Решение № 11 от 05.01.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 11 гр. София, 05.01.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Г СЪСТАВ, в публично заседание на втори декември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Валерия Банкова

Членове:

Петър Ив. Минчев

Йоана Кр. Кацарска при участието на секретаря ПОЛИНА В. ВАСИЛЕВА като разгледа докладваното от Валерия Банкова Въззивно гражданско дело № 20241100507381 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на ответника Г. Г. Д. -., чрез адв. И. Н., срещу решение № 4550/14.03.2024г., постановено по гр.дело № 6404/2023г. по описа на СРС, 47 състав, в частта, в която по предявените от ищеца „Топлофикация София” ЕАД искове с правно основание на основание чл. 422 ГПК, вр. чл. 415, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 и сл. ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, е признато за установено, че жалбоподателят дължи на „Топлофикация София” ЕАД сумата от 1861,55 лева, представляваща стойността на доставена от дружеството топлинна енергия за периода от 01.09.2019 г. до 30.04.2021 г., ведно със законната лихва от 31.10.2022 г. до изплащане на вземането, сумата от 39,81 лева, представляваща цена на извършена услуга „дялово разпределение“ за периода от 01.09.2019 г. до 30.04.2021 г., ведно със законната лихва от 31.10.2022 г. до изплащане на вземането, и сумата от 294,86 лева, представляваща обезщетение за забава върху главницата за топлинна енергия за периода от 15.09.2020 г. до 14.10.2022 г., за които на 15.12.2022 г. е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по ч. гр. д. № 59070/2022 г. по описа на СРС, 47ми състав.

Жалбоподателят излага доводи за неправилност на постановеното от СРС решение в обжалваната част. По делото не било установено, че ответникът е потребител на топлинна енергия, доколкото не било установено да е изцяло собственик 1 или носител на вещо право на ползване на имота. Мотивът на съда, че подпис на ответника фигурирал в отчетите, бил абсурден и неверен – оспорва подписа на ответника да фигурира в каквито и да било отчетни документи. Оспорва, дори да се установи наличие на подпис, този факт да налага извод за право на собственост или вещно право на ползване.

Неправилно съдът бил приел за дължими и претендираните суми за лихви, т.к. ищецът не е ангажирал доказателства относно датата на публикуване на сумите в сайта на дружеството или по друг начин, респ. не бил установил изпадането на ответника в забава. Позовава се на разпоредби от ОУ на ищеца от 2014г.

Неправилно били присъдени и сумите за дялово разпределение. В тежест на ищцовото дружество било да установи, че задължение на ответника е било да заплаща в негова полза възнаграждение за услугата дялово разпределение за процесния период, както и датата, на която задължението е следвало да бъде платено, каквото доказване не било проведено.

Моли за отмяна на решението в обжалваната част и отхвърляне на предявените срещу ответника искове в цялост.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК въззиваемата страна „Топлофикация София” ЕАД е депозирала писмен отговор на въззивната жалба, с който поддържа, че жалбата е неоснователна. Претендира разноски за въззивното производство.

Третото лице-помагач на страната на ищеца „Директ“ ЕООД не заявява становище по въззивната жалба.

Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:

Жалбата е подадена в срок и е допустима, а разгледана по същество е неоснователна.

Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д.

№1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Обжалваното решение е валидно, допустимо и правилно, като на основание чл.

272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите в жалбата е необходимо да се добави и следното:

За уважаването на предявените искове, ищецът трябва да установи по реда на пълното и главно доказване следните кумулативни предпоставки на предявената 2 претенция: възникването, съществуването, изискуемостта и размера на претендираните от него вземания, т.е. наличието на правоотношение между страните по неформален договор за продажба на топлинна енергия през процесния период, количеството на доставената топлинна енергия и нейната стойност, извършването на услугата дялово разпределение и нейната стойност, изпадането на ответника в забава и размера на мораторната лихва. В доказателствена тежест на ответника е да докаже възраженията си, както и плащане на процесните вземания.

Съгласно разпоредбата на чл. 153, ал. 1 от ЗЕ, всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда етажна собственост, присъединени към абонатната станция или към нейно самостоятелно отклонение, са потребители на топлинна енергия. Продажбата на топлинна енергия за битови нужди се извършва при публично оповестени общи условия, като писмена форма се предвижда само за допълнителни споразумения, установяващи конкретните уговорки с абоната, различни от тези в общите условия /чл. 150, ал. 1 и ал. 3 от ЗЕ/. С оглед на така установената законова уредба на договора за доставка на топлинна енергия за битови нужди се налага заключението, че страните по неформалното правоотношение са законово уредени – собственикът или титулярят на вещното право на ползване.

По делото е приет Договор за покупко-продажба на жилище, сключен по реда на чл. 117 ЗТСУ, рег. № 144, том Х, от 12.06.1986 г., неоспорен от страните, от който се установява, че на посочената дата ответницата е придобила правото на собственост върху ап.№50, находящ се в гр. ****, като от приложеното писмо от СО, Направление „Архитектура и градоустройство“ се установява, че актуалният номер на блок 210, посочен в договора, е блок 255 – тоест по делото е безспорно установено, че считано от 1986г. ответницата е собственик на имота, във връзка с който ищецът е заявил претенциите си, подробно индивидуализиран в исковата молба.

Обстоятелството, че за процесния период ищецът е доставил посоченото в исковата молба количество топлинна енергия на посочената от него стойност до процесния имот, не е оспорено от ответницата, поради което е отделено от първоинстанционнния съд с доклада по делото като ненуждаещо се от доказване.

Следователно, няма спор по делото, че закупеният от ответницата през 1986г. апартамент, е топлоснабден имот за процесния период.

Ето защо, на осн. цитирания по-горе чл.153, ал.1 от ЗЕ ответницата има качеството на клиент /потребител/ на топлинна енергия, като оплакванията във въззивната жалба в тази връзка, са неоснователни. Позоваването от страна на съда на изготвения главен отчет за периода от 01.05.2019 г. до 30.04.2020 г. /л. 65 от делото на СРС/, е само в подкрепа на направения вече извод относно качеството потребител на топлинна енергия, доколкото с полагането на подпис потребителят признава извънсъдебно задължението си. Следва да се има предвид и факта, че процесното 3 писмено доказателство не е било оспорено от ответницата, напротив – с молба по делото на л.90 е заявено искане същото да бъде прието, поради което и оспорването на положения подпис за първи път пред въззивната инстанция, е преклудирано.

Следва да се има предвид изричното изявление на ответницата, направено с отговора на искова молба, че оспорва процесните задължения по основание, с възраженията, че не е потребител на топлинна енергия, както и като погасени по давност, но извън посоченото – не оспорва същите по размер. Изрично се сочи в отговора на искова молба, че ако се установи основанието за дълга, да се приеме и размера, който не включва давността. Изявлението следва да се тълкува в смисъл, че ако съдът приеме исковете за установени по основание и непогасени по давност, ответникът признава претендирания от ищеца размер.

Ето защо и правилно с доклада по делото първоинстанционният съд е отделил като безспорни между страните обстоятелствата относно количеството и качеството на доставената в процесния имот през исковия период топлинна енергия, както и относно размера на претендираните вземания и правилността на начина, по който същите са начислени от ищцовото дружество.

Във въззивната жалба липсват наведени оплаквания за неправилност на решението в частта му по разгледаното възражение за погасителна давност, поради което съдът не намира основание за промяна изводите на СРС по този въпрос, доколкото при въззивната проверка съдът е ограничен до доводите изложени в жалбата по смисъла на чл. 269 ГПК.

Ето защо, съдът приема, че размерът на задължението за главница за процесния период е именно изчисленият от СРС, след приспадане на погасените по давност суми, а именно – 1 861,55 лв.

Оплакването за недължимост на присъдените суми за мораторна лихва и дялово разпределение също е неоснователно.

По отношение на процесните вземания за цена на топлинна енергия са приложими общите условия за продажба на топлинна енергия за битови нужди на „Топлофикация София“ ЕАД на клиенти в гр. София /ОУ/, одобрени на 27.06.2016г. В чл. 32, ал. 1 ОУ е предвидено, че месечната дължима сума по прогнозно потребление се издава ежемесечна фактура. Според чл. 32, ал. 3 ОУ, след отчитане на средствата за дялово разпределение и изготвяне на изравнителните сметки от търговеца, продавачът издава за отчетния период кредитни известия за стойността на фактурите и фактура за потребеното количество топлинна енергия за отчетния период, определено на база изравнителните сметки /т. нар. обща фактура/. Съгласно чл. 33, ал. 1 и ал. 2 ОУ, клиентите са длъжни да заплащат стойността на фактурите /месечни и общи/ в 45дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят. Обезщетението за забава, съгласно чл. 33, ал. 4 ОУ, се начислява при неплащане на задължението по общите 4 фактури в определения срок. Ето защо при действието на общите условия от 2016г., мораторната лихва се начислява единствено върху стойностите по общите фактури, издадени след отчитане на изравнителния резултат, а не върху прогнозно начислените месечни сметки. Следователно, задължението за плащане на сумата за топлинна енергия е с определен падеж /45-дневен срок/ и вземането за мораторна лихва възниква на основание чл. 84, ал. 1 ЗЗД с изтичане на крайния срок за плащане, без да е необходима покана. Позоваването от страна на въззивника на ОУ на въззиваемата страна от 2014г. е неотносимо, т.к. приложими към процесното правоотношение за процесния период са именно цитираните ОУ от 2016г., поради което изпадането в забава за плащането на процесните вземания не е обвързано с публикуване на интернет страницата на продавача и ответницата е изпаднала в забава с изтичането на посочения 45-дневен срок.

На осн. чл.36 от същите приложими ОУ, клиентите заплащат цена на услугата „дялово разпределение“, извършвана от избран от тях търговец, като стойността й се формира по посочения в разпоредбата начин. Редът и начинът за заплащане на услугата се определя от Продавача, съласувано с Търговците, извършващи услугата и се обявява по подходящ начин на Клиентите. В настоящия случай услугата „дялово разпределение“ безспорно е извършена /по делото са събрани доказателства, че за топлоснабдения имот са съставени документи за годишни отчети и дялово разпределение, представени с молба от третото лице - помагач/, поради което и вземането е установено по основание, а размерът му, както вече се посочи по-горе, не е оспорен от ответника по делото.

По горните мотиви настоящата въззивна инстанция намира обжалваното в осъдителната си част решение за правилно по въведените с жалбата доводи, поради което същото следва да бъде потвърдено. В отхвърлителната част решението не е обжалвано и е влязло в законна сила.

По разноските за въззивното производство:

С оглед изхода на спора право на разноски има ищецът.

На осн. чл. 78, ал. 8 ГПК на ищеца следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение в размер на 51,13 евро.