Решение № 102 от 15.12.2022, Апелативен съд - Бургас

РЕШЕНИЕ

№ 102 гр. Бургас, 14.12.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД – БУРГАС в публично заседание на седемнадесети ноември през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Павел Ал. Ханджиев

Членове:

Десислава Д. Щерева

Янко Н. Новаков при участието на секретаря Станка Ст. Ангелова като разгледа докладваното от Янко Н. Новаков Въззивно търговско дело № 20222001000218 по описа за 2022 година

Производството е по чл. 258 и сл. от Гражданския процесуален кодекс.

По търговско дело № 366/2021 г. на ОС – Бургас ищецът „С.” АД с ЕИК *** със седалище и адрес на управление ТК „С.“, община Н. предявил против ответника „В.“ ЕАД с ЕИК *** със седалище и адрес на управление гр. Б., ж. к. „П.“, ул. „Г.“ №3 иск по чл. 236, ал. 2 от ЗЗД да заплащане на сумата 700000 лева, представляваща обезщетение за продължило през цялата 2017г. ползване на водопроводна и канализационна мрежа на територията на КК „С. – И.“ след изтичането на срока на сключен между страните договор за наем от 08.03.2005г. при противопоставяне от страна на ищеца- наемодател, ведно с мораторна лихва в размер на 148361,11 лева за периода от 20.06.2019 година до завеждането на делото на 06.08.2021 г., както и законната лихва след този момент до окончателно изплащане.

При условията на евентуалност е бил предявен иск в същия размер за обезщетение за неоснователно обогатяване по чл. 59 от ЗЗД ведно с лихви.

С Решение № 170 от 13.07.2022 г. първоинстанционният е уважил 1 частично по претенцията по чл. 236, ал. 2 от ЗЗД като е присъдил в полза на ищеца обезщетение в размер на 692288,74 лева, ведно със законната лихва от завеждането на делото.

Претенцията за мораторни лихви е била отхвърлена по съображения, че липсва покана за плащане по чл. 84, ал. 2 от ЗЗД.

С решението съдът се е произнесъл по направените от страните разноски. Ответникът е поискал изменение на съдебния акт по реда на чл.

248, ал. 1 от ГПК в частта относно присъдения на другата страна адвокатски хонорар, но молбата му е била отхвърлена с Определение № 567 от 02.09.2022г.

Решението обжалвано и от двете страни.

Ответникът е атакувал и определението за разноските.

Въззивната жалба на ищеца е насочена против решението в частта, с която е отхвърлена претенцията за мораторни лихви.

Оплакването е, че не била съобразена поканата за плащане по чл. 84, ал. 2 от ЗЗД, приложена към исковата молба.

Жалбата е оспорена от другата страна.

Въззивникът – ответник обжалва решението в осъдителната му част като постановено в противоречие с материалния и процесуалния закон, а и необосновано, доколкото изводите по фактите не се съответствали на събраните доказателства.

Изложените в жалбата доводи са следните:

Процесните вещи не били надлежно индивидуализирани.

Приложената към исковата молба справка за ДМА (извлечение от инвентарен опис) била своевременно оспорена.

Съдът разгледал само главната претенция с правно основание чл.

236, ал.2 от ЗЗД, но тя касаела и В. съоръжения, които не били обект на наемното правоотношение, тъй като се намирали извън територията на КК „С.-И.“. За тях трябвало да има произнасяне по чл. 59 от ЗЗД с обсъждане на въпроса за собствеността.

От друга страна в противоречие с Тълкувателно решение №1/2020 г. на ОСГТК на ВКС от 27.04.2022 г. окръжният съд се бил десезирал от 2 възраженията за нищожност на договора за наем, приемайки че те са преклудирани от влезлите в сила съдебни решения по предходни дела за същото спорно право, но за минали периоди.

Окръжният съд трябвало да обсъди възраженията, че процесната В. мрежа била станала публична общинска собственост. През 2010 г. Община Н. изрично дала съгласие тази мрежа да бъде използвана от ответника (съгл. удостоверение от 28.03.2018 г., издадено от кмета на общината).

След промените в Закона за водите, обн. в „ДВ“ бр. 47/2009 г., били създадени асоциации по В., които да управляват вещите - публична държавна и общинска собственост, предназначени за В. услуги. За тази цел асоциациите сключвали договори със съответните водни оператори.

През 2016 г. било създадено сдружение „А.“, с което ответникът подписал такъв договор, обхващащ и процесната територия.

Така по силата на закона и въз основа на този договор, независимо от неизчерпателно описание на активи в него, ответникът започнал да ползва на правно основание В. мрежата на територията на КК „С.“, управлявана от СНЦ „Асоциация В. Бургас“.

Жалбоподателят е възразил и по размера на присъденото обезщетение. Според него първоинстанционният съд погрешно приел, че обезщетението по чл. 236, ал. 2 от ЗЗД се съизмервало с наемната цена по прекратения договор. Решение № 4 от 13.01.2022 г. по в.т.д.№ 253/2021 г. на Апелативен съд – Бургас, постановено по спор за 2016 г., било основано на друг критерий - справедливата пазарна наемна цена.

От друга страна неправилно била изтълкувана договорната клауза, според която наемната цена представлявала „50% от рентабилността, отразена в цената на доставената вода, на база количествата инкасирана вода от абонатите, захранващи се от главния водопровод, собственост на „С.” АД“. Първоинстанционният съд необосновано приел, че тук трябвало да се включи печалбата на водния оператор от три дейности – по доставяне, отвеждане и пречистване на вода. Всъщност договорът визирал само печалбата от първата дейност - по доставяне на питейна вода. Трите дейности били ясно отграничени в разпоредбата на чл. 12, ал. 1 от ЗРВКУ.

Съдебно-икономическата експертиза на вещото лице Е.В., чиито 3 изводи били възприети от окръжния съд, анализирала стари справки за приходите на водния оператор (за 2005-2009г.), които ответникът вече не съхранявал. Те били представяни по други дела между същите страни.

Ищецът ги бил представил след настъпване на процесуална преклузия за ангажиране на доказателства. Въз основа на тези материали били направени недопустими изчисления за т.нар. „рентабилност по аналогия“.

По изложените съображения въззивникът – ответник настоява за отмяна на първоинстанционното решение в осъдителната му част със съответно отхвърляне на уважените искови претенции.

Жалбата е оспорена от другата страна, която е изложила доводи в следния смисъл:

В. мрежата на „С.“ АД представлявала съвкупност от технически елементи, част от които били извън територията на КК „С. – И.“, но били предназначени да я обслужват.

Мрежата била собственост на дружеството - част от дълготрайните му активи.

Ищецът отдал В. съоръженията под наем на ответника срещу цена, обусловена от печалбата му от дейностите по доставяне, отвеждане и пречистване на вода за местните абонати. След прекратяването на наемното правоотношение през 2008 г. ответникът продължил да експлоатира В. мрежата, поради което дължал обезщетение по чл. 236, ал. 2 от ЗЗД. След като не бил върнал полученото по договора за наем, ответникът не можел възразява по собствеността. Той не бил предявил и възражения за нищожност на договора. След приключването на спора по т.д.№184/2015 по описа на ОСБургас било безспорно установено, че е имало валидно възникнало наемно правоотношение между страните.

Ищецът е цитирал съдебна практика, според която минималният размер на обезщетението по чл. 236, ал. 2 ЗЗД се равнявал на средната наемна цена за периода на ползването: Решение № 230/18.06.2014 г. по гр. д.

6874/2013г. на ВКС, IV гр. отд.; Решение № 701/22.11.2010 г. по гр. д.

219/2010г. на ВКС, IV гр. отд, Решение № 146/01.12.2010 г. по т. д. 934/2009 г. на ВКС, II търг. отд.

По приключили съдебни спорове, водени между страните за същото 4 вземане за предходни периоди, било възприето, че обезщетението се изчислява по модела за определяне на наемната цена по прекратения договор, който се основавал на печалбата от трите дейности по доставяне, отвеждане и пречистване на вода. Цитирани са следните дела на ВКС: т.д. № 168/2015, І търг. отд.; т.д. № 312/2011г., ІІ търг. отд.; т.д. № 591/2021 г., І търг. отд.

Заключението по приетата от първоинстанционния съд съдебноикономическа експертиза следвало посочения модел.

Представените от ответника справки по икономически елементи не съответствали на приложимите международни счетоводни стандарти, тъй като според тях разделно по място на дейност били водени само приходите, но не и разходите.

Затова се наложило експертизата да ползва данни за предходен период, през който била водена пълна разделна отчетност. Така вещото лице направило необходимите изчисления за 2017 г. по аналогия.

В годишните финансови отчети на ответното дружество били начислявани провизии за покриване на обезщетения към ищеца за бъдещи периоди, което представлявало своеобразно извънсъдебно признание на дълга.

Частната жалба на ответника против определението по чл. 248 от ГПК съдържа оплакания срещу размера на присъденото адвокатско възнаграждение на другата страна. В нея се посочва, че делото не се отличавало с фактическа и правна сложност. То било сходно с други дела за същото вземане за предходни периоди.

Доводите по жалбата са оспорени от другата страна, която е изтъкнала липсата на възражение за прекомерност по чл. 78, ал. 5 от ГПК.

Пред въззивната инстанция не са предявени искания по чл. 266, ал. 2 ГПК за събиране на нови доказателства. На основание чл. 266, ал. 3 ГПК, с оглед оплакванията на въззивника-ответник за процесуални нарушения, и по повод задачите, поставени в раздел V, т. 5 от отговора на исковата молба, е допусната и изслушана съдебно-оценителна експертиза относно пазарната наемна цена на вещите от процесната В. мрежа.

Бургаският апелативен съд, като взе предвид събраните по делото доказателства и като съобрази разпоредбите на закона, приема следното:

5

Обжалваното решение е валидно и допустимо.

С него е разгледана претенцията на „С.” АД против ответника „В.“ ЕАД за заплащане на обезщетение по чл. 236, ал. 2 ЗЗД за продължило през цялата 2017 г. ползване на водопроводна и канализационна мрежа на територията на КК „С. – И.“ след изтичането на срока на сключен между страните договор за наем от 08.03.2005г. при противопоставяне от страна на ищеца-наемодател, ведно с лихви за забава.

Правната квалификация е правилно определена. Липсва основание за разглеждане на иск по чл. 59 от ЗЗД (предявен като евентуален), който не почива на други фактически твърдения.

Отдадената под наем съвкупност от вещи е индивидуализирана чрез препращане към наемния договор (л. 9-10 от делото на ОС – Бургас). Няма спор, че договорът е преустановил действието си в края на 2008 г. Тъй като ответникът е отказал да предаде обратно В. мрежата (видно от приложената към исковата молба кореспонденция на л. 11-21 от цит. дело), ищецът е предявявал по съдебен ред претенции за обезщетения по чл. 236, ал. 2 от ЗЗД за всяка година от 2009-та до 2016-та вкл., по повод на което са били водени следните търговски дела по описа на Окръжен съд – Бургас: 62/2010 г.;

54/2011 г.; 693/2013 г.; 597/2016 г.; 582/2018 г.; 667/2019 г., 363/2020 г.;

364/2020 г. Последното дело касае ползването на мрежата през 2016 г. и към момента не е приключило. С решенията по всички останали дела за присъждани обезщетения за времето от 2009 до 2015 г. Те са влезли в сила след упражнен инстационен контрол. По всички тях прецесната съвкупност от вещи е била обозначена по сходен начин.

По т.д.№184/2015 г. на ОС – Бургас е бил разгледан иск на „В.“ ЕАД за нищожност на договора за наем. Претенцията е била отхвърлена с решение, което е било потвърдено от въззивната инстанция, но обезсилено от касационната (с Решение № 184 от 12.01.2018 г. по т.д. № 24/2017 г. на ВКС, ІІ ТО) поради липса на правен интерес, предвид приключилия правен спор по т.д. № 54/2011 г. на ОС – Бургас, по което е било присъдено обезщетение по чл. 236, ал. 2 от ЗЗД за 2009 г.