Решение № 162 от 08.12.2025, Районен съд - Кнежа

РЕШЕНИЕ

№ 162 гр. К., 08.12.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – К., II-РИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на единадесети ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Мая П. Кончарска при участието на секретаря Силвина В. Хлебарска като разгледа докладваното от Мая П. Кончарска Гражданско дело № 20251430100272 по описа за 2025 година

Производството е образувано по искова молба на И. К. Б., чрез пълномощника адв. Л. К. Б. – САК, срещу „К.“ ЕООД, ЕИК 207024290, за прогласяване на нищожност на договор за потребителски кредит, сключен на 02.08.2024 год., поради противоречие със закона на основание чл. 26, ал. 1, пр.

1 от ЗЗД. В условията на евентуалност се иска прогласяване на нищожност на клаузата за заплащане на неустойка, уредена в посочения договор за кредит.

В исковата молба ищцата твърди, че на 02.08.2024 год. е сключила с ответника договор за потребителски кредит, по силата на който получила в заем сума в размер на 2 700 лв. при фиксиран ГЛП – 50 % и ГПР – 63.03%.

Твърди се, че сключеният договор за кредит е нищожен, тъй като съдържа неравноправни клаузи, а именно ГЛП (50%) е прекомерен; уговорената в договора възнаградителна лихва надвишава трикратния размер на законната лихва, която към 02.08.2024 год. е била 13.53%, съотв. трикратния размер – 40.59%, с което се накърняват добрите нрави; ГПР (60.03%) е увеличен над максимално допустимия размер, тъй като в него не е включена дължимата неустойка, както и в чл. 6 от договора е посочено, че заемателят се задължава да предостави на кредитора едно от следните обезпечения: 1. Банкова гаранция или 2. Поръчителство на едно или две физически лица, които да отговарят на определени от кредитора условия, а в чл. 18 страните се договорили, че в случай на непредставяне на обезпечение на кредитополучателя ще се начислява неустойка в размер на 5 101.28 лв.

Посочва се, че съгл. чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-10 и т. 20, чл. 12, ал. 1, т. 7-9 от с. закон договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на недействителност.

1

Сочи се, че съгл. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит следва да съдържа и годишния лихвен процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключването на договора, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР, по определения в приложение № 1 начин. Твърди се, че в настоящия случай липсва ясно разписана методика на формиране на годишния процент на разходите по кредита – кои компоненти точно са включени в него и как се формира същия. По този начин потребителят е поставен в невъзможност да разбере какъв реално е процентът на оскъпяване на ползвания от него финансов продукт. Посочено е, че ГПР е 63.03%, а ГЛП – 50.00%, но от съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР. Сочи се още, че принципно няма пречка страните по договора да уговарят възнаградителна лихва над размера на законната лихва и могат свободно да определят съдържанието на договора, но доколкото то не противоречи на добрите нрави. Излагат се твърдения, че в изготвения погасителен план към договора за потребителски кредит е упомената сумата от 9 169.30 лв., която следва да бъде платена от ищцата и в която е включена и вноската с неустойка. Така кредитът се е оскъпил с 339.60%. Ищецът сочи, че съгласно чл. 21, ал. 2 от ЗПК, всяка клауза в договор за потребителски кредит с фиксиран лихвен процент, която определя обезщетение за кредитора поголямо от посоченото в чл. 32, ал. 4, е нищожна. Твърди се, че определеното по критериите на чл. 32, ал. 4 ЗПК обезщетение към датата на сключване на договора, в случая за неизпълнение на задължението на заемателя да предостави на заемодателя уговореното обезпечение, възлиза на почти двойно повече от стойността на заетата сума, с оглед на което клаузата за неустойка по чл. 18 от договора е нищожна. Навеждат се доводи за нищожност на клаузата и по смисъла на чл. 21, ал. 1 ЗПК. Твърди се, че кумулирането на неустойка към погасителните вноски води до „скрито“ оскъпяване на кредита, защото така посоченият размер на ГПР от 63.03% нараства допълнително и обогатява неоснователно кредитора.

При така изложеното, ищецът моли съда да уважи предявения иск, евентуално да прогласи нищожност на клаузата в чл. 18 от договора за потребителски кредит, сключен на 02.08.2024 год., която предвижда заплащане на неустойка в размер на 5 183.98 лв.

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът е депозирал писмен отговор, с който оспорва исковата молба. Излага подробни доводи за неоснователност на предявения иск, претендира разноски по делото.

В съдебното заседание ищецът не се явява и не се представлява. В допълнително представена молба моли съда да уважи исковата претенция.

Претендира разноски по делото, вкл. присъждане на адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 от ЗАдв.

В с.з. ответникът не се явява и представлява. С писмена молба заявява, че поддържа отговора по чл. 131 ГПК.

Съдът като взе предвид събраните по делото доказателства, преценени 2 поотделно и в тяхната съвкупност, установи следното от фактическа страна:

Не е спорно между страните, че на 02.08.2024 год. са сключили договор за потребителски кредит, по силата на който на ищцата бил отпуснат кредит в размер на 2 700 лева, дължим на разсрочено плащане – 18 месечни вноски, ГПР 63.03%, с фиксиран лихвен процент – 50%, дата на последно плащане:

02.02.2026 год. и обща дължима сума в размер на 4 068.02 лв.

Видно от чл. 6, ал.1 от договора е, че е уговорена и неустойка – безусловна банкова гаранция или поръчителство на едно или две лица.

Съгласно чл. 18, ал.1 от договора ако кредитополучателят не предостави договореното в чл. 6 обезпечение в двудневен срок от сключване на договора или то не отговаря на условията по договора, същият дължи на кредитора неустойка в размер на 5 101.28 лв. По погасителен план тази неустойка е в общ размер на 5 183.98 лв. Тези параметри са преповторени и в представения СЕФ.

Между страните не е спорно, че потребителят е получил заемната сума и че е начислена неустойка за непредоставяне на обезпечение по кредита.

От заключението на ССчЕ се установява, че вещото лице се е запознало с доказателствата по делото и представените от ответника финансовосчетоводни документи, като е установило параметрите на договора, погасителния план към него, който предвижда 18 месечни погасителни вноски, формирани от главница, договорна лихва, неустойка, общ размер на подлежаща на връщане сума – 4 068.02 лв., а с включена неустойка – 9 169.30 лв. Вещото лице е заключило, че посочения в договора ГПР от 63.03 %, ГЛП е 50%, включва изплащането на главница от 2 700 лв. и договорна лихва в годишен аспект от 50.00%, разпределена в 18 месечни погасителни вноски и 4 вноски, в които не се изплаща главница (гратисен период). При включването на неустойката от 5 101.28 лв. ще се установи ГПР в размер на 511.73%, т.е. ще има превишение на над пет пъти законната лихва, която е в размер на 68.25% към датата на сключване на договора. Вещото лице е установило, че по процесния договор е платена сума в размер на 3 046.30 лв., с която са погасени следните суми: 297.94 лв. главница, 668.92 лв. лихва, 2 034.44 лв. неустойка и 45 лв. такси.

Съдът дава пълна вяра на заключението на вещото лице, като обективно, обосновано и безпристрастно.

Съществуването и съдържанието на договора за кредит се установява от твърденията на страните, които не го оспорват, както и от заключението на вещото лице.

При така установеното от фактическа страна, съдът достигна до следните правни изводи:

Предявен е допустим иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, във вр. с чл. 22 от ЗПК вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, а в условията на евентуалност и отрицателен установителен иск с правно осн. чл. 26, ал. 1, пр.

3 от ЗЗД за нищожност на клаузата за неустойка.

Безспорно страните по делото са обвързани от валидно заемно 3 правоотношение, по силата на което ищцата е усвоила предоставения заем в размер на 2 700.00 лв. Не съществува съмнение, че между страните освен сумите за главница и договорна лихва е начислена съгласно чл. 18, ал.1 от договора и неустойка в размерна 5 101.28 лв., поради непредставяне на обезпечение в уговорения срок. Ответникът не отрича, че такава уговорка съществува, но оспорва предявения иск с доводите, че клаузата е действителна и стойността на неустойката не е част от общите разходите по договора. При преценка съдържанието на договора за кредит, съдът намира за основателни съображенията на ищеца за недействителност на договора на основание чл. 11, ал. 1, т. 10 вр. чл. 22 ЗПК, като не се споделя изложеното от ответника в обратния смисъл. Длъжникът по правоотношението – ищец в настоящото производство, има качеството на потребител по смисъла на § 13, т. 1 вр. т. 12 от ДР на ЗЗП, поради което същият се ползва със законоустановената потребителска закрила, регламентирана в ЗПК и ЗЗП. Съгласно чл. 22 ЗПК когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и т. 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7-9, договорът за потребителски кредит е недействителен. Регламента на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК изисква в договорите за кредит по ясен и разбираем начин да са посочени годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя. В разглежданата хипотеза съдът намира, че ГПР по Договора за потребителски кредит и общата дължима по кредита сума не са коректно посочени, тъй като начислената неустойка за непредоставено обезпечение неправилно не е взета предвид при изчисляването на процента на разходите и крайната дължима от потребителя сума. Съгласно § 1, т. 1 от ЗПК към общия разход по кредита за потребителя се включват и всички видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, неустойки и др. свързани с договора за кредит, когато сключването на договора за услугата е задължително условие за получаване на кредита.

Начислената неустойка е скрито възнаграждение за кредитора, което му е предварително известно, тъй като то се начислява при непредоставено обезпечение в двудневен срок. Този извод следва от това, че неустойката е изначално начислена наред с всяка месечна вноска, а предоставянето на обезпечение според уговорките в договора не е изпълнимо в толкова кратък срок. Житейски нелогично е, че потребителят може в двудневен срок да представи безусловна банкова гаранция или поръчител, отговарящи на многобройните изисквания на кредитора. Следователно начислената неустойка се явява разход по кредита, който е следвало да бъде посочен в ГПР и общата дължима във връзка с кредита сума. Като не е сторено това, потребителят е бил въведен в заблуждение относно действителния размер на сумата, която следва да плати по договора, и реалните разходи по кредита, които ще направи. Този пропуск представлява нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Посоченото се потвърждава и от заключението по изготвената ССчЕ, съобразно което, ако се включи изначално начислената неустойка, ГПР би възлизал в размер на 511.73 %. Тази стойност е и над допустимото съобразно чл. 19, ал. 5 от ЗПК. Същевременно стойността на неустойката значително 4 надхвърля размера на предоставения заем, което несъмнено накърнява и добрите нрави. В заключение следва да се посочи, че липсата на ясна, разбираема и недвусмислена информация в договора съобразно изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, не дава възможност на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора. Посочването в договора за кредит на по-нисък от действителния ГПР, което представлява невярна информация относно общите разходи по кредита, следва да се окачестви като нелоялна и по-специално заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от ДиректИ. 2005/29/ЕО, тъй като заблуждава или е възможно да заблуди средния потребител по отношение на цената на договора и го подтиква или е възможно да го подтикне да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел. Това от своя страна означава, че клаузата относно общия размер на сумата, която следва да плати потребителя, е неравноправна по смисъла на чл. 3, § 1 и чл. 4, § 1 от ДиректИ. 93/13/ЕО и влече на основание чл. 22 ЗПК недействителност на договора в неговата цялост.