Решение № 530 от 07.02.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 530 гр. Пловдив, 07.02.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XXII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на тридесет и първи януари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Николай Д. Голчев при участието на секретаря Стела Гр. Грозева като разгледа докладваното от Николай Д. Голчев Гражданско дело № 20245330115772 по описа за 2024 година

Съдът е сезиран с искова молба, подадена от А. М. У. срещу “Бърз Кредит“ ЕООД, с която е предявен иск с правна квалификация чл. 55, ал. 1, пр. 1- во ЗЗД, с който се претендира ответникът да бъде осъден да заплати на ищеца сума в общ размер от 299, 72 лв., от която 101, 89 лв. – платена без основание сума за възнаградителна лихва и 197, 83 лв. – платена без основание сума за неустойка (такса „гарант“) по недействителния

Договор за потребителски кредит

№

....................................... сключен между страните, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба в съда /11.09.2024г./ до окончателното й заплащане.

Ищецът поддържа, че между него и “Бърз Кредит“ ЕООД е сключен Договор за потребителски кредит № ......................................., по силата на който му е предоставена сума в размер от 600 лв. Сочи се, че разписаният в договора месечен лихвен процент е 3, 40%, а ГПР възлиза на 49,3555 %. По силата на чл. 5, ал. 1 от цитирания договор, ищецът- потребител бил задължен да заплати на кредитора и еднократно начислена такса „неустойка“ (такса „гаранция) в размер от 197, 83 лв.

Поддържа се, че вземането за неустойка („такса“) не е включено при формиране на приложимия към договора за кредит ГПР. Сочи се, че това води до цялостна недействителност на договора за потребителски кредит на основание чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Изтъква се и че на практика кредиторът изисква заплащане на сума за дейност, която е свързана с усвояването и управлението на кредита. Сочи се и че към датата на подаване на исковата молба в съда ищецът е заплатил на ответникакредитор сума в общ размер от 899, 44 лв. Съобразно изложеното, след като договорът за кредит е недействителен, то се дължи връщане на потребителя на всички суми над размера на усвоената главница (арг. чл. 23 ЗПК). Предвид изложеното, моли се така предявеният осъдителен иск да бъде уважен. Претендират се и сторените разноски.

В срока по чл. 131 ГПК, не е постъпил отговор от ответника “Бърз Кредит“ ЕООД.

1

След преценка на събраните по делото доказателства и във връзка със становищата на страните, съдът счита за установено от фактическа страна следното:

От приобщените по делото доказателствени материали се изяснява, че между „Бърз Кредит“ ЕООД като заемодател и А. М. У. като заемател е възникнало правоотношение по повод на сключен Договор за потребителски кредит № ......................................., по силата на който на ищеца е предоставена сума в размер от 600 лв. Отразеният в договора месечен лихвен процент е 3, 40% (не е посочено дали същият е фиксиран или променлив и съответно какви са условията и процедурите за промяна на лихвения процент), годишният процент на разходите е 49, 3555%, а задължението следва да се погаси на осем месечни вноски до 14.03.2021г.

Съобразно чл. 14 от Договора, при сключването му, длъжникът следва да предостави на кредитора обезпечение под формата на физическо лице- поръчител, което следва да отговаря на следните кумулативно поставени изисквания: да представи служебна бележка от работодател за реално получаваните доходи, издадена не по – рано от 3 дни от деня на кандидатстване за кредитно финансиране; да осигури банкова гаранция до размера на кредита, за който се кандидатства; да е навършил 21 години; да работи на безсрочен постоянен трудов договор; да има най- малко 6 месеца при настоящия си работодател и осигурителен доход в размер на 2000 лв.; през последните пет години да няма кредитна история в ЦКР на БНБ или ако има да е със статус не полош от 401 „редовен“; да не е солидарно задължено лице по други активни договори за паричен заем или финансов лизинг. При неизпълнение на посоченото задължение, съобразно чл. 5, ал. 1 от договора длъжникът се е задължил да заплати на кредитора неустойка (такса „гаранция“) в размер от 197, 83 лв., която кредиторът е разсрочил в приложимия към кредитното правоотношение погасителен план.

С Определение постановено по делото на 29.10.2024 г., на основание чл. 190 ГПК ответното дружество е задължено в двуседмичен срок от получаване на препис от същото, да представи справка за извършените от ищеца плащания по процесния договор за кредит. На основание чл. 190, ал. 2 ГПК, вр. чл. 161 ГПК на ответника са указани и процесуалните последици от неизпълнение на това му задължение. Препис от определението е редовно връчен на ответника на дата 01.11.2024 г., като към приключване на съдебното дирене в настоящата инстанция задължението е останало неизпълнено. Предвид това и на основание чл. 161 ГПК съдът е постановил в открито съдебно заседание от 03.02.2025г. /л. 25/, че ще приложи последиците по чл. 190, ал. 2 ГПК, вр. чл. 161 ГПК. Съобразно изложеното, съдът приема за установено обстоятелството относно което ответникът е създал пречки за събиране на доказателства, а именно- приема за установен факта, че ищецът е заплатил по договора за кредит сума в общ размер от 899,72 лв.

По правните аспекти на спора:

Съобразно изложеното от фактическа страна, то не е налице съмнение, че между „Бърз Кредит“ ЕООД като заемодател и А. М. У. като заемател, е възникнало правоотношение по повод предоставянето на паричен заем в размер от 600 лв.

Заемодателят е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор за паричен заем по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния 2 закон- ЗПК.

Обсъждайки валидността на процесния договор за потребителки кредит, съдът счита за нужно на първо място да акцентира върху обстоятелството, че същият не отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, доколкото липса отразяване на обстоятелството дали лихвеният процес по договора за фиксиран или променлив и ако е променлив какви са периодите, условията и процедурите за промяна на лихвения процент. В чл. 4, ал. 1 от договора е посочено, че месечният лихвен процент е размер от 3, 40%, а в чл. 5, ал. 1 договора е отразено, че при заплащане на неустойка (такса „гаранция“), кредиторът фиксира лихвения процент в размера по чл. 4, ал. 1. Тоест, налице е условност по отношение на начина по който се формира лихвения процент.

Същевременно, кредиторът не посочва как ще формира лихвения процент в хипотеза, при която неустойката не бъде заплатена. Тоест, ако при различни обстоятелства се прилагат различни лихвени проценти, то съобразно нормата на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК следва във всяка една хипотеза изрично да се отрази как това влияе на лихвения процент. Липсата на тези реквизити, на осн. чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК води до цялостна недействителност на договора за потребителски кредит.

На следващо място, твърденията на ищеца за недействителност на договора на основание чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК следва да бъдат разгледани на самостоятелно основание и в светлината на процентната стойност на ГПР, разписана в чл. 5, ал. 3 от Договора, доколкото са неразривно свързани. Разпоредбата на чл. 14 от договора, възлага в тежест за заемателя при подписване на договора за кредит да осигури физическо лице- поръчител, който следва да отговаря на горепосочените кумулативно поставени. При неизпълнение се дължи отразената в чл. 5, ал. 1 от договора неустойка (такса „гаранция“) в размер на 197, 83 лева. Прочитът на съдържанието на клаузите на чл. 14 и чл. 5, ал. 1 от договора и съпоставянето им с естеството на сключения договор за паричен заем, налага разбирането, че по своето същество те въвеждат скрито възнаграждение за кредитора (което последният е прикрил, обозначавайки го като неустойка). Изискванията, които клаузата на чл. 14 от договора въвежда за потребителя са на практика неосъществими за него, особено предвид обстоятелството, че последният търси паричен кредит в сравнително нисък размер (600 лв.). Предвид това, не само правно, но и житейски необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага със съответна възможност да осигури физическо лице- поръчител, което да отговаря на многобройните, кумулативно поставени изисквания към него (така, както са отразени във фактическата част от настоящото изложение) и то при самото сключване на договора за кредит. Тоест, поставяйки изначално изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от длъжника, кредиторът цели да се обогати като капитализира допълнително вземане, което обозначава като „неустойка“. Същевременно, кредиторът посочва различен от действителния ГПР по договора, като стремежът му е по този начин да заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Последното обстоятелство се изяснява с категоричност от осъществена чрез онлайн специализиран софтуер проверка за действителния размер на ГПР. При задаване на параметрите на кредитното правоотношение и при спазване на методиката на изчисление на ГПР съобразно Приложение № 1 към чл. 19, ал. 2 ЗПК, при 600 лв. усвоена главница, срок на кредита от 8 месеца и месечна вноска от 112, 43 лева (съобразно погасителния план), то калкулираният ГПР е 213, 54%. Тоест, налице е драстично разминаване между посочената в договора стойност на разходите (49,3555%) и действителните такива (213, 54%).

Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, 3 дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съобразно §1, т. 1 от ДР на ЗПК, "Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси”. Предвид изложеното, то е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР е 49, 3555 %, но от съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР.

Предвид гореизложеното, то следва да се акцентира върху факта, че липсата на ясна, разбираема и недвусмислена информация в договора съобразно изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, не дава възможност на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора. Посочването в договора за кредит на по-нисък от действителния ГПР и неясната методика на формирането му, представлява невярна информация относно общите разходи по кредита, което следва да се окачестви като нелоялна и по –специално заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО /директивата адресира нелоялните търговски практики/, тъй като заблуждава или е възможно да заблуди средния потребител по отношение на цената на договора и го подтиква или е възможно да го подтикне да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел. Това от своя страна означава, че клаузата относно общия размер на сумата, която следва да плати потребителят, е неравноправна по смисъла на чл. 3, § 1 и чл. 4, § 1 от Директива 93/13/ЕО и влече недействителност на договора в неговата цялост.