Решение № 150 от 13.01.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 150 гр. Пловдив, 13.01.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XVI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на седемнадесети декември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Александър В. Точевски при участието на секретаря Ангелина Хр. Димитрова като разгледа докладваното от Александър В. Точевски Гражданско дело № 20245330116838 по описа за 2024 година

Предявен е иск с правна квалификация по чл. 55 ал. 1, предложение първо от ЗЗД.

Ищцата Ц. И. Р., ЕГН: **********, от ** ** **** ****************, чрез пълномощник адв. С. Н., е предявила против „Вивус.БГ” ЕООД, ЕИК: 202393458, със седалище и адрес на управление: град София, ул. „Димитър Хаджикоцев” № 52-54, представлявано от ********** З.Р., иск за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 206, 31 лева- недължимо платена по нищожна поради противоречие със закона и добрите нрави клауза за такса за бързо разглеждане по договор за кредит № *****/ 15.12.2023 г., ведно със законната лихва върху сумата от датата на подаване на исковата молба- 01.10.2024 г., до окончателното й плащане.

В исковата молба се твърди, че между страните бил сключен договор за кредит № *****/ 15.12.2023 г., при следните параметри: сума- 1 000 лева, срок- 30 дни, ГПР- 49, 70 %, ГЛП- 40, 97 % и общо дължима сума- 1 240 лева. Била уговорена и такса за бързо разглеждане- 206, 31 лева. Счита, че тази клауза била нищожна и неравноправна. При обикновена заявка потребителят трябва да чака разглеждане за срок от 7 дни вместо 15 минути и в тази връзка той винаги се явявал принуден да избере опцията за експресно разглеждане. Таксата била във фиксиран размер и липсвала еквивалентност между нея и извършената услуга, като тя целяла неоснователно да обогати кредитора, представлявайки скрит разход по кредита. Тази такса не била включена и в ГПР, с което се заблуждавал и потребителят за действителния размер на дължимите разходи. Тя противоречала и на 1 нормата на чл. 10а ал. 2 от ГПК, като клаузата била договорена във вреда на потребителя.

Същата не била и индивидуално уговорена, не отговаряла на изискванията за добросъвестност и водела до неравновесие в правата на страните. Моли се за осъждане на ответника да върне заплатените суми по нищожната такса. Претендират се и разноски. В съдебно заседание страната не се явява и не се представлява, но пълномощникът й взема писмено становище.

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от пълномощника на ответника, в който се признава, че между страните бил сключен процесният договор за кредит, при съответните параметри. Ищецът бил запознат предварително с условията по кредита, като му бил предоставен СЕФ. В случая била поискана услугата бързо разглеждане, която гарантирала обработка на информацията и даване на отговор до 15 минути от заявката, като за същата се дължала такса, съгласно Тарифата. В стандартния случай за одобряване на заявката били необходими 7 дни, за да се извърши оценка на кредитоспособността за заявителя, чрез извършването на съответни справки и проверки. Бързото разглеждане ангажирало допълнителен финансови човешки ресурс, поради което се дължала и таксата.

Допълнителната услуга не била задължително условие за отпускане на кредита. Заемната сума била преведена по Изипей на ищеца, но задължението не било погасено в срок, поради се начислила и лихва за забава. По договора била внесена сумата от общо 1 265, 20 лева, с която се погасили, както следва: главница- 1 000 лева; договорна лихва- 33, 69 лева и такса за бързо разглеждане- 206, 31 лева и наказателна лихва- 25, 20 лева, за периода 14.01.2024 г.28.03.2024 г. Твърди се, че договорът за кредит отговарял на всички законови изисквания.

Клаузата за допълнителната и незадължителна услуга „бързо разглеждане“ била нормативно предвидена- чл. 10 ал. 1 от ЗПК. Тази услуга не се отнасяла за действия, свързани с усвояване или управление на кредита, като тя се предоставяла преди сключването на договора. Ищецът бил предварително информиран за размерът й и се съгласил, като тя била израз на свободната воля на страните, като частноправни субект. Освен това услугата била и реално предоставена. Тя не можела обаче да се включи в ГПР, защото имала незадължителен характер, а формулата на разходите била ясно разписана в закона. Тя нито била условие за сключване на договора, нито пък гарантирала отпускането на заема, поради което не била част от общите разходи по кредита. Сумата за нея била платена на годно правно основание.

Моли за отхвърляне на исковете, също претендира разноски, като прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на ищеца. В с.з. страната не се явява и не се представлява и не представя становище по спора.

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства заедно и поотделно и с оглед наведените от ищеца доводи, намира за установено от фактическа страна следното:

Между страните е бил сключен договор за кредит № *****/ 15.12.2023 г., по силата на който заемодателят е предоставил на заемателя парична сума в размер на 1 000 лева.

Кредитът е отпуснат при следните условия: за срок от 30 дни, с фиксиран годишен лихвен процент по заема- 40, 99 %, ГПР- 49, 70 % и общ размер на всички плащания- 1 240 лева, ведно с такса за бързо разглеждане в размер на 206, 31 лева.

2

Като писмени доказателства са представени копия от договора за паричен заем и от общите условия към него, СЕФ, декларации.

При така установената фактическа обстановка, от правна страна съдът намира следното:

Няма спор по делото, че между страните е възникнало валидно правоотношение по договор за потребителски кредит, по който ищецът е усвоил заетата сума. Ответникът е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът пък е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК.

Съгласно чл. 22 от ЗПК- когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

С исковата молба като предмет на процеса е въведена една клауза от договора, по отношение на която се твърди, че е нищожна- таксата за бързо разглеждане, която следва да бъде обсъдена, за да се прецени дали действително същата е предвидена в противоречие със специалния ЗЗП.

Настоящият съдебен състав намира, че въпросната клауза от договора очевидно заобикаля закона и накърнява правата на другата страна по облигационното отношение.

Според представените ОУ опциите при сключване на договора за паричен заем са две: или избиране приоритетно разглеждане и плащане такса експресно разглеждане при разглеждане на заявката и получаване на становище до 15 минути след подаване на предложението за сключване на договор за заем или обикновена заявка без такса. Обикновената заявка означава заемодателят да вземе становище в срок от 7 дни, поради което при необходимост от разглеждане на заявката в по- кратък срок, заемателят винаги ще е принуден да избере опция приоритетно разглеждане. Таксата за експресно разглеждане е във фиксиран размер206, 31 лева или над 1/5 от размера на получения заем. Липсва каквато и да е еквивалентност между таксата и извършената услуга от заемодателя. Съгласно чл. 144 т. 9 от ЗЗП неравноправни са клаузи, които налагат на потребителя приемането на клаузи, с които той не е имал възможност да се запознае преди сключването на договора. В чл. 146 ал. 1 от ЗЗП е посочено, че неравноправните клаузи за нищожни, освен ако са уговорени индивидуално, а не са такива дефинираните в чл. 146 ал. 2 от ЗЗП- клаузи, изготвени 3 предварително, при които потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им. Ответникът не доказва, а и не твърди индивидуално уговаряне на клаузата за заплащане на такса за експресно разглеждане на документи в предвидения в договора размер. Оттуктака предвидената клауза според настоящия съдебен състав има и неравноправен характер по смисъла на чл. 144 т. 9 от ЗЗП, поради което по нея не се дължи парично изпълнение от длъжника.

На следващо място, дори и да не се приеме, че клаузата е нищожна или неравноправна, то по производството не са доказани от ответника обстоятелствата, налагащи начисляването на подобна такса, а именно- че кредиторът е разгледал заявката на заемателя в срок до 15 минути. Липсват доказателства за часа, в който е подадено заявлението и часът, в който е сключен договорът между страните. Липсват и данни от заемодателя да е представено становище по искането за заем в посочения срок от подаване на предложението за сключване на договора за паричен заем, поради което не са налице предпоставките за начисляване на такса за експресно разглеждане документите.

На основание чл. 10а от ЗПК кредиторът може да събира от потребителя такси и комисионни за допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит. На основание ал. 2 от цитираната разпоредба кредиторът не може да изисква заплащане на такси и комисионни за действия, свързани с усвояване и управление на кредита. Предвид изричната забрана за заплащане на такси и комисионни за действия, свързани с усвояването на кредита, съдът намира, че ответникът не е имал правото да претендира заплащане от страна на кредитополучателя такса за бързо разглеждане на кредита- налице е клауза, която противоречи на нормата на чл. 10а от ЗПК, поради което и следва да се приеме, че и въпросната клауза се явява нищожна.

При недействителност на договора потребителят дължи единствено връщане на получената по кредита сума, но не и други разходи по заема. В отговора на ответника се признава, че по кредита е платена такса за бързо разглеждане от 206, 31 лева, като освен това е била погасена цялата главница. Така няма спор между страните за размера на платените над главницата суми, които се явяват заплатени при начална липса на основание и ответникът следва да бъде осъден да ги върне на ищеца. След като въпросната клауза (за такса за бързо разглеждане) като част от нищожен договор се явява нищожна, а оттук- и несъществуваща, по нея не се дължи изпълнение от потребителя, а платеното се явява недължимо и подлежи на връщане. В този смисъл осъдителния иск следва да бъде уважен и претенцията да се присъди за съответната сума, която се дължи ведно със законната лихва от датата на предявяване на иска, доколкото това е законна последица от уважаване на осъдителната претенция.

Предвид изхода на делото- уважаването на иска, на основание чл. 78 ал. 1 от ГПК на ищцата се дължат направените по делото разноски, които се претендират и за тях е представен списък по чл. 80 от ГПК. Ищцата е заплатила държавна такса в размер на 50 лева, която сума следва да й се възстанови от ответника, като законна последица от решението. Ищцата освен това е представлявана от свой пълномощник в процеса, на когото 4 тя не е заплатила хонорар, в която връзка същата моли за определяне на неговото възнаграждение на основание чл. 38 ал. 2 от Закона за адвокатурата. По делото в представения договор за правна защита и съдействие на ищцата е посочено, че тя се представлява безплатно от адв. С. Н., поради затрудненото си материално положение, което по смисъла на чл. 38 ал. 1 т. 2 от ЗА представлява основание за оказването му на безплатна адвокатска помощ. Изрично в подобни хипотези законодателят е предвидил възможността съдът да определи размер на адвокатското възнаграждение, което с оглед цената на иска тук следва да бъде изчислено съгласно нормата на чл. 7 ал. 2 т. 1 от Наредба № 1/ 09.07.2004 г., предвиждаща минимален размер на адвокатското възнаграждение от 400 лева. Тази сума следва да се присъди директно в полза на адвоката, доколкото страната не е направила разноски, за да й се възстановяват на нея.