Определение № 5009 от 19.10.2026, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 5009 гр. София, 19.10.2026 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 4-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 5-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и девети април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Владимир Йорданов

Членове:

Димитър Димитров

Хрипсиме Мъгърдичян като разгледа докладваното от Димитър Димитров Касационно гражданско дело № 20268002100844 по описа за 2026 година

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК като е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 115 369/06.10.2025 година, подадена Д. Х. Х., срещу решение № 4673/16.07.2025 година на Софийски градски съд, гражданско отделение, ІІІ-ти въззивен брачен състав, постановено по гр. д. № 6338/2024 година.

С въззивното решение на Софийски градски съд частично е потвърдил и частично е отменил първоинстанционното решение № 3659/29.02.2024 година на Софийския районен съд, гражданско отделение, 37-ми състав, постановено по гр. д. № 23 149/2023 година като е постановил друго, с което на основание чл. 128, ал. 1 от СК, при което на основание чл. 59, ал. 9 от СК (сега чл. 59, ал. 11 от СК) е изменен определения с, влязлото в сила на 17.05.2018 година, решение № 409 963/17.05.2018 година на Софийския районен съд, ІІІ-то гражданско отделение, 83-ти състав, постановено по гр. д. № 56 489/2017 година режим на упражняване на родителските права, личните отношения и издръжката на детето Б. Д. Х., като упражняването на родителските права върху него е предоставено на майката Л. А. И., като е постановено детето да живее при нея, а на бащата Д. Х. Х. е определен режим на лични отношения с детето

В подадената от Д. Х. Х. касационна жалба се излагат доводи за това, че въззивното решение е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поискано е същото да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което предявеният от Л. А. И. насрещен иск по чл.

59, ал. 9 от СК (сега чл. 59, ал. 11 от СК) да бъде отхвърлен, като бъде уважен предявения от него иск по чл. 59, ал. 9 от СК (сега чл. 59. ал. 11 от СК) като му бъде предоставено упражняването на родителските права върху детето Б. Д. Х., а на майката Л. А. И. бъде определен режим на лични отношения с детето. В изложението към касационната жалба по 1 чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се твърди, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Софийски градски съд по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК, а също така и по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК.

Ответницата по подадената касационна жалби Л. А. И. е подала отговор с вх. № 3210/12.01.2026 година, с който е изразила становище, че не са налице предпоставките за допускане на решение № 4673/16.07.2025 година на Софийски градски съд, гражданско отделение, ІІІ-ти въззивен брачен състав, постановено по гр. д. № 6338/2024 година и такова не трябва да се допуска, а ако бъде допуснато жалбите се оспорват като неоснователна като се иска да бъдат оставени без уважение, а оспорваното с тях решение да бъде потвърдено.

Д. Х. Х. е бил уведомен за обжалваното решение на 05.09.2025 година, а подадената от него срещу същото касационна жалба е с вх. № 115 369/06.10.2025 година, като 05.10.2025 година е неприсъствен ден. Поради това, с оглед правилото на чл. 60, ал. 6 от ГПК, е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.

Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното:

При постановяване на решението си съставът на Софийски градски съд е приел, че съгласно приетото в ППВС № 1/12.11.1974 година по гр. д. № 3/1974 година, което не било загубило своята актуалност и към настоящия момент, определянето на родителя, който еднолично щял да упражнява родителските права в бъдеще ставало, като се държало сметка за интересите на децата. В понятието „интереси на децата“ се включвали необходимостта от възпитателски качества на родителите, като се взели предвид образованието, културата, мирогледът и другите качества на личността на отделния родител, като същественото било не тяхното наличие, а конкретното им проявление, от което се определял авторитетът на родителя в обществото и пред децата. Поради това от значение било умението на родителя добре да направлява децата в живота, да им дава положителен пример, да им внушава правилни постъпки и т. н. Следвало да се държи сметка за грижите и отношение на родителите към децата, като под грижи за децата се разбирали личните усилия на родителя във връзка с отглеждането им, надзора и възпитателските похвати по изграждането личността на всяко от децата. Също така следвало да се държи сметка и за желанието на родителите да отглеждат децата, привързаността на децата към родителите, като привързаността била налице, когато са се били развили чувствата на детето поради сериозността и авторитета на родителя, а не поради угаждане и разглезване. Следвало да се има предвид полът на децата, както и възрастта на децата, а също и съвместното живеене на децата, като било посочено, че когато децата живеят и растат заедно у тях се развивали чувства на привързаност и взаимопомощ.

В случая и двете страни били поискали предоставяне упражняване родителските права по отношение на роденото от брака дете-Б. Д. Х.. Законът предвиждал едновременното действие на диспозитивното и на служебното начало, по преценка на съда, воден от 2 интереса на детето. Интересът на детето бил установен като главен критерий при решаването на спор между родителите относно упражняването на родителските права и мерките на лични отношения между тях и детето. Като неразделна част от интереса на детето следвало да се приеме и скрепеното в чл.8 от ЕКЗПЧОС право на личен и на семеен живот, включително общуването му и с двамата родители. ЕСПЧ многократно бил отбелязвал в решенията си, че възможността на родител и дете да бъдат заедно представлявала основен елемент от семейния живот и била защитена по силата на чл. 8 от Конвенцията. Съгласно чл. 3 от Конвенцията на ООН за правата на детето (ратифицирана от Република България през 1991 година): „Висшите интереси на детето са първостепенно съображение във всички действия, отнасящи се до децата, независимо дали са предприети от обществени или частни институции за социално подпомагане, от съдилищата, административните или законодателните органи“. В чл. 24 от Х. на основаните права на Европейския съюз било постановено: „При всички действия, които се предприемат от публичните власти или частни институции по отношение на децата, висшият интерес на детето трябва да бъде от първостепенно значение“ . Понятието за висшите интереси на детето произтичало от втория принцип на Декларацията за правата на детето от 20.11.1059 година. на Общото събрание на ООН, който гласял следното: „Детето ще се ползва от специална защита и на него ще му бъдат предоставени възможности и улеснения, чрез закона или чрез други средства, които да му позволят да се развива физически, умствено, морално, духовно и социално по здравословен и нормален начин и в условия на свобода и достойнство. При приемането на законите за тази цел най-доброто осигуряване на интересите на детето трябва да бъде най-висше съображение.“.

Въззивният съд, съобразявайки събраните доказателства, приложимото наднационално законодателство относно висшият интерес на детето и т. 2 от ТР № 1/03.07.2017 година, постановено по тълк. д. № 1/2016 готина на ОСГК на ВКС, съгласно която разпоредбата на чл. 59, ал. 2 от СК изключвала възможността родителските права да бъдели предоставени за упражняване съвместно на двамата родители в случай, че не се постигнело споразумение по упражняването им, формирал извод, че родителските права следвало да бъдат предоставени за упражняване само на единия от двамата родители. С оглед задължението на съда да следи служебно за интересите на ненавършилото пълнолетие дете при произнасянето по въпросите по чл. 59, ал. 2 от СК, въззивният съд бил приел заключението на комплексна съдебна психологическа и педагогическа експертиза. Съгласно проведеното психологичнопедагогическо експертното обследване на детето по допуснатата експертиза, вещите лица били посочили, че при Б. Д. Х. се наблюдавали всички характеристики на така наречената задръжка в психичното развитие. Задръжката на психичното развитие при детето била причина за изоставане в темповете на развитие на когнитивната, емоционално-волевата и моторната сфера на психичната дейност на главния мозък. Възприятието у детето било фрагментирано забавено и неточно, т. е. при взаимодействието с някакъв предмет то не винаги можело да разбере какво е това. Изследването на вербалната памет на Б. Д. Х. показало нарушения в процесите на запомняне и задържане на краткосрочната вербална памет. Дългосрочната памет била по-добре развита при него. При Б. Д. Х. били установени 3 нарушения на вниманието, което било характерен признак на деца със задръжка в психичното развитие. Вниманието му било повърхностно, краткотрайно, нестабилно, всякакви стимули, било то тактилни, слухови или визуални, можели да го разсейват прекомерно, до степен да забрави какво бил вършил преди това. По тази причина, за да продължил, понякога се налагало да бъде връщан от възрастен към заниманието му и да му бъдело припомнено какво трябва да се направи. От страна на моторната сфера се наблюдавали характерните за такива случаи нарушения като затруднения във формирането на фината моторика. Б. Д. Х. винаги бил срещал трудности да оцветява или рисува някакви малки детайли още от предучилищна възраст. На този етап уменията за писане не били добре автоматизирани и лесно се разпадали под въздействие на емоциите или умора. От страна на емоционално-волевата сфера можело да се отбележат следните нарушения: при Б.

Д. Х. се наблюдавали клинични нива на тревожност. При тези деца, като цяло емоциите оставали по-нестабилни, детето можело да бъде конфликтно, раздразнително, агресивно, което естествено не се одобрявало от обществото. Когато не срещал необходимото одобрение, грижа, съчувствие и подкрепа, това водело до деформация на личността. Общото ниво на тревожност при Б. Д. Х. било много високо. Вещите лица били констатирали, че 90 % от момчетата у нас имали по-ниски нива на тревожност от това на Б. Д. Х..

Съгласно заключението на допусната пред първоинстанционния съд комплексна съдебна психологична и психиатрична експертиза, вещите лица били обследвали родителският капацитет и двамата родителите, като били посочили, че бащата Д. Х. Х. невинаги успявал да посрещне емоционалните нужди на детето по достатъчно подходящ начин, реагирайки с раздразнение, обиди и физическа агресия. От една страна това очевидно било свързано с трудността на бащата да удържа фрустрацията си от поведение на детето, което той разпознавал като проблемно и, съответно, нуждаещо се от санкциониране, но от друга, било свързано и с изповядваните от него ценности и разбирания за правилно и добро родителстване, които включвали подобни прояви на възпитание („...аз съм строг родител, миналата година, в първи клас му ударих шамар .. беше с възпитателна цел, заради училището. отказваше да си пише домашното, отказваше да ме слуша.“). В същото време разкриването пред вещите лица (но и в молбите до съда) на тези ценности и разбирания за възпитание през насилие не се съпровождало с негативна конотация, нито пък изразявал съжаление за използваните възпитателни методи, включващи физическо и психическо насилие (шамари и обиди) спрямо детето. В тези негативни аспекти на родителска грижа следвало да се отнесе и подчертано манипулативното отношение на бащата спрямо детето в хода развиващия се конфликт между него и майката Л. А. И.. Вещите лица били посочили, че използването на детето като инструмент за постигане на надмощие в конфликта с другия родител, следвало да се разглежда като форма на злоупотреба с детето и лошо родителстване с риск от емоционално травмиране на детето и въвличането му в конфликт на лоялност.