Решение № 4859 от 11.11.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 4859 гр. Пловдив, 11.11.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, ХХІІІ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и втори октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Крум Б. Гечев при участието на секретаря Генка Ив. Боева като разгледа докладваното от Крум Б. Гечев Гражданско дело № 20245330106157 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 235 и сл. ГПК.

Съдът е сезиран с искова молба от Г. А. Х., ЕГН: ********** против „Ново Финанс“ ООД, ЕИК: 203806803, с която е предявен осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за осъждане на ответното дружество да заплати на ищеца сумата от 993, 20 лева, представляваща заплатена при начална липса на основание сума по недействителна клауза за възнаградителна лихва, обективирана в чл. 2, т.2 б„ж“ от сключения между страните Договор за паричен заем № ***** г. за периода 21.06.2020 г. – 21.03.2024 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на депозиране на исковата молба в съда 04.04.2024г. до окончателното изплащане на вземането.

Ищецът твърди, че на ** г. между страните бил сключен договор за паричен заем № ***** г., по силата на който на ищеца бил предоставен кредит в размер на 1500 лева, обезпечен с ипотека върху недвижим имот, със срок за връщане 60 месеца, при ГЛП 36% и ГПР 36%.

Ищецът излага, че кредитът следвал да бъде издължен считано от 21.06.2020 г. до 21.06.2025 г., като общо дължимата сума съгласно погасителния план възлизала в размер 3252 лева. Посочва, че съгласно договора задълженията на ищеца били обезпечени с учредяване в полза на заемодателя ипотека върху втори етаж от двуетажна масивна жилищна сграда, със застроена площ 72 квадратни метра ,ведно с ½ идеални части. от правото на ползване на източното и северното помещение в него от двуетажна масивна 1 жилищна сграда, построена в ***** от ** по регулационни план на **, която ипотека била сключена под формата на нотариален акт. Ищецът изпълнил задълженията си, като за периода 21.06.2020 г.- 21.03.2024 г. заплатил в полза на ответника сумата от 2493,20 лева. Твърди, че възнаградителната лихва в размер на 36 % е недействителна, поради противоречието й с добрите нрави.

Твърди, че стойността на ипотекирания недвижим имот многократно надхвърля размера на дълга и води до свръхобезпечение на кредитодателя. С оглед на изложеното намира уговорената договорна лихва в размер на 36 % за нищожна на основание чл. 26, ал. 1, предложение трето от ЗЗД. Твърди, че плащания са извършени чрез системата „Изипей“ АД ,като със същите е погасил 1500 лева главница и 993,20 лева договорна лихва за периода 21.06.2020 – 21.03.2024 г., като предвид недействителността на клаузата за възнаградителна лихва заплатената по нея сума се явява недължимо платена.

Моли за уважаване на предявения иск и претендира разноски.

В законоустановения срок по чл.131 от ГПК е постъпил писмен отговор на исковата молба от ответника, с който се поддържа становище за нейната неоснователност. Ответникът твърди, че към настоящия момент договора за заем е действащ като ищецът е в забава на плащанията съгласно погасителния план, като не е направил никакви плащания за вноски от 22.12.2023 г.

Посочва, че възнаградителната лихва е уговорена изяло в съответствие с изискванията на ЗКНИП. Моли за отхвърляне на предявения иск и претендира разноски.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото писмени доказателства и доказателствени средства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал.2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

Съдът е сезиран с осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД. В доказателствена тежест на ищеца по предявения кондикционен иск е да установи факта на плащане на процесната сума в полза на ответника. В доказателствена тежест на ответника е да установи наличие на валидно правно основание за имущественото разместване в отношенията между страните. При така заявените фактически твърдения, ищецът следва да установи и твърдените в исковата молба пороци, водещи до недействителност на клаузата за възнаградителна лихва.

Страните не спорят, че помежду им е сключен Договор за паричен заем № ***** г., по силата на който на заемополучателя – ищец е отпуснат паричен заем в размер на 1500 лева, при годишен лихвен процент 36,00%, при ГПР 36,00%. Общата сума за плащане по заема, включваща главница и възнаградителна лихва възлизала в размер на 3252,00 лв., в т.ч. 1500,00 лв. главница и 1752,00 лв. възнаградитена лихва. От договора за заем, респ. от погасителния план, както и от представената от ответника „Ново финанс“ ООД справка по заема, заемът следвало да се погаси на 60 месечни вноски, дължими на 21-ва дата от месеца, като първата вноска била дължима на 21.06.2020г., а последната 60-та вноска била дължима на 21.05.2025г.

Месечната вноска по заема с включена главница и лихва била в размер на 54,20 лева.

2

По делото е прието като неоспорено заключение на вещо лице по допуснатата от съда съдебно – счетоводна експертиза. Видно от заключението, извършените плащания по процесния Договор за заем № *****г. за периода от подписването му до датата на изготвяне на заключението са общо в размер на 2151,04 лева, като с платените суми са погасени 786,43 лева - главница и 1331,82 лева - възнаградителна лихва. Експертът сочи, че размерът на ГПР по процесния Договор за заем № *****г., посочен в договора, е 36,00%. Същият е изчислен съобразно формулата за изчисление на ГПР в Приложение № 1 към ЗПК, при включване само на разходи за възнаградителна лихва в размер на 1752,00 лева. Съдът кредитира заключението, като обективно, компетентно и добросъвестно изготвено.

Правният спор между страните по делото се свежда до това дали клаузата в договора за възнаградителна лихва е действителна, респ. дали заплатената от ищеца парична сума по тази клауза е платена при начална липса на основание.

Приложими по отношение на договора, сключен между страните, са Закона за кредитите за недвижими имоти на потребители /ЗКНИП/ и Закона за потребителския кредит /ЗПК/. Нито в единия, нито в другия закон, не е уреден максимален размер на възнаградителните лихви, дължими от кредитополучателите. Преценката относно това, дали клаузата за възнаградителна лихва е неравноправна спрямо кредитополучателя и противоречи на добрите нрави, следва да се извърши в рамките на допустимото от закона, а в случай, че липсва приложима нормативна уредба, според общо приетите морални категории и съобразно с икономическите условия в страната.

В съществуващата от преди влизане в сила на горепосочените два закона и по- конкретно преди влизане в сила на разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК, аналогична на тази по чл.29, ал. 9 от ЗКНИП, с която е установен максимален размер на годишния процент на разходите, се приема, че възнаградителните лихви не следва да надхвърлят трикратния размер на законната лихва, а за обезпечени кредити двукратния размер на законната лихва / така например Решение № 906/30.12.2004г. по гр. д. № 1106/2003г. на ВКС, II г.о., Решение № 378/18.05.2006г. по гр.д. № 315/2005г. на ВКС, II г.о., Решение № 1270/09.01.2009г. по гр. д. № 5093/2007 г. на ВКС, II г.о./.

Актуалната, а понастоящем вече и трайна практика на ВКС обаче е в смисъл, че клаузите за възнаградителна лихва не са неравноправни и противоречащи на добрите нрави, когато размерът на тези лихви не води до превишаване на максимално допустимия размер на ГПР. Така например в мотивите към Решение № 50086 от 21.12.2023 г. на ВКС по т. д. № 1027/2022 г., I т. о., ТК се приема, че „При годишен процент на разходите по кредита, дължими от потребителя, уговорен в размер на 44, 95%, който не надвишава пет пъти размера на законната лихва и не е определен в нарушение на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, изводът за свръхпрекомерност на лихвения процент от 37,70%, който е част от годишния процент на разходите, е необоснован“, а също така, че „задаването като императив на конкретно съотношение между възнаграждението по договора и трикратния 3 размер на законната лихва, без подобен максимален размер да е законодателно уреден и без да се преценят всички обстоятелства по договора, има за резултат формирането на необоснован правен извод“.

В мотивите към Определение № 81 от 10.01.2025 г. на ВКС по т. д. № 1914/2024 г., I т. о., ТК се приема, че в този смисъл е формирана трайна съдебна практика, като са цитирани Решение по № 378 от 18.05.2006 г. по гр. д. № 315/2005 г. на ВКС, II г. о., Решение № 906 от 30.12.2004 г. по гр. д. № 1106/2003 г. на ВКС, ГК, II г.о., Решение № 1270 от 09.01.2009 г. по гр. д. № 5093/2007 г. на ВКС, ГК, II г.о.. Отново изрично е посочено, че „след като годишният процент на разходите не надвишава установения максимален размер в чл. 19, ал. 4 от ЗПК, то уговорката за лихвен процент, като част от този годишен процент на разходите, не е нищожна като накърняваща добрите нрави, съответно липсват основания за обявяване на целия договор за недействителен“.

В конкретния случай кредитът е отпуснат при фиксиран годишен лихвен процент от 36% и ГПР в размер от 36%, поради което не е налице основание да се приеме, че клаузата за възнаградителна лихва е нищожна.

Обстоятелството, че в абсолютен размер възнаградителната лихва надхвърля размера на отпуснатия кредит, не обосновава противоположен извод, като се има предвид, че кредитът е отпуснат за срок от пет години. Общоизвестно е, че колкото по- дълъг е срокът на договора за кредит, толкова по- голям е и размерът на възнаградителната лихва - и като лихвен процент, и като обща сума – този смисъл е Решение № 119/06.02.2025г., постановено по в.гр.д. № 2931/2024г. по описа на Окръжен съд – Пловдив.

С оглед изложеното, заплатената от ищеца сума по клаузата за възнаградителна лихва не се явява заплатена без основание, а предявеният осъдителен иск ще се отхвърли, като неоснователен.

При този изход на спора, право на разноски на основание чл. 78, ал. 3 ГПК има ответникът, които видно от представения по делото списък по чл. 80 ГПК възлизат в размер на 1000 лева за заплатено адвокатско възнаграждение.

Мотивиран от гореизложеното, съдът

РЕШИ:

ОТХВЪРЛЯ като неоснователен предявения от Г. А. Х., ЕГН:

********** против „Ново Финанс“ ООД, ЕИК: 203806803 осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за осъждане на ответното дружество да заплати на ищеца сумата от 993, 20 лева /деветстотин деветдесет и три лева и двадесет стотинки/, представляваща заплатена при начална липса на основание сума по недействителна клауза за възнаградителна лихва, обективирана в чл. 2, т.2 б„ж“ от сключения между страните Договор за паричен заем № ***** г., платена в периода 21.06.2020 г. – 21.03.2024 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на депозиране на исковата молба в съда 04.04.2024г. до окончателното изплащане на вземането.

4

ОСЪЖДА Г. А. Х., ЕГН: ********** да заплати на „Ново Финанс“ ООД, ЕИК: 203806803 сумата от 1000 лева /хиляда лева/, представляваща съдебно – деловодни разноски за заплатено адвокатско възнаграждение в настоящото производство.

РЕШЕНИЕТО може да бъде обжалвано от страните в двуседмичен срок от съобщаването му с въззивна жалба пред Окръжен съд - Пловдив.

Съдия при Районен съд – Пловдив: _______________________ 5