Решение № 453 от 04.02.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 453 гр. Пловдив, 04.02.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XXI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на втори октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Михаела Св. Лазарова при участието на секретаря Малина Н. Петрова като разгледа докладваното от Михаела Св. Лазарова Гражданско дело № 20235330110716 по описа за 2023 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Съдът е сезиран с искова молба от „Ти Би Ай Банк” ЕАД, ЕИК 131134023 против Л. Д. Д., ЕГН **********, с която са предявени обективно съединени установителни искове с правна квалификация по чл. 422, ал.1, вр. с чл. 415, ал.1 ГПК, вр. с чл. 79, ал.1, пр.1 ЗЗД, вр. с чл. 9, чл.11, т.7, т.11, чл. 33 ЗПК, вр. с чл. 86 ЗЗД.

Ищецът твърди, че на 30.08.2021 г. бил сключен договор за потребителски кредит № ...., с предоставена сума, включваща - 5700 лева – кредит и 2476,80 лева – премия за застраховка „Защита на кредита и сметките“, уговорени ГЛП - 41,12 % и ГПР – 49,21 %, платими до 05.09.2025 г.

Ответникът не погасил три вноски, с падежи – 05.06; 05.07 г. и 05.08.2022 г., поради което вземанията били обявени за предсрочно изискуеми, считано от 28.11.2022 г., за което бил уведомен.

Поради липсата на плащане, ищецът се снабдил със заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК № 1402/01.03.2023 г., издадена по ч.гр.д. № 3005/23 г. на ПРС, за непогасените суми от: 7550,57 лева – главница; 1559,16 лева – договорна лихва за периода 05.06.2022 г. – 28.11.2022 г.; 270,63 лева – обезщетение за забава за периода 05.06.2022 г. – 15.02.2023 г., срещу която в срок постъпило възражение за недължимост, при което възникнал правен интерес от предявяване на настоящите искове. Моли за уважаването им, ведно със законната лихва върху главницата, считано от постъпване на заявлението в съда – 27.02.2023 г. до окончателното погасяване.

Претендират се разноските в двете производства.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът е подал отговор, с който оспорва исковете.

Възразява за недействителност на договора и наличието на неравноправни клаузи, вкл.

1 нарушени изисквания на чл. 143, т. 9, т. 10, т. 18, вр. с чл. 147, ал. 1 ЗЗП. Не била посочена методиката, по която се определяли лихвените нива и основанието за тяхната промяна, което противоречало на добрите нрави и принципа на справедливост.

Клаузите за застраховки били неравноправни по см. на чл. 143, т. 9 ЗЗП, като с тях се целяло неоснователно обогатяване на кредитора, без реално да е извършена услуга.

Същите представлявали скрит разход, който не бил включен в ГПР, като целта била заобикаляне на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Посоченият размер на ГПР не съответствал на действително прилагания, като липсвала ясно разписана методика за формирането му и включените компоненти. Застраховките не били част от общия размер на кредита, тъй като ответникът получил единствено сумата от 5700 лева. Поради нарушение на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9, т. 10 ЗПК, договорът бил недействителен на осн. чл.

22 ЗПК, при което на връщане подлежала само чистата стойност на кредита, но не и лихви и др. разходи. Оспорва да е уведомен за настъпила предсрочна изискуемост.

Моли за отхвърляне на исковете. При евентуалност въвежда възражение за съдебно прихващане на сумата за главница с платени без основание суми за застраховка и възнаградителна лихва за периода 30.08.2021 г. – 17.08.2023 г. Претендира разноски.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и по реда на чл. 235, ал. 2, вр. с чл. 12 ГПК, обсъди възраженията, доводите и исканията на страните, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

По допустимостта:

Видно от приложеното ч. гр. д., вземанията по настоящото производство съответстват на тези по заповедта за изпълнение. Възражението за недължимост е подадено в срока по чл. 414, ал.2 ГПК и исковете, по които е образуван настоящият процес, са предявени в месечния такъв по чл. 415, ал.1 ГПК. Същите са допустими и подлежат на разглеждане по същество.

По същество:

На основание чл. 153, вр. с чл. 146, ал.1, т.3 и т.4 ГПК, като безспорни и ненуждаещи се от доказване са отделени обстоятелствата, че между страните е сключен процесният договор, при сочените в ИМ параметри, като предоставената парична сума е била усвоена /вж. Oпределение по чл. 140 ГПК № 12082/23.10.2023 г. – л.61-62/.

Според посоченото в договора е уговорен размер на кредита от 5700 лева, при дължимост на допълнителни суми: 2476,80 лева - премия за застраховка „Защита на кредита и сметките“. Посочен е ГЛП 41,12 %, при обща сума за плащане 16 779,78 лева и ГПР 49,21 %, с краен срок – 05.09.2025 г.

Според приетото заключение на ССЕ, което се кредитира изцяло като ясно и компетентно изготвено, на ответника е преведена/предоставена реално сумата от 5700 лева като финансов ресурс.

Предвид изложеното и с оглед съдържанието на договора за потребителски кредит, не се установява да е отпуснат такъв в размер по – висок от 5700 лева.

Разликата се състои от начислени застрахователни премии. Тези суми обаче не са част от главницата – реално предоставената, заета сума, а са разходи по кредита по смисъла на § 1, т. 1 ДР на ЗПК. Те евентуално могат да се претендират въз основа на договора, доколкото са начислени съгласно клаузи от същия, но не като главница, каквато не представляват, а като премии, съгласно основанието, на което се дължат. С оглед 2 изложеното, претенцията за главница за сумата над 5700 лв. е принципно неоснователна, доколкото с процесния договор за кредит не е уговаряна, нито предоставяна за ползване главница, в по - висок от посочения размер.

Относно действителността на договора:

Всеки съд е длъжен да констатира и отстрани всяко нарушение на императивни материалноправни норми, които регулират правния спор. Правовата държава провежда принципа на законността /чл. 4 КРБ/. За това чл. 5 ГПК задава като основен принцип на гражданския процес и задължава съда при решаването на делата да осигури точното прилагане на закона. Общественият интерес от осигуряване на точното прилагане на императивните правни норми, които регулират правния спор, преодолява диспозитивното начало /чл. 6 ГПК/.

Съдът не само може, но е и длъжен да провери действителността на договора и на ненаведени от страните основания в следните хипотези:

1/ при нарушение на добрите нрави - т. 3 от ТР № 1/15.06.2010 г. на ОСТК на ВКС, Решение № 229/21.01.2013 г. по т.д. № 1050/2011 г. на II т.о. на ВКС; Решение № 252 от 21.03.2018 г. по т .д. № 951/2017 г. на ВКС, II т.о.; Решение № 247 от 11.01.2011 г. по т.д. № 115/2010 г. на ВКС, ТК, II т.о; Решение № 125 от 10.10.2018 г. по гр. д. № 4497/2017 г. на ВКС, III г.о.

2/ при неравноправни клаузи във вреда на потребителя – Решение № 23 от 07.07.2016 г. по т. д . 3686/2014 г. на ВКС, I т.о.; Решение № 188 от 15.12.2017 г. по т. д.

№ 2613/2016 г. на ВКС, II т.о.; Решение № 142 от 01.08.2018 г. по т. д. № 1739/2017 г. на ВКС, II т.о.

3/ при нарушаване на императивни правни норми, които водят до накърняване на установения в страната правов ред, при положение, че за установяване на нищожността не се изисква събиране на доказателства - Решение № 204 от 05.10.2018 г. по гр.д. № 3342/2017 г. на ВКС, IV г.о.; Решение № 198/ 10.08.2015 г. по гр.д.№ 5252/ 2014 г., ВКС, IV г.о; Решение № 384 от 2.11.2011 г. по гр. д. № 1450/2010 г., ВКС, I г. о.

Затова, следва да се извърши проверка налице ли е основание за нищожност на договора според възраженията в ОИМ и в кръга на описаните, за които съдът, дори и без довод по предявения иск, следи служебно.

Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон - ЗПК в релевантната за периода редакция.

Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и т.20 и ал.2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен. Липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпване на последиците по чл. 22 ЗПК - изначална недействителност, тъй като същите са изискуеми при самото му сключване. Тя е по - особена по вид с оглед на последиците, визирани в чл. 23 ЗПК, а именно – че, когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, отговорността на кредитополучателя не отпада изцяло, но той дължи връщане само на чистата стойност на кредита, а не и на лихвата и други разходи.

Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК договорите за потребителски кредити задължително следва да съдържат лихвения процент по кредита, условията за 3 прилагането му и индекс или референтен лихвен процент, който е свързан с първоначалния лихвен процент, както и периодите, условията и процедурите за промяна на лихвения процент. В настоящия случай това правило е спазено, но само формално, с посочване на ГЛП от 41,12 %.

Предвид конкретното съдържание на договора, както основателно се възразява от ответника, не е ясно този лихвен процент върху коя сума се начислява. Отразен е размер на кредита първо 5700 лева, след което размер на кредита 8176,80 лева, но от банката не е конкретизирано върху коя от двете суми ще се начислява възнаградителната лихва. Видно от заключението на ССЕ, лихвата всъщност е начислявана върху завишената сума, сбор и от доп. плащания, т.е. – включително и върху застраховката, която не е предоставен финансов ресурс, което е недопустимо и изцяло във вреда на потребителя.

Липсва уточнение за базата, върху която се начислява лихвеният процент – дали върху целия размер на кредита, върху остатъчната главница или върху главницата и застраховката и за какъв период се отнася- годишен, месечен или за периода на договора. Т.е. не става ясно как е разпределян лихвеният процент във времето – за какъв период, върху цялата дължима главница и застраховка или съобразно поетапното й намаляване. Оттук не става ясно как е формирана възнаградителната лихва.

Принципно при фиксирана лихва не се прилага изискването за предоставяне информация за последователността на разпределяне на вноските между различните неизплатени суми. Но това изискване е относимо към чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК, а не към чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, която разпоредба съдът констатира да е нарушена. Без значение дали лихвеният процент е фиксиран или променлив, следва в договора за кредит да са посочени условията /начините/ за прилагането му. Това изискване не е изпълнено. В договора е посочен единствено размерът на лихвения процент, както и че същият е фиксиран. Никъде не е отбелязан и какъв е общият размер на дължимата за срока на договора възнаградителна лихва и съотношението й с главницата /и/или застраховката/ по кредита, за да може да се направи проверка при какви условия /начини/ е приложен лихвеният процент и дали същият отговаря на посочения от кредитодателя фиксиран размер.

Потребителят е заставен да тълкува волята на банката, за да прецени какъв е размерът на дължимото от него възнаграждение под формата на договорна лихва. При това положение, реално приложимият лихвен процент остава неясно, неточно и не по разбираем начин посочен в договора за кредит, което препятства възможността на потребителя ефективно и обосновано да прецени какви биха били икономическите последици за него във връзка с конкретното кредитно правоотношение.

В този смисъл, съдът намира, че е налице нарушение на разпоредбата на чл.

11, ал. 1, т. 9 ЗПК, която е императивна.

Налице е и друго нарушение, тъй като не е спазено изискването на чл. 11, ал.

1, т. 10 ЗПК. Разпоредбата сочи, че договорът трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.

Според чл. 19, ал. 1 ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за 4 сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.