Протокол № 824 от 17.04.2024, Районен съд - Пазарджик

ПРОТОКОЛ

№ 824 гр. Пазарджик, 16.04.2024 г.

РАЙОНЕН СЪД – ПАЗАРДЖИК, VI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на шестнадесети април през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Николинка Н. Попова при участието на секретаря Десислава Буюклиева

Сложи за разглеждане докладваното от Николинка Н. Попова Гражданско дело № 20235220104413 по описа за 2023 година.

На именното повикване в 09:30 часа се явиха:

И на второ повикване в 09:37 часа, се явиха:

Ищецът А. С. С., редовно призован, не се явява. За него се явява адв.

М., редовно упълномощен с пълномощно приложено по делото.

Ответникът „Н“ ООД, редовно призован, не изпраща представител.

По делото е постъпила молба от ответното дружество, чрез неговия процесуален представител, с която моли да се даде ход на делото в отсъствие на представител на ответното дружество, заявява се, че се поддържа отговорът, и да се даде възможност за становище, в случай, че се предявят нови доказателствени искания.

АДВ. М.: - Уважаема госпожо районен съдия, моля да се даде ход на делото.

Съдът счита, че не е налице процесуална пречка за даване ход на делото поради което

О П Р Е Д Е Л И:

ДАВА ХОД НА ДЕЛОТО:

При условията на чл. 143 ал. 1 от ГПК пристъпва към изясняване на делото от фактическа страна.

АДВ. М.: - Поддържаме така подадената искова молба срещу „**Т“ ООД, с която искаме да бъде прогласена нищожността на договора за 1 потребителски кредит – процесният договор, сключен на 21.10.2023 г. между А. С. и „Н“ ООД и в условията на евентуалност, на иска за нищожност на целия договор искаме да бъде прогласена нищожността на неустоечната клауза в договора нямаме други доказателствени искания и молим да се приемат така представените по делото.

Съдът при условията на чл. 146, ал. 1 от ГПК ПРИСТЪПВА КЪМ излагане на ДОКЛАДА СИ по делото, в следния смисъл:

Предявени са обективно съединени искови претенции, при условията на евентуалност, с правно основание чл. 26 ЗЗД, във вр. с чл. 11, чл. 19, чл. 22 от ЗПК, по чл. 143 и чл. 146 от ЗЗП.

В подадената искова молба от А. С. С., с ЕГН: **********, с постоянен и настоящ адрес: ул. **, чрез Адвокат С. В. М., от АК – гр. Пазарджик със съдебен адрес гр. Пазарджик, ** срещу „Н“ ООД, с ЕИК: **, със седалище и адрес на управление: ул. Л**в (Лит**р) № 3** Столична община, гр. София, обл.

София (столица), с управител: И. Н. Х.-С., в която се твърди, че на 21.10.2023 г. между А. С. С., с ЕГН: ********** и „Н“ ООД, с ЕИК: ** е бил сключен договор за потребителски кредит № 202310211149130070, по силата на който „Н“ ООД предоставил в заем на ищцата сума в размер на 800 лв., която тя следвало да върне на 12 равни месечни вноски всяка в размер на 82 лв., дължими на всяко 22-во число на съответния месец, подробно описани в погасителен план, при лихвен процент по кредита от 40.06 %, годишен на 984.00 лв. твърди се, че съгласно чл. 4, ал. 3 от договора, А. С. С. ебила длъжна да предостави до края на следващия ден от сключване на договора за потребителски кредит, гаранция по кредита подробно посочена в общите условия на договора, като банковата гаранция или гаранцията, следвало да бъде в размер на 984.00 лева със срок на валидност до 23.10.2024 г. Твърди се още, че съгласно чл. 6 от договора, ако не била предоставена гаранция по кредита по чл. 4, ал. 3 от договора, ищцата следвало да заплати неустойка в размер на 1104,00 лв., както и, че въпреки формално предоставения срок до края на следващия ден от сключване на договора за потребителски кредит за предоставяне на гаранция по кредита в размер на 984.00 лв. още със сключването на договора била определена неустойка за 2 непредоставяне на гаранцията, като уговорената между страните в договора неустойка била за неизпълнение на задължението на кредитополучателя да предостави на кредитора обезпечение на дълга.

Изложено е становище, че поставянето на твърде кратък срок за предоставяне на гаранция било нелогично и икономически необосновано, както и че уговарянето на такъв срок и прекомерния размер на банковата гаранция показвали, че единствената цел на неустойката е била различна от присъщата й по закон функция да обезпечи изпълнението и да обезщети и санкционира неизпълнението. Твърди се, че за ответното дружество е било предварително ясно, че ищцата трудно би могла да осигури банковата гаранция и че щяла да дължи неустойка, от което, според процесуалния представител ищцата, следвало, че действителната цел на тази неустойка е била да породи допълнително парично задължение за същата, наред с което да върнела главницата и да заплати възнаградителна лихва, което правело неустойката нищожна съгласно Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС. Сочи се, че определената неустойка представлявала скрита лихва, и следвало да бъде калкулирана в ГЛП и ГПР, а невключването заобикаляло изискването за максимален размер на ГПР съгласно чл. 19, ал. 4 от ЗПК и я правело недействителна на основание чл. 21 от ЗПК. Твърди се, че неустойката излизала извън присъщите ѝ обезщетителна, обезпечителна и санкционна функция и била нищожна на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, тъй като противоречала на добрите нрави и нарушава основните принципи на справедливост и добросъвестност в отношенията между потребител и кредитор, както и, че същата заобикаляла разпоредбата на чл. 33, ал. 1 от ЗПК, забраняваща при забава на потребителя кредиторът да търси други вреди освен лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата. На следващо място се посочва, че неустоечната клауза била нищожна на основание чл. 143, ал. 2, т. 5 от ЗЗП, тъй като задължавала потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано висока неустойка. Твърди се още, че нищожността на неустоечната клауза водела до недействителност на целия договор за потребителски кредит на основание чл. 22, във връзка с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, поради непосочване на всички компоненти на ГПР в договора, както и, че неустоечната клауза е била формулирана по такъв 3 начин, че да заобикаля императивните законови разпоредби на чл. 11, ал. 1, т.

10 и чл. 19, ал. 4 от ЗПК, регламентиращи разходите по кредита. Заплащането на неустойката, според ищеца, представлявала скрит косвен разход за кредитополучателя, който бил свързан с кредита и увеличава цената му, същата нямала характеристиките на възнаградителна лихва, тъй като не зависела от размера на заемната сума и от срока за ползване на кредита, но неминуемо водела до възникване на допълнителни разходи за кредитополучателя, които били известни на ответното дружество към момента на сключване на договора за кредит и би трябвало да бъдат включени в ГПР на основание чл. 19, ал. 1 и 2 от ЗПК. Твърди се, че в случая това не било сторено, като по този начин отразеният в договора размер на ГПР се оказвал неверен, а посочената стойност на ГПР била в пъти по-ниска от действителната такава, което освен че заблуждавало потребителя за реалната икономическа тежест на кредита, заобикаляло императивното изискване на чл. 19, ал. 4 от ЗПК за максималния допустим размер на разходите по кредита и противоречало на задължителното изискване на чл.

11, ал. 1, т. 10 от ЗПК за посочване на размера на ГПР в договора за потребителски кредит. Твърди се, че клаузата за неустойка противоречала на добрите нрави съгласно чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД и била неравноправна по смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 5, тъй като задължавала ищцата при неизпълнение на нейните задължения да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка. Изложени са твърдения, че размерът на главницата бил 800 лв., а на неустойката – 1104.00, което било 138 % от заема. Налице била значителна нееквивалентност на насрещните престации в ущърб на потребителя, като по този начин неравноправно се третирал икономически по-слабият участник в оборота и се използвал недостига на материални средства у него за облагодетелстване на другата страна по сделката, което противоречало на установените в гражданския и търговския оборот неписани правила за добросъвестност, накърнявало принципа на справедливост и равноспоставеност между гражданскоправните субекти и за еквивалентност на престациите по двустранни договори. Предвид изложеното, се изразява становище, че неустоечната клауза се явявала нищожна, като заобикаляща закона, накърняваща добрите нрави и неравноправност. На основание чл. 22 от ЗПК във връзка с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, се счита от ищцата, че целият договор за потребителски кредит бил недействителен, тъй като не бил 4 посочен ПР по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.

Посочването на размера на ГПР в договора за потребителски кредит било необходимо, защото давало на потребителя ясна представа за реалната цена на финансовата услуга и му позволявало да прецени икономическите последици от сключване на договора, поради което посочването на ГПР било условие за действителността на самия договор за потребителски кредит, а неспазването му имало за резултат недействителност на договора съгласно чл. 22 от ЗПК. Сочи се, че според § 1, т. 2 от ДР на ЗПК "общата сума, дължима от потребителя" представлява сборът от общия размер на кредита и общите разходи по кредита на потребителя, които пък представляват всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит и поспециално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Твърди се, че в ДПК, който била сключила ищцата, бил посочен размер на ГПР от 49.29 %, както и, че този размер не отговарял на действителните разходи, които тя щяла да направи във връзка с кредита, тъй като не била включена дължимата неустойка за непредоставяне на гаранция, което противоречало на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК и водело до недействителност на договора за потребителски кредит на основание чл. 22 от ЗПК. Твърди се още, че погасителният план по договора за потребителски кредит не отговарял на изискванията на чл. 11, т. 11 от ЗПК, че в него не ставало ясно нито едно от изброените в цитираната разпоредба обстоятелства. Твърди се, че посочването само с цифрово изражение на процента ГПР не било достатъчно, за да се считат спазени законовите изисквания, както и че целта на разпоредбата на чл. 11, т. 10 от ЗПК била, на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да стори във връзка с кредита, за да може да направи 5 информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи, поради което в договора трябвало да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но изрично и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР. Според пълномощника на ищцата, поставянето на кредитополучателя в положение да тълкува всяка една клауза и да преценява дали тя създава задължение за допълнителна такса по кредита, невключена в ГПР, противоречало на изискването за яснота, въведено с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, която неточност в посочването на размера на разходите поставяла доверителката му в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще се дължи и в това именно била недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание. Твърди се, че посочването в договора за кредит на по-нисък от действителния ГПР представлявало невярна информация и следвало да се окачестви като нелоялна и заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68 г ал. 4 от ЗЗП, във връзка с чл. 68д ал. 1 от ЗЗП, която подвеждала потребителя относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 от ЗПК и не му позволявала да прецени реалните икономически последици от сключването на договора. По така изложените съображения, се счита, че договорът не отговоря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, поради което и на основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 вр. с чл. 22, ал. 1 ЗПК бил недействителен. Считам се, че целият договор за потребителски кредит бил нищожен поради противоречие на закона. Моли се съдът, кумулативно да обяви за нищожна клаузата на чл. 6 от договор за потребителски кредит № 202310211149130070 сключен на 21.10.2023 г. между А. С. С., с ЕГН: ********** и „Н“ ООД, с ЕИК: ** предвиждаща заплащане на неустойка в размер на 1104.00 лв. при непредоставяне на гаранция по кредита в размер на 984.00 лв. до края на следващия работен ден от сключването на договора поради заобикаляне на закона – чл. 26, ал. 1, пр. 2 от ЗЗД във връзка с чл. 11, ал. 1, т. 10 и чл. 19, ал. 4 от ЗПК, противоречие с добрите нрави – чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД и неравноправност – чл. 143, ал. 2, т. 5 от ЗЗП, във връзка с чл. 146, ал. 1 от ЗЗП, както и да обяви целият договор за потребителски кредит за нищожен поради противоречие на закона – чл. 26 от ЗЗД във връзка с чл. 11, ал. 1, т. 10 и чл. 22 от ЗПК. Претендира се присъждане на направените по делото 6 разноски. Сочат се доказателства.