Решение № 250 от 13.09.2024, Районен съд - Елин Пелин

РЕШЕНИЕ

№ 250 гр. Елин Пелин, 13.09.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ЕЛИН ПЕЛИН, I СЪСТАВ ГРАЖДАНСКИ ДЕЛА, в публично заседание на единадесети юни през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Борислав Люб. Чернев при участието на секретаря Любка Ян. Костова като разгледа докладваното от Борислав Люб. Чернев Гражданско дело № 20241820100121 по описа за 2024 година

Ищцата твърди, че е сключила с ответника от разстояние Договор за предоставяне на потребителски кредит № 1190555 от 22.08.2022г. /Договора/, с който й е предоставена от ответника парична сума в размер на 5 000 лева.

Твърди, че по Договора се е задължила да върне на кредитора сума в общ размер на 6750 лева, при фиксиран лихвен процент по заема – 35% и ГПР- 49.66%. Бил договорен 18месечен срок за връщане на сумата по кредита при месечна погасителна вноска съгласно погасителен план приложен единствено към Стандартен европейски формуляр.

Твърди , че не е поемала с договора задължение за заплащане на възнаграждение към трето лице, а по силата на чл.5 от Договора заемът се обезпечавал с поръчителство, като задължителна предпоставка за одобряването на кредита.

Твърди, че на 22.08.22г. в платформата на кредитора е установила, че разходите по кредата й възлизат на 11 700 лева, не както било записано в договора – обща сума от 6750 лева.

Твърди се, че ищцата е заплатила сума в размер на 5030 лева и чрез платформата на ответника се е снабдила с удостоверение, че дължи още 4037.98 лева – главница, 610.69 лева – лихви по кредита и 2 231.33 лева – такса услуга за банкова гаранция към партньор на кредитора.

Ищцата твърди се, че не е могла да бъде избрана опция за получаване на средствата по кредита, ако не е избрала опция за избор на поръчителство и по никакъв начин на този етап не ставало ясно за кредитополучателя, че се задължавала с 4950 лева повече спрямо общата сума от 6750 лева.

Ищецът твърди, че е налице нарушение на чл.11, ал.1,т.9 , т.10 от ЗПК.

Твърди, че ГПР не отчита разхода по чл.5 от Договора, като тази сума е следвало да бъде включена в общата сума, както и в ГПР и след като това не е било сторено е налице заблуждаваща нелоялна търговска практика съгласно чл.68г, ал.4, вр. с чл.68д, ал.1 от ЗЗП.

1

Иска се съдът да постанови решение ,с което да признае за установено в отношенията между страните по делото, че сключеният между тях договор за паричен заем от 22.08.2022г. е недеиствителен на основание чл.22, вр. с чл.22, вр. с чл.11, ал.1,т.т.9,10 от ЗПК, респ. че ищцата дължи само чистата стойност по Договора.

В условята на евентуалност, на основание чл.26, ал.1 ,пр.3 ЗЗД и чл.19, ал.4 ЗПК и чл.143 ЗЗП и чл.146 ЗЗП да да прогласи за нищожна клаузата на чл.5 от Договора.

Съдът да постанови решение, с което да осъди ответника да заплати на ищцата сумата от 30.00 лева на основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД, като получена от “Ф.Б.” при изначална липсва на основание.

Претендирате се направените разноски по делото.

В срока по чл.131 ГПК ответникът не е депозирал отговори на исковата молба.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Не се спори в процеса, че между страните по делото е сключен Договор за предоставяне на потребителски кредит № 1190555/22.08.2022г./Договора/. Съгласно цитирания Договор на ищцата е отпуснат кредит в размер на 5 000 лева, който Г. З. се е задължила да изплати на 18 месечни вноски, с първа падежна дата- 21.09.22г., лихва в размер на1750 лева при ГЛП - 35% , ГПР-49.66% и общо дължима за връщане от кредитополучателя сума - 6750 лева. Договорът е обезпечен с поръчителство - предоставена от кредитола услуга - обезпечаване на кредита с поръчителство, предоставена от „Фератум Банк“ в полза на кредитора /чл.5 от Договора, т.4.3 от СЕФ/.

Процесният Договор е сключен по електронен път съгласно ЗПФУР, като предоставения персонален код на кредитополучателя се ползва в отношенията между страните със силата на електронен подпис / чл.13, ал.1 ЗЕДЕУУ, чл.2 от ОУ към Договора/.

Съгласно чл.6 от ЗПФУР, договор за предоставяне на финансови услуги от разстояние е всеки договор, сключен между доставчик и потребител като част от система за предоставяне на финансови услуги от разстояние, организирана от доставчика, при която от отправянето на предложението до сключването на договора страните използват изключително средства за комуникация от разстояние - едно или повече. Следователно чрез средствата за комуникация и преди потребителят да бъде обвързан от предложението или от договора за предоставяне на финансови услуги от разстояние, доставчикът е бил длъжен да уведоми потребителя за всички условия на договора за предоставяне на финансови услуги от разстояние и да му предостави информация по чл. 8 и чл. 9 на хартиен или на друг, траен носител, достъпен за потребителя / чл.10 ал.1 от ЗПФУР, /. На потребителя е предоставен СЕФ, в който лихвеният процент по кредита е посочен - 41%, докато в Договора , чл.3, б.”б” от същия лихвеният процент е - 35% и с дължима лихва в размер на 1750 лева.

От удостоверение за наличие на задължение от 02.12.23г. , представено от ищеца по делото е видно, че към посочената дата ищцата има общо дължима сума към ответника в размер на 6880 лева, от която 4037 лева- размер на усвоения кредит, 610.69 лева – дължима лихва по кредита и 2231.33 лева – дължима такса за банкова гаранция - услуга предоставена от партньор на “Ф.Б.”.

По отношение на процесния договор за предоставяне на потребителски кредит са приложими разпоредбите на

Закона за потребителските кредити /ЗПК/. Според чл.11, ал.1,т.10 ЗПК договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по начин определен в Приложение №1 към Закона. ГПР по Договора е установен в размер на 2

49.66 %. Съгласно чл.19, ал.1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Параграф 1, т.1 от ДР към ЗПК формулира “общия разход по кредита за потребител”, като сбор от всички разходи по кредита, всключително лихви , комисионни, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.Следователно законът вменява в задължение на кредитора да включи в общия рязход по кредита и сумата, установено с договора като дължима такса за банкова гаранция по предоставена от партньор на кредитора услуга - обезпечаване на кредита с поръчителство съгласно чл.5 от Договора. Пак в тази връзка, съглано §1, т.2 от ДР на ЗПК общата сума дължима от потребителя е сбор от общия размер на кредита и общите разходи за потребителя по кредита. Твърдението на кредитора с преддоговорните условия, че разходът по договора за гаранция не влиза в общя разход по кредита противоречи на изискването на закона. Извод за генериране на допълнителен разход за потребителя върхур предоставеното поръчителство/банкова гаранция, не може да бъде изведен от предоставената на потребителя преддоговорна информация – СЕФ / вж. т.4.3 от СЕФ, л.12 от делото/, с което се въвежда кредитополучателя в заблуждение относно крайните условия на кредита. Посочването в Договора на по-нисък от действителния ГПР се явява заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл. 68 г, ал. 4, вр. с чл. 68д, ал. 1 ЗЗП. С преюдициално заключение по дело С-453/10 / ДИРЕКТИВА 93/13/ЕИО НА СЪВЕТА от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори ДИРЕКТИВА 93/13/ЕИО НА СЪВЕТА от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори ДИРЕКТИВА 93/13/ЕИО НА СЪВЕТА от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори Директива 93/13/ЕИО — Член 4, параграф 1 и член 6, параграф 1 — Неравноправни клаузи в потребителските договори — Директива 2005/29/ЕО — Нелоялни търговски практики от страна на търговци към потребители / се приема, че използването на заблуждаващи търговски практики, изразяващи се в непосочване в договора за кредит действителния размер на ГПР представлява един от елементите, на които може да се основе преценката за неравноправен характер на договорните клаузи по смисъла на чл. 143 и сл. от ЗЗП. Посоченият в чл.4 от Договора ГПР от 49,66 % съставлява невярна информация, която въвежда в заблуждение потребителят касателно действителния размер на разходите за периода на сключения договор. По този начин ищецът недобросъвестно е увредил кредитополучателя, като е сключил Договора при планиран, а не при действителен ГПР. В този смисъл кредиторът е внесъл неравновесие в отношенията с потребителя, тъй като последният е бил лишен от възможност да разбере какъв е действителния размер на разходите по кредитаи при което евентуално не би сключил с ответника процесния договор.

По изложените съображения съдът намира, че процесния договор за потребителски кредит не отговаря на изискванията на чл.11, ал.1 , т.т.9,10 ЗПК. Съгласно чл.22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен, поради което следва да се прогласи недействителност на Договор за предоставяне на потребителски кредит № 1190555 от 22.08.2022г., като ищцата дължи връщане само на чистата стойност на кредита.

3

По иск с правно основание чл.55, ал.1 ЗЗД

Съгласно чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, който е получил нещо без основание, е длъжен да го върне. Стойността на предоставения на ищцата кредит е в размер на 5000 лева. От представените с исковата молба доказателства за извършени плащания към кредитора / неоспорени от ответника с оглед преклузията по чл.133 ГПК/ е видно, че са на обща стойност 4530 лева. В тежест на ищцата е да докаже извършено плащане към ответника до размера на стойността на кредита от 5 000 лева., както и заплащане на претендираната сумата от 30.00, каквото доказване съгласно изискванията на чл.154, ал.1 ГПК не е провела, поради което предявения иск за сумата от 30.00 лева следва да се отхвърли.

По разноските

На основание чл.78, ал.1 ГПК следва ответникът да бъде осъден да заплати на ищеца съразмерно на уважената част от исковата претенция, направени разноски по делото заплатена държавна такса в размер на 418 лева.

Следва ответникът да бъде осъден да заплати на адв.А. А. А. АК-П., личен №............. съдебен адрес: гр. П., ул.“З.“№..... офис 1, адвокатско възнаграждение определено на основание чл.38 ЗАдв., вр. с чл.7, ал.2, т.2 , вр. с чл.2, ал.5 от Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. От представения по делото Договор за правна защита и съдействие от 30.01.2024г., е видно, че е сключен между ищцата и пълномощника при условията на чл.38, ал.1, т.2 от ЗА. С оглед вътрешните отношения между представлявания и представителя, съдът не дължи проверка относно предпоставките обосноваващи материално затруднение на клиент по договора. Налице е конкретно позоваване на хипотеза от визираните в чл.38, ал.1 ЗА. Съгласно трайната съдебна практика, за да бъде уважено искането за присъждане на адвокатско възнаграждение при условието на чл.38, ал.1 ЗА, достатъчна предпоставка е наличието на договор за правна защита и съдействие с отразено в същия че помощта се предоставя на лице, което е материално затруднено, какъвто е и настоящия случай и отговорността за разноските е функция от изхода на делото по въведения с него материалноправен спор, а не от вътрешните отношения между адвокат и клиента / в този смисъл: Определение № 208 от 21.12.2018 г. по ч. гр. д. № 2798/18 г., ВКС, 1 ГО; Определение № 616 от 5.06.2017 г. на ВКС, IV-то ГО., по гр. д. № 5089/2016 г.; Определение №708/05.11.2015г. по д. 4891/2015г., 4 г.о./. Ето защо дължимото възнаграждение на основание чл.78, ал.1 ГПК съдът определи съгласно чл.7, ал.2, т.2 , вр. с чл.2, ал.5 от Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, което в размер на 440.00 лева.