Определение № 2081 от 26.06.2025, Окръжен съд - Пловдив

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2081 гр. Пловдив, 26.06.2025 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, IX СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и шести юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Николинка Г. Цветкова

Членове:

Фаня Т. Рабчева Калчишкова

Радослав Хр. Георгиев като разгледа докладваното от Радослав Хр. Георгиев Въззивно частно гражданско дело № 20255300501363 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 274 и сл. от ГПК.

Постъпила е частна жалба от „Ти Би Ай Банк“ ЕАД, ЕИК: 131134023, чрез пълномощник юрк. Д.И., против разпореждане № 9246 от 28.03.2025г., постановено по ч.гр.д.№5703/2025г. по описа на Районен съд- Пловдив, XII гр.състав, с което е отхвърлено изцяло заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 417 от ГПК, подадено от „Ти Би Ай Банк“ ЕАД срещу Р. М. С..

Жалбата е постъпила в срока по чл. 275 от ГПК; подадена е от легитимирана страна с правен интерес от обжалването и против подлежащ на обжалване съдебен акт.

Изхожда от представител с редовно учредена представителна власт. Приложен е документ за внесена държавна такса. Предвид изложеното, жалбата е редовна и допустима.

Изразява се становище за неправилност и незаконосъобразност на обжалваното разпореждане. Жалбоподателят сочи, че заповедният съд неправилно приел договорната лихва за нищожна. Релевантен критерии за преценка оскъпяването на кредита бил уговореният размер на ГПР, а не размерът на възнаградителната лихва. С изменението на ЗПК била преосмислена и по-старата съдебна практика, която приемала, че нищожни поради противоречие с добрите нрави били клаузите за договорни лихви, надвишаващи трикратния размер на законната лихва, когато задължението по договора не е обезпечено, а когато същото е обезпечено – до двукратния размер. С приемането обаче на чл. 19, ал.4 ЗПК било въведено ограничение на максималния размер на ГПР, който не могъл да бъде по-висок от петкратния размер на законната лихва по просрочени задължения. Чрез посочената разпоредба законодателят въвел ограничение не върху размера на договорната лихва, а върху ГПР, който бил измерител на разходите по кредита, включващи и договорната лихва. С въвеждането на горна граница на размера на ГПР, съображенията за противоречие на договорната лихва с добрите нрави вече не били относими. В процесния договор годишният процент на разходите не надвишавал законовия лимит, поради което същият не бил недействителен. Сумата по сключената застраховка била 1 включена при изчисляване на ГПР по договора, но също била включена като главница по кредита, тъй като тази сума била преведена като допълнителен финансов ресурс от кредитодателя към трето лице по искане на кредитополучателя. По тази причина не представлявала разход по кредита, а отпусна главница. Потребителят не заплатил със свои средства застрахователните премии, а същите били заплатени чрез отпускане на допълнителен финансов ресурс от страна на кредитора в полза на трето лице. Сочи, че процесните застраховки не били наложени на потребителя, не били задължителни за него. Отчитането на застраховките като разход се извършвало ако същите били задължителни за сключването на кредита, какъвто не бил конкретния случай. Това било и в съответствие с чл.3, буква „ж“ на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008г. В случаите когато сключването на застрахователния договор не е задължително условие за получаване на кредита, тези разходи по допълнителната услуга не представлявали разходи по кредита и не следвало да се включват като разход при изчисляване на ГПР. От своя страна потребителят имал възможност да се откаже от застраховката и да получи съответната част от застрахователната премия. Моли съда да отмени обжалваното разпореждане и да постанови да се издаде заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист за отхвърлените вземания. Претендира разноски.

Съдът, след като разгледа така подадената частна жалба и като съобрази материалите по делото, намира същата за неоснователна, като мотивите за този извод са следните:

Претенциите на заявителя черпят основанието си от договор за потребителски кредит № ************ от 11.08.2022г., сключен с кредитополучателя Р. М. С..

Предвид основанието за възникване и съдържанието на правоотношението по процесния договор, длъжникът в заповедното производство има качеството на потребител по см. на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП. Поради това на основание чл. 411, ал. 1, т.

2 и т. 3 от ГПК съдът е задължен служебно да извърши проверка за съответствие на искането със закона и добрите нрави и относно наличието на неравноправни клаузи в договора, сключен с потребител. В конкретния случай следва да бъде проверено съответствието на договора за паричен заем с повелителни норми на ЗЗП и ЗПК.

Съгласно чл. 143, ал. 1 ЗЗП неравноправна клауза в договор, сключван с потребител, е уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя. Законът задължава заповедния съд да откаже издаване на заповед за изпълнение и при наличие на обоснована вероятност искането да се основава на неравноправна клауза в договор, сключен с потребител. В процесния договор ГПР е определен в размер на 49.19 %, като обаче никъде в договора не са посочени взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР по определения в Приложение № 1 от ЗПК начин, каквото е изискването на чл. 11, ал. 1, т.

10 ЗПК. Простото препращане към Приложение № 1 от ЗПК не съставлява изпълнение на това изискване, доколкото в същото са изброени общо допускания, приложими към различни уговорки в кредитните договори. Това препятства потенциалния кредитополучател да прецени информирано дали да сключи договора за кредит при определените условия и обуславя нарушение на основното изискване за сключване на договора по ясен и разбираем за средния потребител начин. Това поражда обосновано предположение, че претендираните вземания се основават на неравноправни клаузи по смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 19 от ЗЗП. Това води до противоречие на искането на заявителя със закона (чл. 10, ал. 1 ЗПК и чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК), което е основание за 2 недействителност на договора съгласно чл. 22 от ЗПК.

На следващо място, видно от съдържанието на представения договор, размерът на отпуснатия кредит е 5000 лв., а размерът на предвидената възнаградителна лихва е 5038.26 лв., като договорът за заем е със срок от 36 месеца. Настоящият състав намира, че клаузата за възнаградителна лихва е нищожна поради противоречието с добрите нрави, като аргументите за този извод са следните:

Накърняване на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал.1, изр.3 ЗЗД е налице, когато при договаряне на насрещните задължения на страните се нарушават принципите на справедливостта, на добросъвестността в гражданските взаимоотношения и на недопускането на неоправдано имуществено разместване.

Размерът на тази възнаградителна лихва е свръхпрекомерен, като не е установено по делото да е икономически обоснован. Тъй като не отговаря на изискването за добросъвестност в гражданските и търговските взаимоотношения и води до значително неравновесие между правата и задълженията на насрещните страни по правоотношението и то във вреда на кредитополучателя, като е породила задължение в обем, нарушаващ принципа за недопускане на неоснователно обогатяване и като краен резултат- водещ до накърняване на добрите нрави. В настоящия случай размерът на възнаградителната лихва надвишава размера на отпуснатата сума. Следва да се посочи, че страните имат възможността да уговарят заплащането на възнаградителна лихва и над размера на законната лихва. Ограничител на размера на възнаградителната лихва се явяват добрите нрави. За противоречащи на добрите нрави се считат сделки, с които неравноправно се третират икономически слаби участници в оборота.

Противно на добрите нрави е да се уговаря възнаградителна лихва, надвишаваща размера на отпуснатата по договора парична сума. Както вече се посочи, в настоящия случай размерът на отпуснатата парична сума е 5000 лв., докато размерът на възнаградителната лихва, за целия срок на договора от 36 месеца, възлиза на 5038.26 лв., което неминуемо води до нарушение на добрите нрави.

По отношение на предвидената застрахователна премия, съгласно процесния договор за потребителски кредит, същата е платима от кредитора директно по банкова сметка на съответния застраховател, респ. по банковата сметка на съответния Застрахователен посредник, като е включена в общата сума, дължима от потребителя.

В представената договорна информация за застрахователна програма "Защита на кредита" и "Защита на сметките" за кредитополучателите на потребителски кредити, предоставени от "Ти Би Ай Банк" ЕАД и допълнителна медицинска услуга "Второ медицинско мнение", както и подписаната от ответника декларация за присъединяване към тях, се съдържат клаузи относно процесния договор за кредит, поради което те са елементи от договора за кредит. Недопустимо е под формата на "застраховки" кредиторът да начислява други, дължими от потребителя суми, различни от лихвата.

Настоящият състав намира, че така уговорената застрахователна премия води до значително оскъпяване по договора, като завишава размера на главницата и в същото време влияе върху размера на възнаградителната лихва. В случая застрахователната премия представлява разход, който е следвало да бъде включен в ГПР и липсата на този разход в договора при изчисляването на ГПР е в противоречие с императивната разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, водещо до недействителност на договора на основание чл. 22 ЗПК.

Поради съвпадение на крайния извод на Пловдивския окръжен съд с този на първоинстанционния съд, обжалваното разпореждане следва да бъде потвърдено като 3 законосъобразно.

По разноските:

При този изход от делото на жалбоподателя не се дължат претендираните от него разноски за настоящото производство, не е необходима и промяна в разпределението на отговорността за разноски в заповедното производство.

Водим от горното, съдът

ОПРЕДЕЛИ:

ПОТВЪРЖДАВА разпореждане № 9246 от 28.03.2025г., постановено по ч.гр.д.

№5703/2025г. по описа на Районен съд- Пловдив, XII гр.състав.

Определението не подлежи на обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

4