Решение № 1975 от 25.03.2026, Софийски градски съд

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 1975 гр. София, 25.03.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и пети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: В.ена Дранчовска

Членове:

Цветомир М. Минчев

Катя Н. Велисеева при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева като разгледа докладваното от В.ена Дранчовска Въззивно гражданско дело № 20251100502410 по описа за 2025 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

Въззивното производство е образувано по подадена в законоустановения срок въззивна жалба на ищците Е. С. Й. и Й. Д. Й. срещу решение № 14344 от 21.07.2024 г., постановено по гр. дело № 73766/2021 г. по описа на СРС, 150 състав, в частта, с която е отхвърлен предявеният срещу Д. И. Г. положителен установителен иск с правно основание чл. 124, ал.

1 ГПК за установяване на правото на собственост на ищците върху двуетажна сграда с идентификатор ***, находяща се в УПИ с идентификатор ***, с административен адрес: гр. София, кв. „Драгалевци“, ул. ****, целият УПИ с площ от 1115 кв.м., както и в частта, с която е отхвърлен предявеният срещу Д. И. Г. положителен установителен иск с правно основание чл. 54, ал. 2 ЗКИР относно реална част от УПИ с идентификатор ***, с административен адрес: гр. София, кв. „Драгалевци“, ул.

****, целият УПИ с площ от 1115 кв.м., заключена между неномерираната точка на пресичане на тъмносинята и светлосинята линия и точките 4 и 10 по комбинираната скица на л. 248 от делото, приподписана от съдията и представляваща неразделна част от решението.

В жалбата на ищците са развити оплаквания за липса на произнасяне от първоинстанционния съд по иска с правно основание чл. 54, ал. 2 ЗКИР относно границите 1 между двата имота и тяхната площ. Въззивниците-ищци излагат доводи за неправилност на решението в обжалваната част поради нарушение на материалния закон и необоснованост, като считат, че от гласните доказателства и заключението на СТЕ се установява съществуването на второстепенната постройка (плевня, понастоящем с идентификатор ***) в имота на ищците още от 1966 г., като същата не е раздЕ. при извършване на делбата и е останала в имота на праводателите на ищците, поради което същите са я придобили, включително поради изтекла придобивна давност. Ето защо молят за отмяна на първоинстанционното решение в обжалваната част и установяване на правото на собственост на ищците върху спорната реална част от имота в цялост (включително в частта между неномерираната точка на пресичане на тъмносинята и светлосинята линия и точките 4 и 10 по комбинираната скица на л. 248 от делото), респ. установяване на правото на собственост на ищците върху сградата с идентификатор ***, придобити по приращение и евентуално по давност (съобразно уточнителни молби на въззивниците-ищци от 08.04.2025 г. и от 30.04.2025 г., както и от 19.01.2026 г. и от 06.02.2026 г.).

Въззиваемият-ответник Д. И. Г. е подал отговор на въззивната жалба, с който оспорва същата. Счита, че решението на СРС в обжалваната от ищците част е правилно и следва да бъде потвърдено.

По делото е постъпила и въззивна жалба от ответника Д. И. Г. срещу решение № 14344 от 21.07.2024 г., постановено по гр. дело № 73766/2021 г. по описа на СРС, 150 състав, в частта, с която са уважени предявените от Е. С. Й. и Й. Д. Й. положителни установителни искове с правно основание чл. 54, ал. 2 ЗКИР за установяване правото на собственост на ищците върху реална част от УПИ с идентификатор ***, с административен адрес: гр.

София, кв. „Драгалевци“, ул. ****, целият УПИ с площ от 1115 кв.м., заключена между точките 7-8-9 и неномерираната точка на пресичане на тъмносинята и светлосинята линия по комбинираната скица на л. 248 от делото, приподписана от съдията и представляваща неразделна част от решението, както и с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване на правото на собственост на ищците върху едноетажна сграда с идентификатор ***, находяща се в УПИ с идентификатор ***, с административен адрес: гр. София, кв. „Драгалевци“, ул. ****, целият УПИ с площ от 1115 кв.м.

В жалбата на ответника са развити оплаквания за недопустимост на обжалваното решение предвид наличието на сила на пресъдено нещо между страните по влязло в сила решение по негаторен иск, евентуално за неговата неправилност поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Въззивникът-ответник оспорва съществуването на регулационен план от 1960 г., който да засяга процесните имоти, като в тази връзка счита изводите на първоинстанционния съд за неправилни, тъй като по делото не са представени категорични доказателства за одобряване на регулационен план през 1960 г., а СРС се позовава на записвания в скиците, които представляват недостоверен източник на информация. Намира, че делбата от 1966 г. е извършена съобразно границите на имотите по плана от 1951 г., а планът от 1970 г. е неприложен поради неуредени сметки по регулация, поради което границата между двата парцела следва да бъде установена въз основа на приложения 2 регулационен план от 1951 г. Ето защо моли за обезсилване на първоинстанционното решение в обжалваната част, евентуално за неговата отмяна и отхвърляне на предявените искове в цялост.

Въззиваемите-ищци Е. С. Й. и Й. Д. Й. са подали отговор на въззивната жалба, с който оспорват същата. Считат, че решението на СРС в обжалваната от ответника част е правилно и следва да бъде потвърдено.

Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивните жалби пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на страните, намира за установено следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Изключение от това правило е нарушението на императивна материалноправна норма, което може да бъде констатирано като порок от въззивната инстанция и без да е било изрично заявено като основание за обжалване, тъй като се касае за приложение на установена в публичен интерес норма, а не за диспозитивно правило. Всички останали оплаквания, свързани с неправилност на обжалваното решение, следва да бъдат изрично указани чрез посочване в какво точно се изразяват, за да може въззивният съд да извърши проверка за правилността на първоинстанционното решение до посоченото. В този смисъл са задължителните тълкувателни разяснения на Тълкувателно решение № 1/2013 г., постановено по тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, т. 1.

Първоинстанционното решение е валидно и допустимо, като във връзка с доводите във въззивните жалби и на двете страни следва на първо място да бъде изяснено какъв е предметът на предявените искови претенции и налице ли е сила на пресъдено нещо между страните по отношение на правнорелевантен факт от значение за заявените спорни права.

Видно от първоначалната искова молба и трите уточнителни молби към нея, ищците Й. Д. Й. и Е. С. Й. претендират установяване спрямо ответника на правото им на собственост върху описаните постройки с идентификатори *** и *** с твърдения, че същите са изградени от праводателите на ищците през 50-те и 60-те години на 20 век в имота на ищците, заварени са от тях при придобиването на имота, като не са изключени от договора за продажба от 2003 г., поради което са придобити от тях по силата на транслативната сделка, а евентуално са придобити по давност с владението им (включително от техните праводатели), считано още от 1970 г. досега. Видно и от уточнителни молби на ищците във въззивното производство (от 19.01.2026 г. и от 06.02.2026 г.), както и от изявленията на процесуалните им представители в откритото съдебно заседание от 25.02.2026 г., предявени са положителни установителни искове с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за правото на собственост върху двете постройки на две основания при условията на евентуалност – договорът за продажба от 2003 г. (и свързаното с него приращение) и придобивна давност за периода от 1951 г. (за сградата с идентификатор ***), респ. от 1960 г. (за сградата с идентификатор ***) до предявяване на иска по чл. 109 ЗС (16.07.2010 г.) – съобразно уточнителната молба от 3

06.02.2026 г.

Първоначално предявеният от ищците установителен иск за собственост върху „ограда между двата имота“ е приет за недопустим от първоинстанционния съд, който макар и да не е върнал исковата молба в тази част с изрично определение в този смисъл, не се е произнесъл по подобна искова претенция и ищците не са направили искане за допълване на решението в тази част (решението от 12.12.2024 г., постановено по реда на чл. 250 ГПК и влязло в сила на 29.01.2025 г., касае липса на произнасяне по иск с правно основание чл. 54, ал. 2 ЗКИР), поради което този иск излиза извън предмета на въззивна проверка. Въпреки многократно формулирания петитум на ищците във въззивната жалба и техни уточнителни молби да бъде установено от къде преминава имотната граница между УПИ с идентификатор *** и УПИ с идентификатор ***, подобна претенция за установяване на граници между съседни урегулирани поземлени имоти по чл. 109а ЗС също не е предмет на първоинстанционното решение, а и е недопустима съобразно трайната съдебна практика, защото очертанията на урегулирани поземлени имоти се определят по административен ред с приемането на регулационния план и след влизането му в сила не може да има спор за точното местоположение на границата.

В останалата част първоначалният петитум на исковата молба да бъде установено със сила на пресъдено нещо, че УПИ с идентификатор *** – собственост на ищците, е с площ от 1145 кв.м., а УПИ с идентификатор *** – собственост на ответника, е с площ от 980 кв.м., формулира искове за установяване на факти, които са недопустими, като след неколкократно давани указания по чл. 129, ал. 2 ГПК (включително в хода на въззивното производство) става ясно, че са предявени положителни установителни искове за правото на собственост на ищците върху реална част от УПИ с идентификатор ***, с административен адрес: гр. София, кв. „Драгалевци“, ул. ****, целият УПИ с площ от 1115 кв.м., заключена между неномерираната точка на пресичане на тъмносинята и светлосинята линия и точките 4 и 10 по комбинираната скица на л. 248 от делото, приподписана от съдията и представляваща неразделна част от решението, както и върху реална част от същия УПИ, заключена между точките 7-8-9 и неномерираната точка на пресичане на тъмносинята и светлосинята линия по комбинираната скица на л. 248 от делото, приподписана от съдията и представляваща неразделна част от решението.

Противно на посочената от първоинстанционния съд и ищците правна квалификация, тези искове не са с правно основание чл. 54, ал. 2 ЗКИР. В уточнителните си молби пред СРС ищците не твърдят наличие на грешка или непълнота в кадастъра, а обосновават интереса от предявяване на установителния си иск за площ на „влезлия в сила регулационен план за границата между имотите“, „от различията в площите на имотите на страните по делото, описани в нотариалните им актове“, на неправилно определяне границата между двата имота, както и на неуредени сметки по регулация и „други обстоятелства, възникнали в годините“. Едва в трета по ред уточнителна молба от 16.09.2022 г. ищците са заявили, че предвид липсата на актуализация в кадастралния план и кадастралния регистър след влизане в сила на съдебното решение на САС по предявения негаторен иск считат, че е налице 4 грешка и непълнота в кадастралния план, вследствие на което границата, съответно площите на двата имота, не съответстват на площите, отразени в актовете им за собственост, както и на площите, отразени в приложените по делото кадастрална скица за двата имота, без да уточняват по отношение на каква реална част от кой от двата имота е налице посоченото несъответствие.

Съобразно мотивите и задължителните тълкувателни разяснения на Тълкувателно решение № 8/23.02.2016 г. по тълк. дело № 8/2014 г. на ВКС, ОСГК, искът с правна квалификация чл.

54, ал. 2 ЗКИР е положителен установителен иск за собственост, като предмет на делото по този иск може да бъде установяването на правото на собственост върху имот, който въобще не е бил заснет като самостоятелен поземлен имот в кадастралната карта (при непълнота на кадастралната карта), или установяването на правото на собственост върху реална част от поземлен имот, която грешно е заснета в границите на записания на името на ответника поземлен имот, вместо в границите на записания на името на ищеца поземлен имот (грешка в кадастралната карта). В настоящия случай ищците не твърдят нито една от двете хипотези, като първоначално отричат наличие на грешка или непълнота в кадастралната карта, а впоследствие бланкетно заявяват, че са налице такива предвид липсата на актуализация на кадастъра след влизане в сила на решението на САС, но без да уточняват в какво конкретно се изразява твърдяната грешка или непълнота, респ. коя е тази реална част и от кой имот (с индивидуализирането й посредством посочване на точна площ, граници и обозначаването й по точки и цвят на актуална скица), която погрешно е заснета в кадастъра в границите на имота на ответника, вместо в този на ищците.