Решение № 38 от 21.02.2026, Районен съд - Самоков

РЕШЕНИЕ №31

№ 38 гр. С., 21.02.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – С., ПЪРВИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и първи януари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Адриана Ат. Велева при участието на секретаря Екатерина Вл. Баракова като разгледа докладваното от Адриана Ат. Велева Гражданско дело № 20241870101320 по описа за 2024 година

С.. районен съд е сезиран с искова молба, подадена от Д. П. К.Б., чрез Еднолично адвокатско дружество „Д. М.“, представлявано от адв. Д. М., срещу „Ф. Б.“ ЕООД, с която са предявени обективно евентуално съединени отрицателни установителни искове съответно – главен за признаване за установено в отношенията между страните, че сключеният между тях Договор за потребителски кредит № 89**** от 01.06.2020 г. е недействителен на основание чл. 22, вр. чл. 11, т. 10 ЗПК, евентуално на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 22, вр. чл. 11, чл. 19 ЗПК, и евентуален за провъзгласяване нищожността на чл. 5 от Договор за потребителски кредит № 89**** от 01.06.2020 г., сключен между страните, предвиждащ заплащане на възнаграждение за предоставяне на обезпечение – поръчителство от „М. Б.“, в полза на ответника, поради неравноправност на основание чл. 143, т. 9 ЗЗП и поради нарушаване на разпоредите на чл. 10, ал. 2, чл. 10а, ал. 4, чл. 19, ал. 1 и ал. 4 ЗПК.

В исковата молба се твърди, че на 01.0.2020 г. при условията на ЗПФУР между ищеца и ответника е бил сключен Договор за потребителски кредит № 1

89****, по силата на който на ищеца е предоставена сумата в размер на 500,00 лв., при посочен в догора ГПР е в размер на 49,93 %.

Твърди се, че съгласно чл. 5 от договора, кредитът се обезпечава с поръчителство, предоставено от „М. Б.“ в полза на ответника, като в договора никъде не е посочено какъв е размерът на възнаграждението за предоставяне на гаранция от свързаното с кредитора лице и едва след като усвоил заемната сума, кредитополучателят разбрал, че му е начислена и такса за поръчителството в размер на 214,00 лева. Сочи се, че дължимите вноски по договора за поръчителство не са посочени в договора за кредит, нито в ОУ е посочени, че сключването на договора за гаранция е задължително условие за предоставяне на кредита. Твърди се, че договорът не е подписан нито с квалифициран, нито с обикновен електронен подпис, подари което липсва съгласие, а също и че не е подписван и договор за поръчителство и такъв не е бил предоставян на ищеца. Ищецът твърди още, че договорът е нищожен на основание чл. 10, ал. 1, вр. чл. 22 ЗПК, тъй като не е спазена предвидената от закона форма, като не е спазена и тази на евентуалния договор за допълнителна услуга. На следващо място, релевира твърдения за недействителност на договора за кредит поради противоречието му с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като в него не се съдържа начинът на изчисляване на ГПР и липсва яснота как е формиран същият, респ. общо дължимата сума по него, като наред с това е посочен и грешен ГПР, тъй като сумата за предоставяне на поръчителство не била включена като разход по кредита, макар този договор за поръчителство да е задължително условие за предоставяне на кредита. В този смисъл посоченият в договора ГПР и обща дължима сума не отговарят на действителните такива, като същите представляват невярна информация и следва да се окачестви като заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл. 68г, ал. 4, вр. чл. 68д, ал. 1 ЗЗП, тъй като подвежда потребителя относно спазването на забраната по чл. 19, ал. 4 ЗПК и изискванията на чл. 11, ал. 1, т.

10 и не му позволява да прецени реалните икономически последици от сключването на договора. Твърди се още, че самата клауза на чл. 5 от Договора за предоставяне на потребителски кредит е нищожна като неравноправна по смисъла на чл. 143, т. 9 ЗЗП и като нарушаваща разпоредите на чл. 10, ал. 2, чл. 10а, ал. 4, чл. 19, ал. 1 и ал. 4 ЗПК. Претендират се разноски в производството, вкл. адвокатско възнаграждение.

В срока по чл. 131 ГПК от ответното дружество е подаден писмен 2 отговор на исковата молба, в който предявените искове са оспорени изяло.

Твърди се, че неоснователно ищецът поддържа, че поръчителството от М. Б.

(М.) е задължително условие за сключване на договора. В тази връзка се посочва, че при сключване на договора кредитополучателят-ищец е могъл да избере свой поръчител или този, предложен от кредитора. Сочи се, че исковете за недействителност на договора за поръчителство са недопустими, тъй като не са предявени срещу надлежния ответник, а именно страната по този договор – М. Б., която е самостоятелно юридическо лице, банкова институция, лицензирана в М., която предоставя услуги на територията на Р.

Б. по силата на свободата на предоставяне на услуги, съгласно взаимно признаване на единния европейски паспорт, и е вписана под № 178 в нарочния регистър на БНБ. Сочи се, че ищецът сам е избрал М. Б. като поръчител в електронния формуляр и след като е бил информиран за дължимите такси, е подал заявление за кредит. Поддържа се, че твърденията за нарушение на чл.

143 ЗЗП са неоснователни, доколкото чл. 5 от Договора ясно посочва избраната от ищеца опция за поръчител, без задължение за сключване, като в СЕФ и договора за гаранция са подробно описани възможностите за обезпечение и дължимите суми към М. Б., които ищецът доброволно е приел.

Твърди се, че не е налице и нарушение на чл. 19, ал. 4 ЗПК, тъй като договорът за гаранция е възмездна услуга с трето лице, а разходът за нея не се включва в ГПР, тъй като е незадължителна услуга. Претендират се и разноски в производството.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл.

235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа страна:

Между страните няма спор, а и се установява от представения по делото Договор за предоставяне на финансови услуги (заеми) от разстояние № 89**** от 01.06.2020 г., че между ответника „Ф. Б.“ ЕООД и ищеца – Д. П. К., е сключен договор за заем, по силата на който на ищеца е тпуснат паричен кредит, а именно – сумата в размер на 500,00 лева, срещу задължението за еднократно връщане на сумата, ведно с възнаградителната лихва в размер на 16,90 лева, в срок от 30 дни, с падежна дата 31.07.2020 година. В договора е посочено, че ГПР е в размер на 49,85 %, а лихвеният процент – в размер на 3,38 %.

3

Съгласно чл. 5 от Договора, страните са уговорили заемът да бъде обезпечен с поръчителство, предоставено от „М. Б.“ (М. Б.) в полза на дружеството кредитодател. С одобряването на предоставеното поръчителство уговорката става неотменима.

Представен е Договор за гаранция (поръчителство) без номер от 02.06.2020 г., сключен между „М. Б.“ и ищеца, по силата на който гарантът (спрямо определението, ползвано в договора) се е задължил да обезпечи изпълнението на задълженията, произтичащи от сключения между страните в производството договор за заем. Видно от текста на самия договор за гаранция, таксата за предоставяне на гаранция (поръчителство) е в размер на 214,40 лева, дължима от „клиента“.

В т. 4.3 от предоставената на длъжника преддоговорна информация (СЕФ), е посочено, че при избор да се сключи договор за поръчителство с гарант, предложен от кредитора, очакваните разходи за това за заемателя ще бъдат 214,40 лева, които няма да се включват при изчисляването на ГПР, тъй като не влизат в общия разход по кредита съгласно § 1.1 ЗПК, доколкото касаят допълнителна услуга, която не е задължително условие за предоставянето на кредита.

С оглед горната фактическа обстановка, съдът намира от правна страна следното.

При преценка съдържанието на сключения между страните договор, настоящият съдебен състав намира, че същият разкрива признаците на договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал. 1 от ЗПК, поради което в случая са приложими разпоредбите на посочения закон.

По силата на този договор ищецът е поел задължение да предостави на ответника определена парична сума срещу задължението на последния да я върне, като размерът, начинът и сроковете за връщане на сумата са уговорени между страните в представения по делото Стандартен европейски формуляр, съгласно изискванията на Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние.

В случая между страните не е налице спор по отношение на това, че са спазени изискванията на специалния ЗПФУР. Спорът се концентрира върху това спазени ли са изискванията на ЗПК относно задължителното съдържание на договора по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.

4

Според посочената норма договорът следва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. В настоящия случай макар формално да е посочен ГПР като абсолютна стойност липсва конкретизация относно начина, по който е формиран и какво е взето предвид при калкулацията му. Действително посоченият в договора размер на ГПР от 49,85 % не надвишава максималния по чл. 19, ал. 4 ЗПК, но всъщност не отразява общите разходи по кредита, дължими от потребителя и известни на кредитора към момента на сключване на договора, каквото е изискването на чл. 19, ал. 1 ЗПК.

Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съобразно § 1, т. 1 ДР на ЗПК, „Общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включителноразходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит. Предвид изложеното, е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които кредитополучателят трябва да заплати, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР е 49,85 %, но при определяне на същия, както изрично е посочено в СЕФ, не са взети предвид задълженията към гаранта.

От прочита на двата договора следва, че договора за паричен кредит и договорът за гаранция в цялост съставляват източникът на облигационното задължение на ищеца, като от съдържанието на СЕФ и на самия договор за гаранция е видно, че възнаграждението, дължимо от потребителя по гаранционната сделка, възлизащо в размер на 214,40 лева, което е около 43 % от отпуснатата в заем сума в размер 500,00 лв., както и че кредитополучателят 5 не е имал реална възможност за избор на „обезпечение“ по договора за паричен заем. При цялостния анализ на тези правоотношения, е видно, че сключването на заемния договор и получаването на сумата по него е било обвързано от предоставяне на обезпечение по договора от страна на кредитополучателя, като предоставянето на обезпечение по заемния договор не е било по избор на потребителя, а условие за сключване на сделката, целта на която, предвид характера й на „бърз кредит“, е било възможно да бъде постигната само чрез сключване и на договора за гаранция с посоченото от кредитора лице гарант.

Поради това съдът намира, че уговореното възнаграждение за предоставената гаранция (поръчителство), трябва да се разгледа, като разход по договора за кредит, който е бил известен на кредитора при сключване на договора за кредит и който разход следва да бъде включен при изчисляването на годишния процент на разходите.

В този смисъл е актуалната практика на СЕС. Така в Решение дело С6**/2019 г. е прието, че: „Понятието „общи разходи по кредита за потребителя“, съдържащо се в чл. 3, буква ж) от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета, трябва да се тълкува в смисъл, че обхваща разходите за евентуалното удължаване на срока на кредита, щом като, от една страна, конкретните и точните условия за евентуалното му удължаване, включително срока на последното, са част от клаузите и условията, договорени между кредитора и кредитополучателя в договора за кредит, и от друга страна, тези разходи са известни на кредитора“. Нещо повече, понятието „общи разходи по кредита за потребител“ обхваща „всякакви други видове разходи, които потребителят следва да заплати във връзка с договора за кредит и които са известни на кредитора“ и че „разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, [... ] също“ се включват в тези разходи. Според практиката на Съда с това понятие се обозначават всички разходи, които потребителят е длъжен да заплати по договора за кредит и които са известни на кредитора (С377/14, С-127-15), включително комисионите, които кредитополучателят е длъжен да заплати на кредитора (С-602/10).