Решение № 3206 от 14.11.2022, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 3206 гр. София, 11.11.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-А СЪСТАВ, в публично заседание на седемнадесети октомври през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Стела Кацарова

Членове:

Галина Ташева

Виктория М. Станиславова при участието на секретаря Цветелина П. Добрева Кочовски като разгледа докладваното от Галина Ташева Въззивно гражданско дело № 20211100509882 по описа за 2021 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение № 20146627 от 25.06.2021 г., постановено по гр. д. № 42989/2020 г. по описа на СРС, I ГО, 120 състав е ОТХВЪРЛЕН изцяло предявеният от ЗК „Л.И.” АД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. *******, представлявано от М.С.М.-Г. и П.В. Д., изпълнителни директори, чрез юрк. Н.З., срещу С.О. с адрес: гр. София, ул. *******, представлявана от кмета Й. Ф. установителен иск по чл. 422 от ГПК във връзка с чл. 411, ал. 1 от КЗ, вр. чл. 49 във вр. с чл. 45 и чл. 50 от ЗЗД за установяване дължимостта на сумата 1028.00 лв., представляваща регресно вземане по осъществено застрахователно събитие - изплатено застрахователно обезщетение по застраховка „каско”, ведно със законната лихва за забава, считано от датата на подаване на исковата молба, лихва за забава в размер на 189.90 лв. за периода от 14.9.2018 г. до 9.7.2020 г., като неоснователни и на основание чл. 78, ал. 3 и ал. 8 от ГПК, ЗК „Л.И.” АД, е осъдено да заплати на С.О. юрисконсултско възнаграждение в размер на 150 лв.

Срещу постановеното съдебно решение е депозирана въззивна жалба от ищеца ЗК „Л.И.“ АД, чрез процесуалния представител юрск. А.Р., в която се обжалва изцяло решението като неправилно и незаконосъобразно и като противоречащо на процесуалните правила и материалния закон. В жалбата се навеждат доводи, че първоинстанционният съд е преценил неправилно представените и приети доказателства по делото, във връзка с което е достигнал до погрешни изводи и заключения за релевантните факти по делото. Излагат се съображения, че за да отхвърли предявените искове, СРС съд е приел, че отсъстват предпоставките на закона, обуславящи правото на застрахователя да се суброгира в правата на удовлетвореното, чрез изплатено застрахователно обезщетение, лице спрямо причинителя 1 на щетата. Излага се, че съображенията на съда, за да достигне до посочените правни изводи се основават върху направените констатации за липса на валидно застрахователно правоотношение по застраховка „Каско” на МПС между ищеца ЗК „Л.И.” АД и собственика на увредения автомобил поради неспазена форма - липса на подписана от страните полица.

В жалбата се поддържа, че посочените констатации на съда за липсата на валидно застрахователно правоотношение са неправилни. Навеждат се доводи, че съгласно чл. 343, ал. 1 от КЗ и чл. 351, ал. 3 от КЗ, застрахователният договор влиза в сила след плащане на първата вноска при разсрочено плащане на премията, както и че с договора за застраховка, застрахователят се задължава да поеме определен риск срещу плащане на премия и при настъпване на застрахователно събитие да заплати застрахователно обезщетение или сума.

В тази връзка се излага, че в конкретния случай, премията е била разделена на четири вноски, за което обстоятелство пред СРС да били представени сметки за платена премия по полица „Каско” на МПС. Сочи се, че с оглед на съвкупната преценка на писмените доказателства - Уведомление за настъпило застрахователно събитие, талон за оглед на автомобил, фактура - 2 бр., заведена щета при застрахователя, изплатено застрахователно обезщетение, по делото е установено, че съществува валидно застрахователно правоотношение по полица по застраховка „Каско” на МПС. В жалбата се излагат съображения, че независимо от неподписаната полица в отношенията между застраховател и застрахован, следва да се приложат санкциониращите последици на чл. 293, ал. 3 от ТЗ. С оглед на изложеното, жалбоподателят поддържа, че изискването за форма на застрахователния договор е преодоляно, а като е приел обратното СРС е постановил неправилен акт.

Въз връзка с изложеното се отправя искане към въззивния съд да постанови решение, с което да отмени изцяло решението на първоинстанционния съд и да постанови друго такова, с което да уважи предявените искове като основателни и доказани. Претендира направените по делото разноски за двете съдебни инстанции.

Въззиваемата страна по делото С.О. е депозирала писмен отговор, чрез процесуалния представител юрск. П.Т., в който се излага становище за неоснователност на постъпилата въззивна жалба. Поддържа се, че съдебното решение е законосъобразно, постановено при спазване на материалния и процесуалния закон, че е детайлно мотивирано, поради което наведените възражения от страна на жалбоподателя са неоснователни и не следва да бъдат уважавани. Излагат се съображения, че съгласно разпределената доказателствена тежест между страните, съдебният състав изрично е посочил, че ищецът следва да докаже „наличието на валиден договор за имуществено застраховане между увреденото лице и застрахователното дружество, но от ищцовата страна по делото не е било проведено успешно доказване в тази насока.

Поради изложеното се поддържа, че обжалваното съдебно решение е правилно и законосъобразно, във връзка с което се отправя искане към настоящата инстанция, същото да бъде потвърдено, а подадената срещу него въззивна жалба да бъде оставена без уважение.

Претендират се разноски по делото за юрисконсултско възнаграждение.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните, с оглед разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено от фактическа страна следното:

Първоинстанционният съд е сезиран с иск с правно основание чл. 422 от ГПК, във вр. с чл. 411, ал. 1 от КЗ вр. чл. 49 във вр. с чл. 45 и чл. 50 от ЗЗД, предявен от ЗК „Л.И.” срещу 2

С.О. за установяване дължимостта на сумата 1028.00 лв., представляваща регресно вземане по осъществено застрахователно събитие - изплатено застрахователно обезщетение по застраховка „каско”, ведно със законна лихва, считано от датата на исковата молба, лихва за забава в размер на 189.90 лв. за периода от 14.9.2018 г. до 9.7.2020 г.

В исковата молба се твърди, че на 10.07.2020 г. ищецът е депозирал заявление по чл.

410 от ГПК в СРС, като след депозиране на възражение срещу заповедта за изпълнение, е получил разпореждане за предявяване на иск за установяване на вземането си. Твърди, че на 10.04.2018 г. около 18.45 ч. в гр. София, ул. *******, лек автомобил марка „Ауди А8Л“ с peг. № *******, е претърпяло ПТП, реализирано чрез попадане в необезопасена и несигнализирана дупка на пътното платно. Твърди, че увреденият автомобил е застрахован по договор за застраховка „Каско на МПС“, застрахователна полица № 93001710063293 със срок на валидност от 20.07.2017 г. до 19.07.2018 г. при ищцовото дружество, поради което след настъпване на застрахователното събитие е бил съставен Протокол за ПТП от 10.04.2018 г., образувана е ликвидационна преписка по щета № 0000-1261-18-276120.

Извършен е оглед на увреденото МПС, като на базата на опис, експертиза и оценка е определено застрахователно обезщетение на увреденото лице в размер на 1008.00 лв., изплатена изцяло на собственика с преводно нареждане на 03.07.2018 г. Сочи, че предвид това, че процесното пътнотранспортно произшествие е реализирано на път, стопанисван от ответната община, съгласно §1, т.1 от ДР на Наредба № 1 за организиране на движението по пътищата от 17.01.2001 г. стопанин на пътя е собственикът или администрацията, която управлява пътя. Позовава се и на чл. 19, ал. 1, т. 2 от Закона за пътищата и на чл. 3, ал. 2 от ЗДвП. Счита, че има регресна претенция срещу С.О. за сумата, която е изплатил на застрахования, както и 20 лв. ликвидационни разходи. Сочи, че е поканил ответника да заплати изплатеното обезщетение с писмо, получено на 13.08.2018 г., но сумата не е постъпила. Претендира и лихви за забава от момента на забавата. Моли съда да уважи исковата претенция.

Ответникът С.О. е депозирал отговор на исковата молба в законоустановения срок по чл. 131, ал. 1 ГПК, в който е оспорил иска по основание и размер. Оспорил е, че е налице валидно застрахователно правоотношение, тъй като представената полица не е подписана от страните. Поддържа, че липсват данни общите условия на застрахователя да са били приети от застрахования. Счита, че ищецът е изплатил застрахователното обезщетение без валидно правно основание. Оспорва представения протокол за ПТП относно констатациите в същия и щетите. Счита, че водачът е изцяло отговорен за настъпване на вредите, тъй като не е съобразил поведението си на пътя с конкретната пътна обстановка, което било основно негово задължение по смисъла на чл. 20, ал. 2 от ЗДвП. Моли съда да отхвърли иска като неоснователен и недоказан, или да намали размера на претендираната сума, като признае съпричиняване при възникване на щетата. Претендира разноски по делото.

При така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна следното:

Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, изхожда от легитимирана страна, поради което е процесуално допустима.

Съгласно нормата на чл. 269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваните му части, като по останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.

При извършена служебна проверка въззивният съд намира, че обжалваното решение 3 е валидно и процесуално допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми, поради което следва да бъдат обсъдени доводите относно правилността му.

По отношение на неговата правилност, въззивният съд намира следното:

Първоинстанционният съд е бил сезиран с установителен иск, предявен по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, във вр. чл. 411, ал. 1 от КЗ, вр. чл. 49, вр. с чл. 45 и чл. 50 ЗЗД.

Съгласно разпоредбата на чл. 411 КЗ, с плащането на застрахователното обезщетение застрахователят встъпва в правата на застрахования срещу причинителя на вредата – до размера на платеното обезщетение и обичайните разноски, направени за неговото определяне. В т. 15 от Постановление № 7 от 04.10.1978 г. на Пленума на ВС е прието, че суброгацията на застрахователя включва и възможността, същият да предявява искове за реализиране на отговорността по чл. 47 – чл. 49 ЗЗД, когато са налице основанията за това.

В случая се претендира отговорност на С.О. по чл. 49 ЗЗД с оглед изложените твърдения, че вредите са настъпили в резултат на противоправното бездействие на ответника да изпълни задължението си да поддържа пътя, чийто собственик е той в необходимото състояние за безопасно преминаване по него.

Съгласно чл. 410, ал. 1, т. 3 от КЗ с плащането на застрахователното обезщетение застрахователят встъпва в правата на застрахования срещу причинителя на вредата - до размера на платеното обезщетение и обичайните разноски, направени за неговото определяне. За да възникне регресното притезателно право на застрахователя по имуществено застраховане срещу възложителя за имуществените вреди, причинени виновно от изпълнителя при или по повод възложена нему работа, е необходимо в обективната действителност да бъдат осъществени кумулативно следните материални предпоставки: 1) наличие на валидно застрахователно правоотношение между увредения и ищеца; 2) за увредения да е възникнало право на вземане на извъндоговорно основание срещу причинителя на вредата – арг. чл. 45, ал. 1 ЗЗД, т. е. вредите да са причинени от делинквента чрез неговото виновно и противоправно поведение; 3) виновното лице да е причинило вредите при или при повод изпълнение на възложената работа и 4) застрахователят по имущественото застраховане да е изплатил застрахователно обезщетение за настъпилото увреждане на застрахованата вещ.

Спорен във въззивната инстанция е въпросът налице ли е валидно застрахователно правоотношение между ищеца и собственика на процесния автомобил към датата на застрахователното събитие - 10.04.2018 г. и съответно дали ищцовото застрахователно дружество се е суброгирало в правата на увредения срещу ответника.