Решение № 3370 от 26.07.2024, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 3370 гр. Пловдив, 26.07.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, III ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на първи юли през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Свилена Ст. Давчева при участието на секретаря Величка Хр. Грабчева като разгледа докладваното от Свилена Ст. Давчева Гражданско дело № 20235330118443 по описа за 2023 година

Съдът е сезиран с искова молба, подадена от Й. Й. С. срещу „Сити Кеш” ООД, с която е предявен главен иск с правна квалификация чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 19, ал. 4, вр. ал. 5 ЗПК и, с който се претендира да бъде прогласена нищожността на клаузите на чл. 8, вр. чл. 6 от Договор за потребителски кредит № ***, сключен между страните, предвиждащи заплащането на неустойка в размер от 253.56 лева при непредоставяне на обезпечение от страна на заемателя в тридневен срок от сключването на договора, тъй като с включването на горепосочената сума, годишният процент на разходите по договора е по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България и при условията на евентуалност искове с правна квалификация чл. 26, ал. 1, пр. „1- во“, „2- ро“ и „3-то“ ЗЗД да прогласяване нищожността на горепосочените клаузи от договора за кредит, поради противоречието им със закона, заобикаляне на закона и накърняване на добрите нрави.

Ищецът поддържа, че между страните е сключен Договор за потребителски кредит № ***, по силата на който ответното дружество е предоставило на ищеца паричен заем в размер от 600 лева. Поддържа се, че в клаузата на чл. 8, ал. 1 от договора била уговорена и неустойка, ако ищецът не осигури в тридневен срок от сключване на договора, договореното в чл.6 обезпечение под формата на банкова гаранция или поръчител, които следва да отговарят на многобройни, кумулативно предвидени критерии, изброени в чл.

9, ал.2 от Общите условия. Изтъква се, че дължимата по договора неустойка в 1 размер от 253.56 лева не е включена в ГПР, въпреки че представлява сигурен разход за потребителя. Кредиторът не включил този разход в ГПР по договора, като по този начин е нарушена разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, което от своя страна води до нищожността на клаузите на чл. 8, вр. чл. 6 от Договора, вр. чл.

9, ал.2 от Общите условия. Сочи се и че по своето същество неустойката има характера на скрито възнаграждение за кредитора. Излагат се и аргументи в насока противоречието със закона, заобикаляне на закона и накърняване на добрите нрави на клаузите на чл. 8, вр. чл. 6 от Договора. Предвид изложеното, моли се да бъде прогласена нищожността на клаузите на чл. 8, вр. чл. 6 от Договора. Претендират се и сторените разноски.

В срока по чл. 131 ГПК, е депозиран писмен отговор от „Сити Кеш” ООД. Прави искане за съединяване на настоящото производство с това по гр. дело 18442/2023 год., тъй като двете се развивали между едни и същи страни, исканията и отправените възражения били идентични, макар и да се касаело до два различни договора сключени между страните. Изразява становище за неоснователност на предявения иск. Изтъква се, че в договора ясно и недвусмислено са посочени всички разходи и такси, които следва да заплати длъжникът и месечният размер на дължимата погасителна вноска. Поддържа се, че законът не поставя изискване при договаряне на неустойка да се посочва кои вреди се компенсират чрез нея. Изтъква се, че в конкретния случай, кредиторът е оценил кредитния риск и е преценил, че за да гарантира вземанията си по договора, то следва да се предостави обезпечение от длъжника. Поддържа се, че вземането за неустойка не следва да е включва при формиране на ГПР по договора, доколкото същото е условно и би възникнало единствено при неизпълнение на поетото задължение от страна на длъжника.

Тоест, ако длъжникът бе действал добросъвестно и бе осигурил обезпечение в договорения срок, то не би възникнало и вземането за неустойка. Моли се, така предявеният иск да бъде отхвърлен. Претендират се разноски.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

Видно от събрания писмен доказателствен материал, а и съдът е обявил за безспорно, че между ищцата и ответното дружество е сключен Договор за потребителски кредит № ***, по силата на който кредиторът е предал на длъжника сума в размер от 600 лева. Видно от приобщения по делото Договор за потребителски кредит № *** , същият е сключен при ГЛП в размер на 40,05% и ГПР в размер на 49,73%. Крайната сума, която ищецът е следвало да върне е в размер на 647.44 лв.

В договора за заем /чл. 8 от същия/ е уговорена и клауза за неустойка в размер на 253.56 лв., дължима за неизпълнение на задължение за предоставяне на обезпечение. За длъжника е предвидено задължение /чл. 6 от договора/ да предостави обезпечение на кредита, под формата на банкова гаранция или поръчителство, отговарящо на чл. 9, ал.2 от Общите условия към договора за заем, съгласно които поръчителите следва до отговарят кумулативно на 2 следните условия: имат осигурителен доход общо в размер на най-малко 7 пъти размерът на минималната работна заплата за страната; в случай на двама поръчители, размерът на осигурителния доход на всеки един от тях трябва да е в размер на поне 4 пъти минималната работна заплата за страната; не са поръчители по други договори за заем, сключени от Заемодателя; не са заематели по сключени и непогасени договори за заем, сключени със Заемодателя; нямат кредити към банки или финансови институции с класификация различна от „Редовен”, както по активни, така и по погасени задължения, съгласно справочните данни на ЦКР към БНБ; да представят служебна бележка от работодателя си или друг съответстващ документ за размерът на получавания от тях доход; При неизпълнението именно на това задължение се начислявала и дължала посочената неустойка, платима разсрочено заедно с месечните вноски по погасителния план. Така регламентирана в договора, съдът намира клаузата за неустойка за недействителна, като се споделя изложеното от ищеца в тази насока.

Уговорената в чл. 8 от Договора за паричен заем неустойка действително излиза извън присъщите й функции, което личи от предвидените в договора кратък срок за предоставяне на обезпечението – до три ден след сключването на договора, и многобройни изисквания към евентуалните поръчители, респ. изискването за предоставяне на банкова гаранция. Налага се изводът, че целта на посочената договорна клауза не е да гарантира предоставянето на обезпечение за изпълнението на основното задължение на кредитополучателя по договора за кредит – да върне получената сума в уговорения срок, и да обезщети кредитора за вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се доказват, а да доведе до допълнително възнаграждение за кредитора за предоставянето на сумата, т.е. явява се скрита възнаградителна лихва. В случай, че кредиторът е искал реално да получи обезпечение на вземането си под формата на поръчителство, то той е могъл да сключи договора, когато длъжникът осигури поръчител, или при преценка за висок риск от неудовлетворяване на вземането, изобщо да не сключва договора. Изводът, че така уговорената неустойката представлява скрита добавка към възнаградителна лихва, се подкрепя и от начина на изплащане на вземането за неустойка, а именно разсрочено, заедно със всяка погасителна вноска. С оглед на тези съображения, съдът приема, че вземането за неустойка е следва да се включи и отчете при изчислението на ГПР по кредита, което видно от изявлението на ответника в отговора на исковата молба, не е сторено, доколкото дължимата сума за неустойка реално представлява разход по кредита по смисъла на § 1 от ДР на ЗПК.

Следователно, при включването на неустойката към разходите по кредита, както е следвало да стори и кредиторът, то ГПР по процесния договор неминуемо би прехвърлил законоустановения лимит на разходите по чл. 19, ал. 4 ГПК, а именно ще бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България. За последното съдът намира, че дори не са необходими специални познания, предвид размера на неустойката от 253.56 лв., което е малко под половината от заемната сума, и 3 с оглед задължението за връщане на сумите по кредита на 17 седмични погасителни вноски, т.е. за период по - кратък от година длъжникът е следвало да възстанови сума близо два пъти от полученото. По силата на чл. 19, ал. 5 ЗПК, клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4 ограничения, се считат за нищожни. В тази насока и при съобразяване с изложеното, клаузата за неустойка в чл. 8 от процесния договор за кредит, действително се намира да е нищожна.

Доколкото се уважава предявеният от ищеца главен иск, то съдът не следва да разглежда предявените при условията на евентуалност искове.

Относно разноските:

Съобразно изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, то се поражда право на разноски в полза на ищеца. Предвид това, то следва да бъде определено възнаграждение за процесуално представителство от един адвокат на основание чл. 38 ЗАдв., като посочената сума следва да се заплати от ответника в полза на адв. Б. Б.. Ищцовата страна е сторила разноски за държавна такса в размер от 50 лева, които също следва да й бъдат заплатени от ответника.

Относно възнаграждението за процесуалния представител адв. Б. съдът намира, че следва да уточни следното: По делото е представен Договор за правна помощ и съдействие, съгласно който на адв. Б. Б. е договорено възнаграждение при условията на чл. 38, ал. 1, т. 3, предл.2 ЗАдв за защита на ищеца. При определяне на размера на следващото се възнаграждение следва да се съобразят разясненията, дадени в Решение по дело C‑ 438/ 22 с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Софийски районен съд. Съобразно т. 1 от постановеното решение чл. 101, § 1 ДФЕС вр. член 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения член 101, параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. В т. 3 от цитираното решение на СЕС е посочено и че член 101, параграф 2 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги.

С оглед посочените по- горе принципни съображения и като взе предвид цената иска – 253.56 лева, фактическата и правна сложност на делото, обстоятелството, че делото е приключило в едно съдебно заседание, по което не са изслушвани свидетели или вещи лица, съдът счита, че на основание чл.

4

38, ал. 2 Закон за адвокатурата, в полза на адв. Б. следва да се определи възнаграждение в размер на 300 лева.

Относно направеното възражение за липсата на предпоставки за оказване на безплатна адвокатска помощ, поради материална затрудненост на ищеца, то същото е неотносимо към настоящия спор, доколкото ищецът е представляван от адв. Б. на основание чл. 38, ал.1, т.3, предл.2 от ЗАдв – осъществено безплатно процесуално представителство на близък. В тази хипотеза преценката на адвоката за това кое лице е негов близък не подлежи на контрол от съда. Извършването на такава проверка на практика е и невъзможно, предвид субективния смисъл, който се влага в понятието. В случая е напълно достатъчна констатацията на адвоката, че представляваното лице е от кръга на неговите близки.