Решение № 73 от 04.10.2021, Апелативен съд - Бургас

РЕШЕНИЕ

№ 73 гр. Бургас, 01.10.2021 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД – БУРГАС в публично заседание на втори септември, през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:

Председател:

Членове:

Илияна Т. Балтова

Десислава Д. Щерева

Христина З. Марева при участието на секретаря Станка Ст. Ангелова като разгледа докладваното от Христина З. Марева Въззивно гражданско дело № 20212000500311 по описа за 2021 година

Производството е образувано по въззивна жалба, подадена от ЗАД „А.“ АД срещу решение № 32 от 20-ти април 2021 г. постановено по т. д. № 533/2020 г. по описа на Сливенски окръжен съд, с което застрахователят е осъден да заплати на АНТ. АНГ. Ш. и Д. Х. Ш. сумата от по 15 000 лв. на всеки от тях, представляваща обезщетение за неимуществени вреди - болки и страдания от настъпилата при ПТП на 29.08.2015г смърт на К.Т.К., с когото тяхната дъщеря Б. Д. Ш. живяла на съпружески начала, ведно със законната лихва върху всяко обезщетение, считано от 30.08.2017г до окончателното изплащане, като въззивникът е осъден да заплати на Адвокатско дружество "*** ***", представлявано от адв. Явор Божилов ***, сумата 2 352 лв. с ДДС, представляваща адвокатско възнаграждение за оказана по реда на чл. 38 ал.1 т.2 ЗА безплатна адвокатска помощ на ищците.

Решението се оспорва като неправилно. Поддържа се възражение, че необосновано съдът приел, че ищците притежават активна легитимация, приемайки за неоснователно възражението на въззивника за липса на предвидените в Тълкувателно решение № 1 от 21.06.2018 г. на ОСНГТК на 1

ВКС предпоставки за това.

Пространно са развити доводи относно действието на тълкувателните решения във времето, като се поддържа тезата, че е недопустимо придаването на обратно действие на тълкувателните решения във връзка с приложимите правни норми и по отношение на релевантните факти за правоотношенията между страните следва да се съобразят само тези тълкувателни и задължителни съдебни актове, който са действалите към момента на настъпването и възникването им. В противен случай за една от страните в правоотношението било възможно да нъстъпят неблагоприятни последици, каквито не е биха настъпили при съобразяването на предшестващо тълкувателно решение. Таков било и положението на застрахователите, които при сключване на застрахователния договор съобразявали кръга на лицата, които са били правоимащи според действалите тогава задължителни тълкувателни актове.

На следващо място са изложени възражения относно липсата на покритие за застрахователен риск, в която връзка като цяло са изложени същите доводи и съображения, изтъкнати и във връзка с въпроса относно действието на тълкувателното Тълкувателно решение № 1/21.06.2018 г. на ОСНГТК на ВКС относно застрахователни правоотношения, които са възникнали преди приемането му. Развити са съображения, че същото се отнася само до отговорността на деликвента спрямо разширения със същото тълкувателно решение кръг от лица, но това разширяване не засягало отговорността на застрахователя, чийто обем се определял само с оглед действалите в периода на действие на процесния застрахователен договор - от 31.12.2014 г. до 31.12.2015 г., ППВС № 4/1961 и ППВС № 5/1969 г., извън които съгласно ППВС № 2/1984 г. не се дължи обезщетение на други лица. В този смисъл следвало да се тълкува волята на страните по застрахователния договор при определяне размера на застрахователната премия.

Активната легитимация на ищците да получат застрахователно обезщетение на следващо място се оспорва и с оглед продължителността и тежестта на понесените от тях страдания, които по интензитет се твърди, че не са надхвърляли обичайните за съответната връзка и, които да е справедливо да бъдат възмездени съгласно чл. 52 ЗЗД. Събраните в тази 2 насока доказателства били преценявани от съда в нарушение на процесуалните правила, като необосновано бил даден превес на показанията на една група свидетели и не са кредитирани тези на друга група свидетели.

В нарушение на съдопроизводствените правила, при противоречие в показанията на свидетелите съдът не допуснал извършването на очна ставка, като не била извършена преценка на показанията на св. Ант. К.а – внучка на ищците, която се явявала заинтересована в аспекта на чл. 172 ГПК.

Поддържат се твърдения за процесуални нарушения при анализа на свидетелските показания, от които не се установявала изискуемата от Тълкувателно решение № 1/21.06.2018 г. на ОСНГТК на ВКС изключителност на връзката на ищците с пострадалия

На следващо място във въззивната жалба се твърди, че съдът е приел за установени и доказани предпоставките на Тълкувателно решение 1/2016 от 21 юни 2018 година въз основа на събраните по делото доказателства в нарушение на процесуалните правила, давайки вяра на показанията на посочената от ищците група свидетели, при наличието на задължение да извърши преценка на тяхната заинтересованост по смисъла на член 172 ГПК, дискредитирайки необосновано показанията на друга група в свидетели.

Съвкупният анализ на гласните доказателства не установявал изискуемите предпоставки, а именно: лицето, което е извън кръга определен с ППВС № 4 от 1961 година и ППВС № 5 от 1969 година да е създало с пострадалия трайна и дълбока емоционална връзка, да са имали особено близки отношения, поради които да търпи продължителни болки и страдания, заради които по изключение да е справедливо да получи обезщетение. Настоява се, че тези предпоставки следва да са несъмнено доказани и обстоятелствата, свързани с тях не може да се предполагат. Развити са доводи, че установените обстоятелства досежно взаимоотношенията между пострадалия и ищците, не изпълва съдържанието на предпоставките предвидени в посоченото тълкувателното решение според. Изтъква се, че пострадалият не е живял с тях в едно домакинство и е поддържал нормални взаимоотношения със своите родители, а установените между него и ищците отношения са били обичайни за родството по сватовство. Не била налице и предвидената изключителност и страданията не надхвърляли по интензитет и времетраене нормално присъщите за съответната родствена връзка.

3

В условията на евентуалност се поддържа възражение за съобразяване ограничителните критерии на § 96, ал. 1 ПЗР на ЗИДКЗ ДВ, бр. 101 от 2018 година и посоченият в тази разпоредба максимален размер от 5 000 лв.

Твърди се, че с обратна сила са уредени заварените до влизане в сила на член 493а КЗ случаи, касаещи предявените искове за неимуществени вреди от лицата по чл. 493а, ал. 4 КЗ за периода от 21 юни 2018 година до влизане в сила на наредбата по 493, ал. 2 КЗ, която съгласно § 103 от ПЗР на ЗИДКЗ е следвало да бъде приета в срок от една година от влизане в сила на този закон. Исковете са предявени на 29-ти август 2020 година като и досега не е приета предвидената в посочените разпоредби наредба, поради което съдът е обвързан от определеният посочените разпоредби максимален размер на обезщетението от 5000 лв.

Поддържа се, че разпоредбата на § 96, ал. 1 ПЗР на ЗИДКЗ не противоречи на общностното право на ЕС, доколкото е предвидена значително по-малка сума от посочените в чл. 1, § 2 от Втора директива 84/5, кодифицирана с Директива 2009/103/ЕО на Европейския парламент и на съвета от 16 септември 2009 година. Развити са пространно доводи относно липсата на противоречие на разпоредбата на вътрешното ни законодателство с приложимото общонстно прави и практиката на СЕС.

Също като евентуално се поддържа възражение, че определяйки обезщетение в размер на по 20 хиляди лв. за всеки от ищците, съдът е нарушил принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД, тъй като не е съобразил съгласно указанията на ППВС № 4 от 1968 година. Обективно съществуващите и конкретни обстоятелства , специфични за делото, следвало да бъдат оценени адекватно и в тяхната съвкупност както и според значението им спрямо съдържанието на увреждането доказаните обстоятелства, като в крайна сметка съдът не направил адекватна оценка на вредите и сумата от 20 000 лв. за всеки от тях не била съобразена с обективно и действително претърпените болки и страдания. Съдът само формално се е позовал на принципа за справедливост, но не изложил мотиви относно конкретните факти, които приема за релевантни при определяне размера на обезщетението.

Като неправилен се оспорва и извода на съда , че приносът от страна на 4 пострадалия К. Тошков Кънчев спрямо увреждането е в размер на 25% .

Възоснова на данните от заключението по съдебна автотехническа експертиза и обясненията на вещото лице в съдебно заседание се обосновавал извод, че степента на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия е не по-малко от 50%, поради управляването на МПС от него преди настъпването на ПТП с ъ с скорост от 116 км в час , която значително превишава определената в чл. 21, ал. 1 ЗДвП от 80 км в час. Било безспорно установено, че в момента на навлизане на лекия автомобил в лентата за движение на мотоциклет, разстоянието между тях е било по-голямо от опасната зона за спиране при движение със скорост 80 км в час, при която пострадалият от К. Кинчев б и имал възможност да спре и да предотврати удара между превозните средства. Отчитайки тези обстоятелства следвало да се приеме, че приносът на пострадалия за настъпване на вредните последици и в рамките на 80 до 90%.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК от въззиваемите – ищци е подаден отговор на въззивната жалба чрез пълномощника - адв. М. Д., в който въззивната жалба и въведените с нея възражения относно наличието на активна легитимация за ищците, произтичаща от същите правни норми, чието приложение с предходните тълкувателни актове следва да бъде изоставено, се оспорват. Поддържа се, че релевантните факти и обстоятелства за предпоставките по смисъла на Тълкувателно решение № 1/2016 г. от 21 юни 2018 г. са правилно са приети за доказани въз основа на подробен и пълен анализ на гласните доказателства по делото.

Поддържа се, че спрямо предявените права следва да намерят приложение разпоредбите на част четвърта от отменения КЗ и отделно от това в обжалваното решение практиката на СЕС е съобразена правилно.

При определяне размера на обезщетението от по 20 хиляди лв. за всеки от въззиваемите, съдът е приложил правилно както нормата на закона – чл. 52 ЗЗД, така и задължителната съдебна практика.

Възражението за по-голям от 25 % принос от страна на пострадалия за настъпване на вредоносния резултат се оспорва също като неоснователно.

Изтъква се, че от заключението на вещото лице се установява пресичането от лекия автомобил на траекторията на движение на мотоциклета, при което за 5 последния не е съществувала техническа възможност да предотврати сблъсъка. Без значение на избраната от него скорост, сблъсъкът не би настъпил, ако водачът на лекия автомобил не без извършил нарушението, във връзка с което е признат за виновен с влязлата в сила присъда в наказателното производство.

В с. з. страните не се явяват и не изпращат представители.

В писмено становище от въззивника – застраховател, се поддържа въззивната жалба и се настоява, че по въпроса за съпричиняващото поведение от страна на пострадалия К. К. следва да се съобрази влязлото в сила решение № 298/03.02.2020 г., постановено по гр.д. № 1148/2019 г. на Апелативен съд – С., в което относно същото ПТП е приета степен на съотношение от 30 %.

От името на въззиваемите е постъпила молба, в която въззивната жалба се оспорва и се поддържа становището по релевираните с въззивната жалба въпроси, изразено в отговора на въззивната жалба.

Бургаски апелативен съд, със свое определение от 21 юли 2021 г. прие, че въззивната жалба е допустима, като във връзка с нейната основателност намира следното:

Обжалваното решение е валидно и допустимо.

Съдът е сезиран с иск от въззиваемите АНТ. АНГ. Ш. и Д. Х. Ш. с искове по чл. 226, ал. 1 КЗ 1 (отм.) предявени срещу „А." АД за заплащане на обезщетение за претърпени от тях неимуществени вреди претърпени поради причинената в ПТП на 29-ти август 2015 г. смърт на К.Т.К., с когото тяхната дъщеря Б. Д. Ш. – загинала в същото ПТП, е живяла на съпружески начала.

ПТП настъпило по вина на Т. Г. Д., като водач на лек автомобил „К.ж", с рег.

№ ***, за което е признат за виновен с влязла в сила присъда по НОХД № 52/2017 г. на СлОС.