Решение № 4712 от 23.11.2023, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 4712 гр. Пловдив, 23.11.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XVI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на тридесет и първи октомври през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Александър В. Точевски при участието на секретаря Ангелина Хр. Димитрова като разгледа докладваното от Александър В. Точевски Гражданско дело № 20235330110513 по описа за 2023 година

Предявен е иск с правна квалификация по чл. 55 ал. 1, предложение първо от ЗЗД.

Ищцата А. Д. Д., ЕГН: **********, от ************************, чрез пълномощник адв. Д. Б., е предявила против „Ти Би Ай Банк” ЕАД, ЕИК: 131134023, със седалище и адрес на управление: град София, ул. „Д. Хаджикоцев” № 52- 54, представлявано от *********** ************* В.Г. и А.Д., иск за осъждане на ответника да й заплати сумата от 2 932, 31 лева- недължимо платена по договор за потребителски кредит № ********/ 19.01.2018 г., ведно със законната лихва върху сумата от датата на подаване на исковата молба- 18.07.2023 г., до окончателното й плащане.

В исковата молба се твърди, че между страните бил сключен договор за потребителски кредит № ********/ 19.01.2018 г., по който ищцата получила в заем сумата от 4 000 лева, при договорна лихва от 28, 36 % и ГПР- 44, 98 %. Били уговорени още заплащане на две застраховки- Банк Комбо Живот с премия от 422 лева и Банк Комбо Безработица с премия от 582, 39 лева, както и еднократна такса за оценка на риска от 582, 39 лева. Общата дължима сума по договора била в размер на 7 808, 54 лева, платима на 32 месечни вноски, за периода 25.02.2018 г.- 25.09.2020 г. Към момента дължимите суми били изплатени. Договорът обаче бил недействителен, защото ГПР не бил правилно посочен.

Спазването на изискването на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК било, за да се гарантира на потребителя, че ще разбере какъв е точният размер на задължението му. Не ставало в случая ясно как е формиран ГПР- как е изчислен и какви разходи се включват в него. В договора 1 било записано, че размерът на кредита е 5 435, 64 лева, а сборът на заемната сума от 4 000 лева, заедно с двете застраховки от общо 853, 25 лева, правела 4 853, 25 лева. Отделно от това, общата дължима сума била записана като 7 808, 54 лева и въобще не ставало ясно от къде идва разликата в сумите. Посочването на ГПР в по- нисък размер от действителния представлявал заблуждаваща търговска практика, поради което тази клауза била неравноправна и водела до недействителност на целия договор. При това положение, се дължало връщане само на получена в заем сума- 3 808, 54 лева. Търси се и законната лихва върху сумата в първоначален размер от 50 лева от датата на предявяване на исковата молба до окончателното плащане. Претендират се и разноски. В съдебно заседание чрез пълномощника си поддържа иска.

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от пълномощника на ответника, с който се моли искът да се отхвърли изцяло. Твърди се, че в договора се посочвали както размер на лихвения процент, който бил фиксиран за целия срок (28, 36 %), така и условията по прилагането му, като тук нямало никаква неяснота. ГПР не надвишавал законовия размер от 50 %, като в него се включвала и възнаградителната лихва, без обаче за нея да има нормативно предвиден лимит. Процесният кредит имал характеристиките и на банков кредит. Лихвата била уговорена от страните по смисъла на чл. 9 от ЗЗД, като това не била компенсаторната лихва за забава, а цената на отчуждения от банката за временно ползване паричен капитал. Точно били записани в договора както размера на ГПР (44, 98 %), така и общата дължима сума (7 808, 54 лева). Посочената сума от 5 435, 64 лева включвала главницата, двете застраховки и таксата за оценка на риска. Прави се възражение за изтекла петгодишна давност в размер на 50 лева, за платеното след дата 19.01.2023 г. Моли за отхвърляне на иска, също претендира разноски. В с.з. страната не се явява и не се представлява, но представя писмено становище по спора.

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства заедно и поотделно и с оглед наведените от ищеца доводи, намира за установено от фактическа страна следното:

Между страните е сключен договор за потребителски кредит № ********/ 19.01.2018 г., по който ищецът получил сумата от 4 000 лева в заем, като са дължими още застраховка „комбо безработица“- 430, 85 лева, застраховка „банк комбо живот“- 422 лева и еднократна такса „оценка на риска“- 582, 39 лева, при фиксирана възнаградителна лихва от 28, 36 % и ГПР- 44, 98 %, с краен падеж- 25.09.2020 г., на 32 месечни вноски.

Като писмени доказателства са представени копия от договора за кредит и декларации на длъжника, застрахователно удостоверение и заявление на длъжника.

По делото е прието заключение на вещо лице по съдебно- счетоводна експертиза, по което след извършени проверки експертът е установил, че в ГПР се включвали само главницата и лихвата. Посочено е обаче, че главницата се формирала както от дадената в заем сума от 4 000 лева, така още и от: застраховка „комбо безработица“- 430, 85 лева, застраховка „банк комбо живот“- 422 лева и еднократна такса „оценка на риска“- 582, 39 лева, като общата стойност ставала 5 435, 24 лева и на база на тази сума се начислявала и възнаградителната лихва. При включване в ГПР на двете застраховки, таксата за оценка на 2 риска и на лихвата, размерът му би бил 73, 43 %, или оскъпяването на кредита ще е 95, 20 %.

Изчислено е, че общо платената по кредита сума е в размер на 6 932, 31 лева, като в табличен вид същата е разпределена по пера.

Във връзка с експертизата е направено изменение на иска, като същият е увеличен до размера от 2 932, 31 лева- разлика между получената главница и платената по договора сума.

При така установената фактическа обстановка, от правна страна съдът намира следното:

Няма спор, че между страните е бил сключен договор за банков кредит, който по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния законЗакона за потребителски кредит.

Съгласно чл. 22 от ЗПК- когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

Императивно изискване като основание за действителност на договора за потребителски кредит е това по чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК- за посочване на общата дължима сума и същото е въведено, за да гарантира, че потребителят ще е наясно по какъв начин се формира неговото задължение. В тази връзка следва да се отбележи, че ГПР представлява вид оскъпяване на кредита, защото тук са включени всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната лихва. Затова е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР е 44, 98 %, а фиксираната лихва- 28, 36 %, но от съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР, нито пък е ясно какво представлява разликата между размера на ГПР и лихвата, която е част от него.

Отделно от това, при посочване на дължимите суми се наблюдават неточности- при отпусната сума от 4 000 лева и две застраховки на стойност съответно 422, 40 лева и 430, 85 лева, е посочено, че общият размер на кредита е 5 435, 64 лева, като веднага след това е записано, че се дължи още и такса от 582, 39 лева. Прости аритметични сметки показват, че общо дължимата сума е некоректно изписана, независимо от кои от посочените суми се формира. Освен това, в чл. 10 от договор е посочено пък, че общата дължима от потребителя сума била 7 808, 54 лева, като отново не е ясно от къде идва разликата с предходно посочените суми. Всичко това поставя потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще дължи и в това именно е 3 недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание.

Според чл. 19 ал. 1 от ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. ГПР се изчислява по специална формула, като спазването на това изчисление дава информация на потребителя как е образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора. Тоест, в посочената величина /бидейки глобален израз на всичко дължимо по кредита/, следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение.

Посочването само с цифрово изражение на процента ГПР не е достатъчно, за да се считат спазени законовите изисквания. Целта на цитираната разпоредба на чл. 11 т. 10 от ЗПК е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да стори във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. Поради това в договора трябва да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но изрично и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР. Поставянето на кредитополучателя в положение да тълкува всяка една клауза и да преценява дали тя създава задължение за допълнителна такса по кредита, невключена в ГПР, противоречи на изискването за яснота, въведено с чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК.

Както вече се обсъди по- горе, според договора за кредит ГПР е 44, 98 %, но това не е размерът на действителните разходи за длъжника, защото според ССчЕ сумата е без застраховка „комбо безработица“, застраховка „банк комбо живот“ и еднократна такса „оценка на риска“, а се формира единствено от главница и възнаградителна лихва. С включването още на двете застраховки и на таксата кредитът ще се оскъпи допълнително с 95, 20 %, а самият ГПР би станал- 73, 42 %. Общите разходи на кредита, регламентирани в параграф 1 т. 1 от ДР на ЗПК, включват именно разходи за допълнителни услуги. Така таксата за тази услуга за гаранцията прикрива разходи, които по естеството си следва да са включени в ГПР. В тази връзка е и санкцията на нормата на чл. 21 ал. 1 от ЗПК, която предвижда, че всички клаузи, които имат за цел или резултат заобикаляне на императивните изисквания на закона, са нищожни. Тази неточност в посочването на размера на разходите поставя потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще се дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание. Посочването в договора за кредит на по- нисък от действителния ГПР представлява невярна информация и следва да се окачестви като нелоялна и по- конкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно чл.

68г ал. 4 от ЗЗП, във връзка с чл. 68д ал. 1 от ЗЗП. Тя подвежда потребителя относно спазването на забраната на чл. 19 ал. 4 от ЗПК и не му позволява да прецени реалните икономически последици от сключването на договора. В случая липсата на ясна, разбираема 4 и недвусмислена информация в договора не дава възможност на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора предвид предоставените му от законодателя съответни стандарти за защита. Този пропуск сам по себе си е достатъчен, за да се приеме, че договорът, съдържащ тази клауза, е недействителен, на основание чл. 22 от ЗПК, във връзка с чл. 26 ал. 1, предложение първо от ЗЗД, а оттук- е налице една нищожна кредитна сделка.