Определение № 163 от 25.02.2019, Окръжен съд - Ловеч

О П

Р Е Д

Е Л Е

Н И Е №…..

ОКРЪЖЕН СЪД ЛОВЕЧ,в закрито заседание на двайсет и пети февруари през две хиляди и деветнайсета година,в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: СЕВДА ДОЙНОВА,

ЧЛЕНОВЕ: ИВАНИЧКА КОНСТАНТИНОВА,

ЗОРНИЦА АНГЕЛОВА като изслуша докладваното от член-съдията Ангелова, ч.гр.д.№

89/2019г., за да се произнесе, съобрази:

Производство по чл.413,ал.2 от ТЗ.

Постъпила е частна жалба от „Агенция за контрол на просрочени задължения”ООД с ЕИК *********,със седалище и адрес на управление в гр.София, бул.”Панайот Волов”№29,ет.3, представлявано от Тервел Янчев Кънчев, чрез юрисконсулт Д.А., против Разпореждане № 1189/26.11.2018г., пост.по ч.гр.д.№ 725/2018г.на РС-Луковит, в частта, в която заявлението по чл.410 от ГПК е отхвърлено по отношение на претендираното вземане за неустойка за неизпълнение на задължение в размер на 167лв. Счита, че разпореждането е постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и е необосновано. Развива,че целта на заповедното производство по чл.410 от ГПК е да се ускори съдебният процес и разтовари правораздавателната система,като се установи дали вземането се оспорва и се издаде изпълнително основание по неоспорено вземане. В това производство не се проверява дали вземането съществува. По правилото на чл.410 от ГПК заявлението следва да съдържа искане за издаване на изпълнителен лист и да отговаря на изискванията на редовност на исковата молба по чл.127,ал.1, и 3 и чл.128,т.1 и т.2 от ГПК.

Счита,че в случая, при изложените в заявлението твърдения, може да се направи извод, че вземането е за парична сума, като по правилата на родовата подсъдност евентуалният иск за това вземане би бил от компетентността на районен съд.

Твърди,че заявлението отговаря на изискванията за редовност съгласно чл.410,ал.2, вр.с чл.127,ал.1 и 3 и чл.128,т.1 и т.2 от ГПК. Акцентира,че в Закона липсва препращане към изискването на чл.127,ал.2 от ГПК-т.е. не е нужно да се прилагат доказателства за установяване на вземането. Заявителят може да приложи такива, но не е длъжен, тъй като целта е да се провери спорно ли е вземането. Развива,че вложената в заповедното производство цел е да се създаде опростена процедура,чрез която в съкратени срокове кредиторът да може да се снабди с изпълнително основание срещу длъжника. Това обуславя и основните характеристики на производството,като факултативно, едностепенно и строго формално.

Съдът дължи проверка само от формална страна за външна редовност и необходимите реквизити на заявлението по чл.410 от ГПК, а споровете за обективираните в него материални субективни права, като този за неустойка за изпълнение на договорното задължение, следва да се решават по исков ред,в случай,че длъжникът подаде възражение по реда на чл.414 от ГПК.

По отношение на претенцията за неустойка не се съгласява с изложените от съда мотиви. Сочи,че в ТР №107/25.06.2010г. на ВКС по т.д.№818/2009г. е прието,че „доколкото не съществуват императивни законови изисквания,респ.забрани,начинът,по който страните са уговорили определянето на неустойката,не може да се разглежда като нарушаващ добрите нрави..”. Позовава се на чл.9 от ЗЗД,съгласно която норма страните могат свободно да определят съдържанието на договора,доколкото не противоречи на повелителните норми на закона и на добрите нрави. Счита,че уговорената в договора неустойка не противоречи на закона и добрите нрави,защото предназначението й е да обезщети евентуалните вреди от неизпълнението на договора-в случая на задължението за представяне на банкова гаранция,като обичайните вреди са пропуснати ползи-от пропуснатата сигурна възможност за печалба,която кредиторът би реализирал, ако беше получил в срок паричната престация. Претърпените загуби са евентуалните допълнителни разходи,които кредиторът би дължал,ако би си набавил заем чрез същия паричен ресурс на свободния пазар (банкови такси и лихви). Излага,че ако длъжникът добросъвестно беше изпълнил договорното си задължение и беше предоставил такава гаранция,то кредиторът щеше да е събрал вземането си и нямаше да търпи посочените по-горе вреди. Позовава се и на ТРеш.1/15.06.2010г.по т.д.№1/2009г.на ОСТК на ВКС,където съдът приема,че преценката за нищожност на неустойката поради накърняване на добрите нрави следва да се прави за всеки конкретен случай към оммента на сключване на договора,а не към последващ момент,като следва да се има в предвид дали изпълнението на задължението е обезпечено с други правни способи и съотношението между размера на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнението вреди. Върховният съд счита,че неустойката следва да се приеме за нищожна,само ако единствената цел,за която е уговорена, излиза извън присъщите й обезпечителна,обезщетителна и санкционна функции,като твърди,че такова излизане в случай няма.Дори и да се приеме,че е прекомерна,то това не я прави изначално нищожна поради накърняване на добрите нрави,а съдът следва да намали размера й.

Акцентира,че преценката на съда в производството по чл.410 от ГПК се ограничава единствено в изложените от заявителя факти. Простира се до там, доколкото въз основа на тях може да се установи едно индивидуализирано,спорно вземане,основателността на което ще бъде изследвана и доказвана в друг,евентуален процес-исковият. Затова счита,че заповедният съд е превишил правомощията си по преценка,като е обсъдил по същество обстоятелство,което е извън предмета на проверката му и не може да бъде повод за отказа за издаване на заповед за изпълнение. Позовава се на практика на въззивни съдилища.

Поради изложените съображения моли да се отмени обжалваното разпореждане на РС-Ловеч,което прегражда развитието на производството съдът се произнесе по същество, като уважи заявлението и издаде заповед за изпълнение по реда на чл.410 от ГПК и за неустойката в размер на 167лв.

По допустимостта.

Жалбоподателят е уведомен за атакуваното разпореждане на 12.12.2018г., на същия ден е подадена и жалбата,т.е. с пазен е предвиденият срок. Подадена е от легитимирано да обжалва лице, срещу обжалваем акт, при които предпоставки, съдът приема,че жалбата е допустима и следва да се разгледа по същество.

По същество.

Съобразявайки представените по ч.гр.д.№

725/2018г.по описа на РС-Луковит писмени доказателства и становището на жалбоподателя, съдът намира,че жалбата е неоснователна.

На 21.11.2018г. пред РС-Луковит е подадено заявление, по което е образувано ч.гр.д.№ 725/2018г. по описа на съда.

Заявителят „Агенция за контрол на просрочени задължения”ООД е предявила вземане срещу А.Б.А. с ЕГН **********,***, в размер на - главница от 300лв., представляваща задължение по Договор за паричен заем с № 3049925 от 02.10.2017г., договорна лихва в размер на 30.65лв., за периода от 04.11.2017г. до 04.03.2018г., неустойка за неизпълнение на задължение – 167лв., разходи за извънсъдебно събиране на задължението– 0лв., законна лихва от 25.38лв. за периода от 05.03.2018г. до 14.11.2018г.,ведно със законната лихва върху главницата от подаване на заявлението-21.11.2018г.до окончателното изплащане на сумата.

Като основание е посочен Договор за паричен заем с № 3049925 от 02.10.2017., сключен между А.Б.А.-заемател и „Изи

Асет Мениджмънт”АД-заемодател. Изложено е, че с подписването на договора заемателят е декларирал, че е получил и предварително се е запознал и съгласил с всички условия в индивидуалния договор и с Тарифата.

На 03.07.2018г. е подписано Приложение №1 към Рамков договор за прехвърляне на парични задължения (цесия) от 30.01.2017г., по реда на чл.99 от ЗЗД, между „Изи Асет Мениджмънт”АД и „Агенция за контрол на просрочени задължения”ООД, изцяло и с всички привилегии, обезпечения и принадлежности. Посочено е, че на 05.07.2018г. длъжникът е уведомен по реда на чл.99 от ЗЗД за извършената продажба на вземането към него от „Изи Асет Мениджмънт”АД, с писмо с обратна разписка. Твърди се, че по сключения договор кредиторът е изпълнил задължението да предостави на заемателя паричен заем от 300лв.при подписване на договора. Длъжникът се е задължил да ползва и върне тази сума,ведно с дължимата договорна лихва от 30.65лв.,или общо да заплати сумата 330.65лв. на 5 месечни вноски. Съгласно клаузите на договора се е задължил също в 3-дневен срок от подписването му да предостави на заемодателя обезпечение на задълженията си по договора,а именно две физически лица-поръчители,всяко от които да отговаря на следните изисквания- да предостави на заемателя служебна бележка за размера на трудовото възнаграждение,нетният размер на осигурителния му доход да е над 1000лв., да работи по безсрочен трудов договор, да не е заемател или поръчител по друг договор за паричен заем,сключен с „Изи Асет Мениджмънт”АД, да няма неплатени осигуровки за последните две години, да няма задължения към други банкови и финансови институции или ако има кредитната му история в ЦКР към БНБ за година назад да е със статут не по-лош от 401 „Редовен”, като поръчителите подписват договор за поръчителство или банкова гаранция с бенефициер заемателят ,която е издадена след усвояване на паричния заем,в размер на цялото задължение по договора. Поради неизпълнение на това задължение и съгласно уговореното между тях, заемодателят е начислил и неустойка в размер на 182лв.,която е дължима еднокатно, без период на начисляване. Съгласно договора и/или Тарифа на „Изи Асет Мениджмънт”АД в случай,че заемателят забави плащането на падеж на погасителна вноска с повече от 30 календарни дни, дължи на заемодателя такса за разходи (изпращане на напомнителни писма,електронни съобщения,провеждане на телефонни обаждания, лични посещения и др.) за събирането на просрочените вземания,в размер на 9лв. Пояснено е, че таксата се изчислява за всеки следващ 30-дневен период,през който има погасителна вноска със забавено плащане повече от 30 дни. Общият размер на така начислените разходи не може да надхвърля сумата 45лв.,на което основание е начислена и тази сума. Длъжникът дължи и обезщетение за забава върху непогасена главница,изчислявана за всеки ден на забава,с начало от 05.03.2018г.,в размер на 25.38лв.,както и законна лихва от момента на подаване на заявлението до окончателното изплащане на дължимите суми.

По договора длъжникът е извършил плащане в размер на 60лв.,като след приспадането му остава дължима сума в общ размер от 523.03лв., от която главница от 300лв., договорна лихва от 30.65лв.за периода от датата на първата вноска 04.11.2017г. до 04.03.2018г.-дата на последната вноска, неустойка за неизпълнение на задължение в размер на 167лв., разходи за извънсъдебно събиране на задължението от 0лв., законна лихва за забава върху непогасена главница в размер на 25.38лв. за периода от датата на настъпване на забавата-05.03.2018г. до 14.11.2018г. Посочено е,че последната падежна дата,на която длъжникът е следвало да изплати задължението си, е 04.11.2018г.,от когато и до подаване на заявлението продължава виновното му неизпълнение. Отправена е молба за издаване на заповед за изпълнение на задължение по реда на чл.410 от ГПК за горните суми. Претендира и съдебни разноски –държавна такса от 25лв. и възнаграждение за процесуално представителство на основание чл.78,ал.8 от ГПК в общ размер на 200лв.,от което 50лв. по чл.13,т.2 от НЗПП за подготовка на документи за завеждане на дело и 150лв. по чл.26 от НЗПП за защита в заповедно производство.

С атакуваното Разпореждане № 1189/26.11.2018г. РС-Луковит е отхвърлил заявлението в частта по отношение на претенцията за неустойка от 167лв. В мотивите съдът е изложил,че клаузата неустойка е нищожна,тъй като е уговорена в противоречие със Закона-нормите на ЗЗП, ЗПК и чл.92 от ЗЗД, и излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Издадена е Заповед №485/26.11.2018г.,за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК, с която е уважено заявлението по отношение вземанията за главница,договорна лихва, лихва за забава и съдебни разноски-25лв.-държавна такса и 50лв.-адвокатски хонорар,ведно със законната лихва върху главницата от 21.11.2018г.до окончателното изплащане. Заявлението е отхвърлено по отношение

Въззивният състав, като се запозна с писмените доказателства и становището на жалбоподателя, намира жалбата за неоснователна.