Решение № 844 от 11.11.2025, Районен съд - Казанлък

РЕШЕНИЕ

№ 844 гр. Казанлък, 11.11.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – КАЗАНЛЪК, ШЕСТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на осми октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: КРИСТИАН АТ. БАДЖАКОВ при участието на секретаря РАДИАНА Д. ГРОЗЕВА като разгледа докладваното от КРИСТИАН АТ. БАДЖАКОВ Гражданско дело № 20255510100099 по описа за 2025 година

Производството е образувано по искова молба на В. Б. Г. с ЕГН ********** с адрес за кореспонденция: ***, чрез пълномощника си адв. М. Д. с адрес на упражняване на дейността: ***, против "н." ООД, ЕИК:***, със седалище и адрес на управление: ***, представлявано от И.Н.Х. и против „К.

БГ" ООД, ЕИК:*** със седалище и адрес на управление: ***, представлявано от К.В.В.. Съдът приема, че се касае за обективно съединени установителни искове с правно основание чл.124, ал.1 от ГПК във връзка с чл. 26, ал.1 от ЗЗД. Претендира се провъзгласяване на нищожност на потребителски кредит № 202308100445200102 от 10.08.2023 г., сключен между В. Б. Г. с ЕГН ********** и "н." ООД, ЕИК:***, а в условията на евентуалност нищожност на клаузата на чл. 6, ал. 1, вр. чл. 4, ал. 3 и чл. 11 от договора, както и прогласяване на нищожност на Договор за предоставяне на гаранция, сключен с „К. БГ" ООД. Предявен е и иск по реда на чл. 55, ал.1 от ЗЗД за възстановяване на сумата от 551 лв. като недължимо платени по сключения договор за кредит.

Ищецът твърди, че Договорът за гаранция също бил е нищожен, тъй като на първо място противоречал на чл. 16 от ЗПК, по силата на която разпоредба доставчикът на финансова услуга бил длъжен сам да оцени платежоспособността на потребителя и да предложи цена на ползване на заетите средства, съответна на получените гаранции, а при отрицателна оценка да откажел сключването на договора изобщо или искания размер на заема. На следващо място с изискването в срок до края на следващия ден да се представи гаранция по чл.4 ал.3 от Договор за потребителски кредит - банкова или гаранция от небанкова институция в размер на 1190 лева, длъжникът 1 съзнателно бил доведен до необходимостта да сключи възмезден договор за предоставяне на гаранция, и то с одобрено от заемодателя дружество —гарант.

Горното се потвърждавало и от факта, че договорът за гаранция бил сключен едновременно на една и съща дата с договора за потребителски кредит независимо, че била вписана последваща дата на датата на сключване договора за кредит. Видно от партидата на двете ответни търговски дружества в ТР било, че съдружници са едни и същи лица, както и че двете дружества са с един и същ адрес на управление на различни етажи. На практика с договора за гаранция не се целяло реално обезпечаване на договора за кредит, а получаване на още едно допълнително възнаграждение и съответно оскъпяване на договора за кредит. На практика дооворът за гаранция представлявал разход, свързан с договора за кредит, респ. разход за допълнителна услуга, която била задължително условие за сключването на договора и предоставянето на заема и следователно следвало да намери отражение в ГПР. Това от своя страна водело до надвишаване петкратния размер на законната лихва и било противоречие с чл. 19, ал.4 ЗПК, което правело договора нищожен.

Неустоечната клауза по чл.6, ал.1, във вр. чл.4, ал.3 от Договор за потребителски кредит била в отклонение на закона, както и на основния принцип за добросъвестност и справедливост в търговските отношения и се явявала нищожна на основание чл.26 от ЗЗД. В случая неустойката представлявала допълнително предвидена скрита печалба за търговеца за сметка на потребителя извън уговорената под формата на договорна възнаградителна лихва. Като договорен подход неустойката целяла да се заобиколи забраната на чл.143, т.3 от ЗЗП, защото със задължението за представяне на обезпечение следвало, че кредиторът не бил извършил предварителна проверка за възможностите за изпълнение от потенциалния си клиент, а вместо това прехвърлял изцяло в тежест на последния последиците от неизпълнението на това свое задължение. Това обуславяло извод, че неустойката излизала извън присъщите й по закон функции, както и че була сключена в условията на неравноправност по смисъла на ЗЗП, което я правило нищожна поради противоречие на повелителни норми на закона- чл.146, ал.1 от ЗЗП и на добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1 от ЗЗД. Уговорката относно процесната неустойка противоречала и на чл.143, т.5 от ЗЗП, предвиждаща забрана за уговаряне на клауза, задължаваща потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка. В случая с клаузата неустойка се заобикалял чл.

19, ал.4 от ЗПК. При добавяне на "неустойката" към ГПР със стойност 47,55%, неговият размер значително надхвърлял пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута. Бланкетното посочване единствено на крайния размер на ГПР на практика обуславял невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които той се формирал и дали те са в съответствие с чл.19, ал.1 от ЗПК. Налице било пълно разминаване между посочения в договора ГПР и действителния процент на разходите, 2 който се изчислявал на годишна база.

Ищецът счита, че е налице противоречие с императивната норма на чл.19, ал.4 от ЗПК и предвид това и на основание чл.19, ал.5 от ЗПК, клаузата на чл.6, ал.1, във вр. чл.4, ал.З от процесния договор за потребителски кредит била нищожна. Посочената неустойка в размер на 960 лв. в чл.6 от договора за потребителски кредит не била включена в процента на разходите за годишна база, поради което ако се добавила, то тя щяла да надхвърли размера, предвиден в чл. 19 ал.4 от ЗПК, което обуславяло нищожността й. С нея се постигало и заобикаляне на закона, тъй като императивната разпоредба на чл.

33 ал. I ЗПК предвиждала, че при забава се дължало обезщетение само в размер на законната лихва, а с процесната клауза се добавяло още едно акцесорно задължение - непредставена гаранция, от което пряко не произтичали вреди. Косвено вредите, чието обезщетение се търсело с тази неустойка, били, че вземането няма да бъде събрано. Така се стигало до кумулирана неустойка за забава, компенсаторна неустойка и иск за реално изпълнение, което било недопустимо. Съгласно чл. 21 ал.1 от ЗПК всяка клауза от договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне на закона, била нищожна.

Сочи, че посочените в чл. 11 от договора за потребителски кредит проценти на възнаградителната лихва и на годишния процент на разходите не съответствали на действително уговорените, тъй като размерът на неустойката не била включена като разход по кредита. Така с посочването в договора на ГПР, който не бил формиран при спазването на чл.19, ал.1 от ЗПК и отразявал по-нисък ГПР от действителния, с което дължимата обща сума била в помалък размер от действителния, се създавало заблуждение у потребителя за финансовата тежест на кредита, което следвало да се окачестви като нелоялна и заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО. Противоречието между процесната клауза за неустойка и добрите нрави било налице още при сключването на процесния договор, от което следвало, че не е налице валидно неустоечно съглашение и съобразно разпоредбата на чл.26, ал.1 във вр. с ал.4 от ЗЗД в тази си част договорът изобщо не бил породил правно действие, а нищожността на тази клауза била пречка за възникване на задължение за неустойка по чл.6 от договора. Това била и една от хипотезите на нарушение по чл.22 от ЗПК във връзка с чл.11 ал.1 т.10 ЗПК, водеща до недействителност на договора. Клауза, която предвиждала неустойка при неосигуряване на обезпечение/под форма на гаранция в настоящия случай/, което задължение ставало изискуемо след неизпълнение договора за кредит, било в пряко противоречие и с Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. относно договорите за потребителски кредити. На практика на длъжника се вменявало задължение да осигури обезпечение след като кредита бил отпуснат, като ако не го направел, дългът му нараствал, т.е. опасността от свръхзадлъжнялост на длъжника се увеличавала

Съгласно чл.22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал.1, 3 чл.11 ал.1 т.7-12 и 20 и ал.2 и чл.12 ал.1 т.7-9, договорът за потребителски кредит бил недействителен. Съгласно чл.23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връщал само чистата стойност на кредита, но не дължал лихва или други разходи по кредита.

Претендира, че към датата на подаване на исковата молба в съда независимо, че договорът бил недействителен на основание чл.26 ал.1 пр.1 от ЗЗД вр. с чл. 22 от ЗПК във връзка с чл.11 ал.1 т.10 ЗПК, В. Б. Г. бил изплатил изцяло задължението си по договор за потребителски кредит № 202308100445200102 от 10.08.2023 г. на 14.02.2024 г. в размер на 1741 лв.

Дължими били главницата от 1000 лв. и лихва в размер на 190 лв.

Надвнесените суми в размер на 551 лева следвало да се възстановят от ответното дружество „н." ООД, като посочва банкова сметка на ищеца BG84STSA93000026644090.

Моли съда да се произнесе с решение, в което да признае за установено, че договор за потребителски кредит №202308100445200102 от 10.08.2023 г., сключен между В. Б. Г., EГН-********** и “н." ООД, с ЕИК:*** с адрес на управление ***, представлявано от И.Н.Х. е изцяло недействителен. В условията на евентуалност моли съда да признае за установено, че следните клаузи на договора от

Договор за потребителски кредит

№202308100445200102 от 10.08.2023 г., сключен между В. Б. Г., ЕГН ********** и “н." ООД, с ЕИК:*** са нищожни, а именно:

-чл.6, ал.1, във вр. чл.4. ал.З от договора, съгласно който се дължи неустойка в размер на 960 лева, в случай, че не се предостави обезпечение по договора в срок до края на следващия ден от сключване на договора;

-чл.11 от договор, съгласно който се дължи възнаградителна лихва в размер на 39.54 % върху главницата.

Моли съда да прогласи нищожност на договор за предоставяне на гаранция №1449325265/11.08.2023 г., сключен между В. Б. Г.. ЕГН-********** и ответника "К. БГ“ООД, със седалище и адрес на управление ***, регистрирана в ТР с ЕИК:***, на основание чл.26 ал. 1 пр. I от ЗЗД вр. С чл.22 от ЗПК. Моли съда да осъди ответника “н." ООД да заплати на основание чл.55 ал.1 от ЗЗД - липса на основание поради нищожност на клаузите на договора, недължимо платената сума в размер на 551 лв. Моли, да му бъдат заплатени направените по делото разноски в съответствие с представен списък на разноските по чл. 80 от ГПК и да заплати дължимите разноски за адвокатско възнаграждение съгласно сключен договор на основание чл. 38 ал.1, т.3 от ЗА по банкова сметка BG91PRCB9230**********.

В срока по чл.131 ГПК са постъпили писмени отговори от ответниците.

Ответникът "н." ООД, чрез процесуалния си представител юрисконсулт Давидия Давидова изразява становище за нередовност на исковата молба, като разгледана по същество, същата се явявала неоснователна, тъй като не бил посочен електронен адрес за връчване при условията на чл. 38 и чл. 38а и 4 заявление дали ищецът желае връчване на посочения електронен адрес.

Твърди, че в периода от м. януари 2025 г. до момента на депозиране на настоящия отговор в Районен съд - Казанлък били налице още две висящи дела с ищец В. Б. Г. и ответник „н.“ ООД с предмет прогласяване на договор за потребителски кредит за нищожен/прогласяване нищожността на отделни негови клаузи и възстановяване на недължимо платени суми по договори за кредит, а именно гр. д. № 98/2025 г. по описа на П-ри състав и гр. д. № 97/2025 г. по описа на I-ви състав. Моли да бъде приложена разпоредбата на чл. 213 ГПК и производствата да бъдат съединени, тъй като в настоящия случай образуването на множество дела било инициирано не с цел да бъдат защитени законните права и интереси на ищеца, а се преследвала една нетипична за гражданския процес цел.

Ответникът "н." ООД, ЕИК:*** на основание чл. 175 ГПК признава следните факти: сключването на 10.08.2023 г. на договор за кредит №

202308100445200102 между страните по делото, по силата на който на кредитополучателя бил предоставен заем в размер на 1 000.00 лева; в ГПР по процесния договор за кредит бил включен единствено разход за възнаградителна лихва; получаване на сумата в размер на 1 741.00 лева от кредитополучателя.