Определение № 856 от 08.04.2024, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 856 гр. София, 08.04.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ТО 4-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на тринадесети март през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Ирина Петрова

Членове:

Десислава Добрева

Мария Бойчева като разгледа докладваното от Ирина Петрова Касационно търговско дело № 20238002901660 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на „Банка ДСК“ ЕАД в качеството й на универсален правоприемник на „ОТП Факторинг България“ ЕАД срещу решение 153 от 19.06.2023г. по в.гр.д.

№ 123/2023г. на ОС Монтана за потвърждаване на решението по гр.д.№ 240/2021г. на РС Берковица. Първоинстанционният съд е отхвърлил иска, предявен от ОТП Факторинг България“ срещу Е. Х. Петков за признаване за установено по реда на чл.422 ГПК, че ответникът дължи сумата 12 947.89 лв. главница по договор за кредит за текущо потребление от 31.07.2008г., сключен с „Банка ДСК“, ведно със законната лихва от 13.10.2011г. до окончателното плащане, за която е издадена заповед за незабавно изпълнение на парично задължение по ч.гр.д.№ 625/2011г. на РС Берковица.

В касационната жалба са изложени съображения за неправилност на въззивното решение на основанията по чл.281,т.3 ГПК. Твърдението е, че в нарушение на процесуалния закон въззивният състав е основал изводите си за пълно погасяване на дълга чрез плащане само на приетото по делото допълнително заключение на счетоводната експертиза, без да съобрази останалите по делото доказателства - договора за кредит от 31.07.2008г., Анекса към него от 20.11.2009г. и извънсъдебното споразумение между заемополучателя и „ОТП Факторинг България“ от 19.09.2016г. Поддържа се, 1 че спорът е разгледан единствено по отношение на претендираната с исковата молба дължима главница по договора за кредит, без да се отчете, че дори и да не са претендирани лихви - редовни и за забава, те следва да бъдат съобразени при преценката за това, каква част от вземането е изплатена и има ли непогасен остатък. Позовава се на неправилно приложение на разпоредбата на чл.76,ал.2 ЗЗД и на процесуално нарушение на чл.162 ГПК.

В изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК се иска допускане на касационното обжалване по въпросите:

1/„Следва ли при тълкуване съдържанието на един договор да бъде съобразена действителната, а не предполагаема воля на страните и следва ли договорните разпоредби да се тълкуват във връзка една с друга, както и в смисъла, който произтича от целия договор (чл. 20 ЗЗД)?“ Поставянето на въпроса е аргументирано с довода, че въззивният съд се е произнесъл по този въпрос като е достигнал до извод, че плащанията, извършени от ответника след издаване на заповедта за изпълнение, следва да бъдат отнесени само за погасяване на главница, като не е съобразено, че се дължат и лихви - редовна (възнаградителна) и лихва за забава в плащанията на месечните погасителни вноски по кредита. Посочено е, че не е съобразена изразената от страните воля в чл. 1, ал. 1 от сключеното на 19.09.2016г. извънсъдебно споразумение, че вземането за главница се олихвява със законната лихва за забава за периода на действие на споразумението за разсрочване, така, както е посочено и е издадените заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист. Въведена е допълнителната предпоставка по чл.280,ал.1,т.1 ГПК с цитиране на актове по чл.290

ГПК.

2/„При забавено изпълнение и изискуемост на паричното задължение по договор за заем/кредит, длъжникът само непогасения остатък от предоставената по договора парична сума (главницата) ли дължи или следва да заплати и обезщетение за забава в размер на законната лихва? Ако извършеното плащане не е достатъчно, погасителният ефект за законната лихва за забава при неизпълнение на парично задължение настъпва при условията и в поредността по чл. 76, ал. 2 ЗЗД?“ при предпоставката по т.1 на чл.280,ал.1 ГПК с позоваване на несъответствие на изводите на окръжния съд с ТР №2/2017г. на ОСГТК на ВКС. Според касатора въззивната инстанция е приела, че лихва за забава не се дължи и че такава не е била погасявана чрез извършените от длъжника плащания при съобразяване на поредността на погасяване по чл.76,ал.2 ЗЗД.

3/„Какво следва да се разбира под основание на иска (вкл. установителния иск по чл. 422 от ГПК), от кого и по какъв начин се дефинира то?“ с аргумента, че за да отхвърли предявените искове , въззивният съд е приел, че с исковата молба е въведено друго, различно от 2 посоченото в заявлението по чл. 417 от ГПК основание, а именно сключеното на 19.09.2016 г. извънсъдебно споразумение, без да съобрази, че никъде в исковата си молба и въобще в хода на делото ищецът не се позовава на въпросното извънсъдебно споразумение като основание на своята искова претенция. Касаторът възразява, че споразумението за разсрочване е упоменато в исковата молба единствено във връзка с твърденията на ищеца, че с подписването му ответникът е признал вземането и с оглед излагане в пълнота на фактите по делото, вкл. извършените от длъжника доброволни плащания в изпълнение на въпросното споразумение, с които дългът е намален при спазване на поредността за погасяване разноски - лихви главница, заложена в чл. 76, ал. 2 ЗЗД. Страната се позовава на противоречие на изводите на въззивния съд с решението по т.д.№ 50299/2016г. на 4 г.о. на ВКС и с ТР № 8 от 02.04.2019г. по тълк.дело № 8/2017г. на ОСГТК на В

К

С

.

Касаторът се позовава и на очевидна неправилност с твърдение, че съдът превратно е тълкувал и очевидно неправилно е приложил закона като: е приел за неоснователни исковите претенции с аргумента, че претендираната сума за главница в петитума на исковата молба е различен от посочения в заявлението за издаване на заповед за изпълнение; като е счел, че за кредитора не е налице възможност да претендира по-малко по размер вземане в сравнение с присъденото му със заповедта за изпълнение; като се аргументирал с мотивите по т.11 „б“ от ТР № 4 от 18.06.2014 г. по тълк. дело № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, което разрешение в случая е неприложимо и неотносимо, тъй като ищецът не е претендирал в повече, а напротив - в помалко от посоченото в заповедта за изпълнение, като е съобразил извършените от длъжника доброволни плащания. Позовава се и на неправилно приложение на т.9 от ТР №4/2013г.на ОСГТК на ВКС. Според касатора в случая и без анализ на фактите и доказателствата по делото става ясно, че обжалваното решение е очевидно неправилно, след като въззивният съд е приел и е изложил изрични мотиви за това, че в производството по чл.

422 от ГПК кредиторът е длъжен д а претендира вземането си в размер, напълно идентичен с т о з и в заповедта з а изпълнение без да е налице възможност д а се предяви по- малко по размер вземане в сравнение с 3 присъденото му в заповедното производство.

Писмен отговор не е постъпил.

За да се произнесе, съставът на ВКС съобрази следното:

Въззивното решение е постановено при следната приета за установена фактическа обстановка:

Предоставен през 2008г. от „Банка ДСК“ кредит за текущо потребление в размер на 15 000 лева с уговорена с анекс от 20.11.2009г. нова крайна дата за издължаване - 15.11.2019г.; Инициирано на 13.10.2011г. от банката заповедно производство по реда на чл.417 ГПК с посочен в заявлението произход на паричното вземане - договор за кредит от 31.07.2008г. и анекс от 20.11.2009г.; Издаден на 14.10.2011г. изпълнителен лист срещу Е. Петков за сумата от 14 444.88 лв. - главница, ведно със законна лихва, считано от 13.10.2011г.; 1 788 63 лв. - лихва за периода 15.12.2010г. - 12.10.2011г. и 72.68 лв. - наказателна лихва за същия период; Прехвърляне на 06.03.2012г. след снабдяване с изпълнителното основание на вземането на банката на „ОТП Факторинг България“ ЕАД; Сключване на 19.09.2016г. между „ОТП Факторинг България“ ЕАД и ответника на споразумение, с което страните признават, че размера на задължението на ответника към тази дата е в размер на 14 191. 16 лв. главница и 15. 77 лева - лихва с договорка за изплащане със съответните дължими лихви по главницата за срока на споразумението - на равни 54 месечни вноски. Поради неточно изпълнение на споразумението „ОТП Факторинг България“ ЕАД е образувало на 10.08.2020г. изпълнително дело по издадения на 14.10.2011г. в полза на "Банка ДСК" ЕАД изпълнителен лист; при постъпило възражение от ответника по чл.414 ГПК е образувано настоящото производство.

Въз основа на заключението на счетоводната експертиза въззивната инстанция е приела за установено, че сумата по кредита е усвоена, а размерът на непогасените изискуеми задължения към датата на подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение и изпълнителен лист са в размера, посочен в издадената заповед и изпълнителен лист. Въз основа на заключението на допълнителната счетоводна експертиза е прието, че за периода от 06.04.2012 - 05.02.2021г. са направени 73 бр. погасителни вноски на обща стойност 15 513. 27 лева, които са отнесени за покриване на следните елементи на дълга: 1 501лв. - главница; 1 287.51 лв. закупена 4 съгласно договора за цесия редовна лихва; 634.77 лв. - закупена по силата на договора за цесия наказателна лихва; 476.20 лв. - закупени разходи. Със сумата 11 420. 79 лв. е покрито задължение за „факторинг лихва за забава, а със сумата 193.50 лв. - „факторинг“ разноски. Съгласно експертизата, сумата 11 420.29лв., част от внесените 15 513. 27 лева, счетоводно е отнесена от „ОТП Факторинг България“ за погасяване на задължение наречено „факторинг лихва за забава". Съгласно обясненията на експертиза в съдебно заседание „ОТП Факторинг България“ е закупил само редовна лихва, но няма информация как се изчислява посочената в счетоводните документи на ищеца „факторинг лихва за забава". Според вещото лице, ищецът е закупил задължение в общ размер от 16 847.35 лева, ответникът е направил вноски в общ размер на 15 513.26 лева. Ако се приложи поредността на чл.76,ал.2 ЗЗД, неиздълженият остатък е в размер на 1 539.59 лева.

Разликата между тази сума и исковата претенция произтича от допълнително начисляваната за периода от 06.04.2012 г. до 05.02.2021 г. „факт оринг лихва за забава", която е видна от счетоводните извлечения на „ОТП Факторинг България“, която е начислявана всеки месец по неясна методика след закупуването на дълга.

Независимо че въззивната инстанция е мотивирала извод за несъответствие между посоченото в заявлението на банката за издаване заповед за изпълнение парично вземане и посоченото в обстоятелствената част на исковата молба на „ОТП Факторинг България“ споразумение от 2016г., което е счела за достатъчно основание за отхвърляне на иска поради въвеждане на ново допълнително основание в производството по чл.422 ГПК, подробно е анализирала фактите по спора.Приела е, че ако сключеното споразумение не съставлява основанието на иска по реда на чл.422 ГПК, различно от това, посочено в заявлението за издаване на заповедта, искът е неоснователен по подробно изложени съображения.

От това произтича неоснователността на искането за допускане на обжалването по трети въпрос от изложението. При наличие на самостоятелни аргументи за неоснователност на иска, извън преценката дали е въведено ново основание на иска, предявен по реда на чл.422 ГПК, е видно, че разрешаването на този въпрос не е единствено обуславящо изхода на спора. Отсъства съществена характеристика на общото основание за осъществяване на факултативния касационен контрол съобразно критериите, очертани в т.1 на ТР №1 от 5

19.02.2010г. на

ОСГТК на

ВКС.

Неоснователността на искането за допускане на обжалването по първия въпрос произтича от обстоятелството, че той почива на твърдения, които не намират опора във фактическите и правни констатации в мотивите към обжалваното решение. Въззивният състав не е изложил съборажения, че „плащанията, извършени от ответника след издаване на заповедта за изпълнение следва да бъдат отнесени само по главница“. Касационно оплакване е доводът, че не е съобразено, че се дължат и лихви - редовна (възнаградителна) лихва и лихва за забава в плащанията на месечните погасителни вноски по кредита.

Въззивната инстанция е приела, че уговорената в чл.19.1.договора, ОУ и анекса от 2009г. лихвен процент от 24.95% е наказателна лихва, а в настоящото производство ищецът претендира установяване на вземане само за главница по договора за кредит и обезщетение за забава в размер на законната лихва по чл.86,ал.1 ЗЗД.