата е подадена в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирано лице - страна в процеса, като е заплатена дължимата държавна такса, поради което е допустима.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.

Решението е валидно и допустимо, постановено в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира въззивната жалба за неоснователна по следните съображения:

Съгласно цитираната разпоредба на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася по правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания, съответно проверява законосъобразността само на посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации на първоинстанционния съд, а относно правилността на първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци.

В конкретния случай ищецът е предявил отрицателен установителен иск, с което отрича вземането на ответното дружество по издаден изпълнителен лист от 01.12.2016г., издаден на основание Заповед за изпълнение по 410 ГПК по ч.гр.д. №25231/2015г. по описа на СРС, 123 с-в, въз основа на който е образувано изпълнително дело №20177860400251 по описа на ЧСИ М.М. за следните суми: 1617, 45 лв – главница за топлинна енергия за периода 01.04.2012г. – 30.04.2014г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 12.05.2015г. /датата на депозиране на заявлението в съда/ до окончателното изплащане на вземането; 315, 02 лв. – мораторна лихва за периода 31.05.2012г. – 17.04.2015г., сумата от 20,40 лв. – главница за дялово разпределение за периода 01.04.2012г. – 30.04.2014г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 12.05.2015г. /датата на депозиране на заявлението в съда/ до окончателното изплащане на вземането; 4,42 лв. – мораторна лихва за периода 31.05.2012г. – 17.04.2015г., както и направените разноски по гр. дело в размер на 339, 15 лв.

Съгласно разпоредбата на чл. 116, б. „ б“ от ЗЗД, давността се прекъсва с предявяване на иск относно вземането, а в чл. 117, ал. 1 от ЗЗД се предвижда, че от прекъсването на давността започва да тече нова давност, която съобразно ал. 2 на същия член, ако вземането е установено със съдебно решение, е винаги пет години. Регламентираното в действащия ГПК заповедното производство има за цел удовлетворяване на гражданскоправни вземания в широк смисъл на думата. Същото е функционално свързано с изпълнителния процес, тъй като от една страна, въз основа на влязлата в сила заповед за изпълнение направо се пристъпва към принудително изпълнение, а от друга, с оглед института на незабавното изпълнение, т.е. при настоящата правна уредба, това е производство за създаване на съдебно изпълнително производство – чл. 404, ал. 1 ГПК. Целта на заповедното производство не е да се установи съществуването на вземането, а само дали то е спорно. Същото е факултативно, т.е. кредиторът не е длъжен да избере този ред и може направо да предяви вземането чрез иск по общия исков ред. Заповедта за изпълнение замества съдебното решение като изпълнително основание, но при оспорването й от длъжника чрез възражение проверката 2 дали вземането съществува следва да се извърши в общия исков процес. С изтичането на срока за възражение на длъжника издадената заповед за изпълнение влиза в сила.

Действително, липсва законов текст, който изрично да указва, че съществуването на вземането в този случай е установено със сила на пресъдено нещо. С изтичане на срока за възражение, съобразно разпоредбата на чл. 416 от ГПК, и на сроковете по чл. 424 ГПК (хипотези на новооткрити обстоятелства и нови писмени доказателства), заповедта се стабилизира и се получава ефект, който е аналогичен на силата на пресъдено нещо. Извод за това е и нормата на чл. 439 ГПК, която допуска оспорване на започнало принудително изпълнение само ако то се основава на нови факти - настъпили след приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание, т.е. законодателят не е провел разграничение дали изпълнителният лист е издаден въз основа на съдебно решение или на влязла в сила заповед за изпълнение в хипотеза на неподадено възражение по чл. 414 ГПК. Длъжникът не би могъл да релевира възраженията си срещу съществуването на дълга по исков ред, тъй като те са се преклудирали. Извън уредените в заповедното производство способи за защита, длъжникът няма право на друг иск за защита.

Едновременно с това, при влязла в сила заповед за изпълнение, кредиторът също не може да инициира исково производство, тъй като за него при наличието на изпълнителен титул, ще липсва правен интерес от провеждането му.

В производството по чл. 410 ГПК на длъжника се връчва заповед за изпълнение, срещу която той може да възрази, ако оспорва вземането. Пасивното му поведение в предвидения срок, създава презумцията, че претендираното вземане е безспорно, поради което заповедта за изпълнение влиза в сила и въз основа на нея се издава изпълнителен лист в полза на заявителя. От този момент започва да тече срокът на новата погасителна давност, който е петгодишен, съобразно гореизложеното. Подобно разрешение в максимална степен съответства на целта и принципите на законодателната уредба на заповедното производство, а именно да се реализират по облекчен ред правата на кредитора и с разноски в тежест длъжника, които са в минимален размер. Ето защо и положението на кредитора не следва да бъде по - неблагоприятно вследствие инициирането на заповедно производство, отколкото, ако той направо би предявил осъдителен иск за вземането си по общия ред. Изложеното налага обоснован извод, че нормата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД следва да се тълкува разширително, съответно че е приложима и към влязла в сила заповед за изпълнение . Противно би означавало за идентични по установително действие и изпълнителна сила съдебни актове, да се придадат различни правни последици относно теченето на давността. Възприемането на противното би довело до различни правни последици на съдебни актове, които са били стабилизирани. /в подобен смисъл са определение № 480/27.07.2010 г. по ч. гр. д. № 221/2010 г. на ВКС, IV ГО, определение № 443/30.07.2015 г. по ч. т. д. № 1366/2015 г. на ВКС, II ТО, определение № 576 от 16.09.2015 г. на ВКС по ч. гр. д. № 4647/2015 г., IV ГО, определение № 480 от 19.07.2013 г. на ВКС по ч. гр. д. № 2566/2013 г., IV ГО).

При съобразяване на изложеното, настоящият състав намира, че с издаването на Заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от 11.08.2015г. по гр.д. №25231/2015г. по описа на СРС, 123 състав е започнал да тече срокът на новата погасителна давност за процесните вземания, който е петгодишен. Неоснователни се явяват в тази връзка оплакванията за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон, тъй като при постановяване на обжалваното решение решаващият състав е съобразил наличието на издадената заповед за изпълнение и приложението на пет годишния давностен срок по отношение на погасяването на процесните вземания.

От приложеното копие на изпълнително дело №20177860400251 по описа на ЧСИ М.М. се установява, че след издаването на заповедта за изпълнение са извършвани редица действия, попадащи в кръга на посочените в т. 10 от Тълкувателно решение № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, с предприемането на които многократно е прекъсвана давността, без между извършването на всяко едно от тях да е изминал период по-дълъг от пет години.

3

Настоящият състав приема, че последното изпълнително действие, което е прекъснало давността е било извършено на 22.11.2019г., от който момент е започнала да тече нова петгодишна давност, която следва да изтече едва на 22.11.2024г. Ето защо искът на ищеца е неоснователен.

Доколкото други конкретни оплаквания не са наведени във въззивната жалба, при съобразяване на разпоредбата на чл. 269, ал. 1 ГПК и с оглед на обстоятелството, че резултатът, до който въззивната инстанция достига, се съвпада с този на СРС, обжалваното решение следва да бъде изцяло потвърдено, а въззивната жалба оставена без уважение.

При този изход на правния спор, на основание чл. 78, ал. 3 и ал. 8 ГПК във вр. с чл.

273 ГПК въззивниците – ищци следва да бъдат осъдени да заплатят в полза на въззиваемия – ответника сумата от 100, 00 лв., представляваща юрисконсултско възнаграждение в производството пред СГС с оглед на направеното възражение за прекомерност и липсата на фактическа и правна сложност на делото.

С оглед на цената на иска при съобразяване на чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, във вр. с чл.

69, ал. 1, т. 1 ГПК въззивното решение не подлежи на касационно обжалване.

Така мотивиран, Софийският градски съд

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 20200103 от 19.10.2021 г., постановено по гр. д. № 3066/2021 г., по описа на СРС, I ГО, 46 състав.

ОСЪЖДА Д. Е. К., ЕГН: ********** и Т. К. К., ЕГН: **********, и двамата с адрес: гр. София, ж.к. „Красна поляна – Г“, бл. ****, да заплатят на „Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК: 831609046, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Ястребец“, № 23Б, представлявано от А.С.А., сумата от 100, 00 лв., представляваща юрисконсултско възнаграждение в производството пред СГС