Решение № 308 от 17.01.2024, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 308 гр. Пловдив, 17.01.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, V ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на девети януари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Дафина Н. Арабаджиева при участието на секретаря Габриела Пл. Йорданова като разгледа докладваното от Дафина Н. Арабаджиева Гражданско дело № 20235330109552 по описа за 2023 година

Производството по делото е образувано въз основа на искова молба от Н. С. П. с ЕГН:

********** и адрес: гр. П., БУЛ.******* против М. Ф. М. с ЕГН: ********** и адрес: гр.

П., БУЛ.****, с която е предявен установителен иск с правна квалификация по чл. 422, ал.1, вр. с чл. 415, ал.1 ГПК, вр. с чл. 535 ТЗ за признаване на установено, че ответникът дължи на ищеца сумата в размер на 4 250 лв. – неплатена главница по Запис на заповед, издаден на **** г. с падеж - **** г., ведно със законна лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението – 09.02.2023 г. до окончателното й изплащане, за която сума е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д.

№2064/2023 г. по описа на ПРС.

В исковата молба се твърди, че на ******г., ответникът издал в полза на ищеца запис на заповед, по силата на който се е задължил да плати на падежа ***** г., сумата от 4250 лева в полза на ищеца. Посочва се, че записът на заповед е подписан от ответника, като съдържа всички изискуеми реквизити, съгласно разпоредбата на чл. 535 ТЗ. Въпреки, че е настъпил падежа, ответникът не е платил, което е обусловило и правния интерес на ищеца да депозира заявление по чл. 417 ГПК, което е уважено.

В срока по чл. 414, ал. 2 ГПК, ответникът подал възражение за недължимост, което обусловило правния интерес от предявяване на настоящата установителна претенция в срока по чл. 415 ГПК.

Предвид изложеното се иска претенцията да се уважи, като бъде признато за установено в отношенията между страните, че ответникът дължи неплатената сума по менителничния 1 ефект, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението – 09.02.2023 г. до окончателното й изплащане.

Претендират се разноските в заповедното и в настоящото производство.

В срока по чл. 131 ГПК, ответникът е подал писмен отговор, с който оспорва претенцията.

Твърди, че в действителност се касае за сключена каузална сделка, а не за абстрактна такава, както се твърди от ищеца.

Не оспорва, че е издал процесния запис на заповед, като сочи, че същият обезпечава връщане на дължима сума, която е изплатена изцяло и е поето задължение от ищеца това да се отрази в записа на заповед.

Моли предявеният иск да се отхвърли.

Претендира разноски.

Ответникът, чрез процесуалния представител първоначално е поискал да бъде отложено делото за извънсъдебно уреждане на отношенията и даване на срок за заплащане на дължимата сума. Впоследствие в открито съдебно заседание заявява, че признава иска.

Ищецът, чрез процесуалния си представител в открито съдебно заседание е поискал да бъде постановено решение при признание на иска. Съдът е уважил искането и е постановил, че ще се произнесе с решение, съобразно направеното признание на иска.

Съдът, като съобрази събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

Районен съд – Пловдив е сезиран с положителен установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК.

В случая са налице предпоставките, установени в разпоредбата на чл. 237, ал. 1 ГПК, поради което и съдът е прекратил съдебното дирене и е постановил, че следва да се произнесе с решение съобразно заявеното от ответника признание на иска.

Признанието на иска е процесуално действие на ответника, с което той заявява, че се отказва от защита срещу иска, защото искът е основателен, като за прилагане на разпоредбата на чл. 237, ал. 1 ГПК следва да е налице и кумулативно изявление на ищеца, за постановяване на решение по чл. 237 ГПК.

Признанието на иска е свързвано със специфични правни последици.

Съгласно разпоредбата на чл. 237 ГПК признанието на иска е основание за прекратяване на съдебното дирене и постановяване на решение с оглед признанието, при такова искане от ищеца. Т.е. съдът преустановява извършването на по-нататъшни действия по събирането и преценката на доказателствата, установяващи въведените твърдения, и следва да постанови съдебен акт, без да изследва основателността на иска и да прави собствени фактически и правни изводи по предмета на спора.

Искът следва да бъде уважен така, както е предявен.

В случая така установените от законодателя кумулативно изискуеми предпоставки за 2 постановяване на решение при признание на иска са налице, доколкото в съдебно заседание ответникът е заявил, че признава предявения иск.

Ищецът, чрез процесуалния му представител, е поискал постановяване на решение при признание на иска, което е заявено в първото и единствено по делото съдебно заседание.

Не са налице и отрицателните предпоставки, установени в разпоредбата на чл. 237, ал. 3 ГПК, а именно – признатото право да противоречи на закона или на добрите нрави или да е признато право, с което страната не може да се разпорежда. Исковата претенция не е от категорията на тези искове, за които законодателят изрично е постановил изключение за приложението на разпоредбата на чл. 237 ГПК - по брачни искове - чл. 324 ГПК; по искове за гражданско състояние - чл. 334 ГПК и по иск за поставяне под запрещение - чл. 339 ГПК.

По така изложените съображения предявения иск следва да бъде уважен.

Отговорност за разноски:

Отговорността за разноските е обусловена от защитата на материалното субективно право, предмет на делото. Ето защо, тя се определя с оглед изхода на спора относно предмета на делото – спорното материално право.

Разпоредбата на чл. 78, ал. 2 ГПК възвежда изключение от този принцип само, ако са налице две предпоставки: с поведението си ответникът не е дал повод за завеждане на делото и същият е признал иска. В случая втората установена от законодателя предпоставка за възлагане на разноските в тежест на ищеца, така както са били сторени, не е налице.

На основание гореизложеното и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на ищеца следва да бъдат присъдени сторените от последния разноски в заповедното и настоящото исково производство, както следва: адвокатско възнаграждение за исковото производство в размер от 870 лв. с ДДС, държавна такса за исковото производство в размер на 85 лв., адвокатско възнаграждение за заповедното производство в размер на 615 лв. и държавна такса по заповедното производство в размер на 85 лв. или разноски за заповедното в общ размер от 700 лв. и разноски в исковото производство в размер от 955 лв.

Мотивиран от горното, съдът

РЕШИ:

ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните, че М. Ф. М. с ЕГН:

********** и адрес: гр. П., БУЛ.***** дължи на Н. С. П. с ЕГН: ********** и адрес: гр. П., БУЛ.***** сумата в размер на 4 250 лв. – неплатена главница по Запис на заповед, издаден на **** г. с падеж - ***** г., ведно със законна лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението – 09.02.2023 г. до окончателното й изплащане, за която сума е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д.

№2064/2023 г. по описа на ПРС.

ОСЪЖДА М. Ф. М. с ЕГН: ********** и адрес: гр. П..., БУЛ.**** да заплати на Н. С. П. с ЕГН: ********** и адрес: гр. П., БУЛ.****** разноски по ч.гр.д. №2064/2023 г. по описа 3 на ПРС в общ размер от 700 лв. и разноски по гр.д. № 9552/2023 г. по описа на ПРС в размер на 955 лв.

Решението е постановено на основание чл. 237 ГПК, съобразно направеното признание на иска.

Решението подлежи на обжалване пред ОС Пловдив в двуседмичен срок от връчването му на страните.

Съдия при Районен съд – Пловдив: ___________/п/____________

4