Решение № 1808 от 25.11.2025, Районен съд - Плевен

РЕШЕНИЕ

№ 1808 гр. Плевен, 25.11.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛЕВЕН, IV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на десети ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Милена Св. Томова при участието на секретаря Анета Хр. Йотова като разгледа докладваното от Милена Св. Томова Гражданско дело № 20254430104306 по описа за 2025 година за да се произнесе съобрази следното :

Производството е по обективно съединени искове с правно основание чл.26, ал.1, предл.1 от ЗЗД и чл.55, ал.1, предл.1 от ЗЗД.

Производството по делото е образувано по депозирана пред ПлРС искова молба от М. В. И. с ЕГН ********** против "Кредирект" ЕООД ЕИК:

*** със седалище и адрес на управление: ***

Ищецът твърди следните релевантни факти, на които основава претендираните за реализиране права:

Твърди се, че между страните бил сключен Договор за кредит *** Съгласно чл.3 от Договора кредитодателят се задължавал да предостави на кредитополучателя кредит в размер на 1400 лева, а последния се задължавал да върне сумата от 2073 лева, при срок на кредита от 3 вноски.

Сочи се, че в чл.18 ал.1 от договора за кредит било предвидено, че при неизпълнение на задължението на кредитополучателя за предоставяне на обезпечение по критерии на кредитора, съгласно чл. 6 от същия договор или представеното обезпечение не отговаряло на условията, посочени в съглашението, кредитополучателят дължал на кредитора неустойка за 1 неизпълнение на договора в размер на 554,76 лева, дължима в пълен размер от денят след изтичане на уговореният между страните 14 дневен срок. На това основание, на ищеца била начислена неустойка от 554,76 лева.

Твърди се, че ищецът бил добросъвестен и по процесния Договор за кредит *** заплатил сумата от 1481 лева.

Навеждат се доводи за нищожност на процесния Договор за кредит.

Ищецът счита, че била нарушена разпоредбата на чл.11 ал.1 т.10 от ЗПК, която предвиждала, че договорът трябвало да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. В Договора била посочена само абсолютна стойност на ГПР. Липсвала ясно разписана методика на формиране на годишния процент на разходите по кредита /кои компоненти точно са включени в него и как се формира същият/. Не ставало ясно дали в него била включена предвидената неустойка или само лихвата, или лихва и други разходи, които следвало да бъдат подробно описани. Това правело процесния Договор за потребителски кредит недействителен поради неспазване на изискването на чл. 11 ал.1 т.10 от ЗПК.

Наред с горното, посочването в кредитния договор на размер на ГПР, който не бил реално прилагания в отношенията между страните представлявало заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл.68д, ал.1 и ал.2 ,т. 1 от Закона за защита на потребителите.

При условия на евентуалност, ако не се приеме, че Договора е недействителен, ищеца навежда доводи за нищожност на неустоечната клауза, като накърняваща добрите нрави. Сочи се, че с нея бил нарушен принципа на добросъвестността в гражданските и търговски взаимоотношения, чиято цел била да се предотврати несправедливото облагодетелстване на едната страна за сметка на другата. С уговаряне на тази клауза се достигало до значителна нееквивалентност на насрещните престации по договорното съглашение, до злепоставяне на интересите на кредитополучателя с цел извличане на собствена изгода на кредитора. Клаузата, според ищеца, била и неравноправна по смисъла на чл.143 от ЗЗП. Същата предвиждала заплащането на неустойка, която била необосновано висока. Сочи се, че в глава четвърта от ЗПК било 2 уредено задължение на кредитора, преди сключване на договор за кредит, да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и при отрицателна оценка да откаже сключването на такъв. В този смисъл било съображение 26 от Преамбюла на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23.04.2008г. относно договорите за потребителски кредити.

Разгледана в този аспект, неустойката по процесния Договор за кредит ***, дължима при неосигуряване на някое от обезпеченията по договора, се намирала в пряко противоречие с преследваната с целта на транспонираната в ЗПК директива. Подобни уговорки прехвърляли риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за извършване на предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и водели до допълнително увеличаване на размера на задълженията. Неустойката за неизпълнение на акцесорно задължение била пример за неустойка, която излизала извън присъщите си функции и целяла единствено постигането на неоснователно обогатяване. В полза на кредитора се уговаряло още едно допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно задължение. Тя представлява сигурна печалба за заемодателя, която увеличавала стойността на договора и основната й цел била да доведе до неоснователно обогатяване на кредитодателя за сметка на кредитополучателя, до увеличаване на подлежаща на връщане сума допълнително с още % от предоставената главница.

Като следствие от изложеното се отправя искане за постановяване на решение, с което да се прогласи нищожността на процесния Договор за кредит, а при условия на евентуалност да се прогласи нищожността на неустоечната клауза, предвиждаща заплащане на неустойка в размер на 554,76лв.

Претендира се също така да бъде осъден ответника да заплати на ищеца сумата от 61лв., представляваща недължимо платена по процесния Договор, а при условията на евентуалност да му заплати сумата от 50лв., като платена по нищожната неустоечна клауза.

Ответникът „Кредирект“ ЕООД е депозирал писмен отговор в срока по чл.131 от ГПК, с който навежда на първо място доводи, че установителната искова претенция е недопустима. На следващо място ангажира становище за неоснователност на исковете.

3

В о.с.з. на 10.11.2025г. е допуснато изменение на цената на осъдителните искови претенции, като главния осъдителен иск се счита предявен за сумата от 60,13лв., а евентуалния - за сумата от 40,39лв., ведно със законната лихва върху тези суми, считано от датата на завеждане на исковата молба до окончателното изплащане.

Съдът като съобрази становищата на страните и представените по делото писмени доказателства, прие за установено от фактическа и правна страна следното:

Съдът намира за неоснователно възражението на ответника за недопустимост на установителния иск за нищожност на процесния договор за кредит.

Ответникът поставя въпрос за допустимостта на обективното съединяване на иск по чл.26 от ЗЗД с осъдителен иск за реализиране на правата произтичащи от нищожността. Последователно поддържано и в теорията и в съдебната практика е разбирането, че правният интерес от воденето на иск за нищожност на сделка е винаги налице тогава, когато сделката смущава правното положение на лицето, търсещо защита. Щом законът дава възможност на всеки да се позове на тази нищожност, на още поголямо основание следва да се признае правен интерес от иска на която и да е от страните по сделката, целяща да се освободи от облигационна връзка, която не поражда никакви правни последици, като това се установи по съдебен ред.

Трайна е практиката на съдилищата за допустимостта на такова обективно съединяване на иск за нищожност с осъдителен иск за реализиране на правата произтичащи от нищожността. В този смисъл могат да бъдат посочени Решение № 72 от 2.08.2016 г. на ВКС по т. д. № 686/2015 г., II т. о., ТК, Решение № 153 от 24.07.2015 г. на ВКС по гр. д. № 3014/2014 г., III г. о., ГК, Решение № 50029 от 7.03.2023 г. на ВКС по гр.д. № 2279/2022 г., I г. о., ГК, Определение № 628 от 10.08.2018 г. на ВКС по гр. д. № 597/2018 г., III г. о., ГК.

Между страните не е налице спор и се установява от представения препис на Договор за потребителски кредит ***, че същия е бил сключен между ответника „Кредирект“ ЕООД, в качеството на заемодател и ищеца М.

В. И., в качеството на заемател.

Видно е, че съгласно договора, на ищеца е бил предоставен заем от 1400 4 лв., който е следвало да се върне на 3 погасителни вноски за срок до 29.11.2024г. Видно е, че лихвеният процент е фиксиран за срока на договора и е в размер на 50 %, а годишният процент на разходите е посочен в размер на 62,09 %.

Според обективираното в чл. 6.1 от договора, заемателят се е задължил да предостави на заемодателя едно от следните обезпечения: безусловна банкова гаранция или поръчителство на едно или две физически лица, отговарящи на определени условия.

Видно е, че в чл.18 е бил определен срок за предоставяне на уговореното обезпечение от два дни и регламентирана неустоечна клауза, предвиждаща, че в случай на неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение в определения посочение срок от сключване на договора, заемателят дължи неустойка в размер на 554,76 лв., платима разсрочено и невключена при изчисляване на годишния процент на разходите.

При така установеното от фактическа страна, съдът намира от правна страна следното:

Ищецът твърди нищожност на процесния Договор за потребителски кредит, поради неспазване изискването на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК.

Установи се, че в процесния договор за потребителски кредит е посочен процент на ГПР 62,09%, т. е.формално е изпълнено изискването на чл. 11, ал.

1, т. 10 ГПК и размерът му не надвишава М.алния по чл. 19, ал. 4 ЗПК.

Този размер обаче не отразява действителният такъв, тъй като не включва регламентираната в чл.18, ал.2 от Договора неустойка.

Съобразявайки разясненията, дадени от СЕС при тълкуване Правото на ЕС в Решение на СЕС от 21.03.2024г. по дело C‑714/22, сезирания с настоящия спор съд изследва дали предвидената неустойка попада в рамките на понятието „общи разходи по кредита за потребителя“ по смисъла на 3, буква ж) от Директива 2008/48, а оттам и на понятието „ГПР“ по смисъла на член 3, буква и).

За да осигури по-голяма защита на потребителите, законодателят на Съюза е възприел широко определение на понятието „общи разходи по кредита за потребителя“ (решение от 16 юли 2020 г., Soho Group, C‑686/19, EU:C:2020:582, т. 31), което означава всички разходи, които потребителят 5 следва да заплати във връзка с договора за кредит и които са известни на кредитора (решение от 21 април 2016 г., Radlinger и Radlingerová, C‑377/14, EU:C:2016:283, т. 84).

Настоящият съдебен състав приема, че в случая регламентираното като неустойка задължение на кредитополучателя да заплати на кредитора сума за непредоставяне на обезпечение представлява точно такъв разход, свързан с договора и известен на кредитора още при сключването му.

На първо място, съдът намира, че постигането на съгласие по клаузите на чл.6 и чл.18 от Договора е условие за сключването му и предоставяне на заемната сума. Касае се за клаузи, които са част от бланкови договори по предоставяни от финансовата институция кредити и не се установява от доказателствата по делото да е имало възможност за кредитополучателя да влияе върху съдържанието на процесния договор, изключвайки тези клаузи.

В същото време, разглеждайки предвидените обезпечения, съдът счита, че първото от тях - предоставянето на безусловна банкова гаранция, е очевидно неизпълнимо за кредитополучател, молещ за заем в размер на 2000лв. В случай, че би могъл да осигури такава банкова гаранция, той би получил кредит от банка, а не би се обърнал за услуга към небанкова институция. На следващо място, налице са специално предвидени изисквания, на които следва да отговарят поръчителите, които са реално неизпълними в краткия тридневен срок.

С оглед горното, съдът намира, че поставеното в чл.6 от Договора изискване за обезпечаване поначало е неизпълнимо от длъжника и това е било ясно на двете страни по правоотношението, в това число на кредитора, още при подписване на съглашението им.

Поради това, предвидената като неустойка сума, дължима при непредставяне на обезпечението, е изначално определена като част от плащанията на заемателя и включена в погасителния план, дължима с всяка месечна вноска.