Решение № 309 от 09.03.2026, Районен съд - Велико Търново

РЕШЕНИЕ

№ 309 гр. Велико Търново, 09.03.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО, VI СЪСТАВ, в публично заседание на седемнадесети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: ГЕОРГИ ГЕОРГИЕВ при участието на секретаря СВЕТЛА М. ИВАНОВА като разгледа докладваното от ГЕОРГИ ГЕОРГИЕВ Гражданско дело № 20254110103127 по описа за 2025 година

Производството е образувано по искова молба на Б. Г. Б. срещу „Неткредит“ ООД, с която се иска да бъде прогласена нищожността на договор за потребителски кредит № ***/*** г., а евентуално – нищожността на чл. 6 от посочения договор, предвиждаща заплащането на неустойка.

Ищецът твърди, че на *** г. е сключил с ответника договор за потребителски кредит, по силата на който е получил сумата от 1 200.00 лева, която е следвало да върне на 12 месечни вноски, като заявява, че в договора е предвидено заплащането на неустойка при непредставяне на обезпечение.

Счита, че договорът е нищожен, тъй като в същия не е посочен действителният размер на ГПР, който е следвало да включва и уговорената неустойка за непредставяне на обезпечение. Заявява, че въпросната неустойка представлява скрито оскъпяване по кредита, чиято цел е неоснователно обогатяване на кредитора. Развива аргументи за нищожност на ГЛП и ГПР.

Ответникът оспорва предявените искове. Признава, че в ГПР по договора е включена само уговорената възнаградителна лихва, както и че добавянето на каквито и да било други разходи би довело до надвишаване на законоустановения минимален праг по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Оспорва обаче да е начислил, респ. претендирал неустойка. Сочи, че доколкото договорът е сключен при фиксиран лихвен процент, не е налице изискване за посочване на методика.

В проведеното открито заседание страните не изпращат представители, като с писмени молби поддържат заетите от тях становища.

1

Великотърновският районен съд, като взе предвид събраните по делото доказателства и съобрази разпоредбите на закона, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

Предявени са евентуално съединени установителни искове по чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 22 ЗПК.

По делото не е спорно, че на *** г. между „Неткредит“ ООД, като кредитор, от една страна, и Б. Г. Б., като кредитополучател, от друга, е сключен договор за потребителски кредит, по силата на който на ищеца е предоставена сумата от 1 200.00 лева, която последният се задължил да върне на 12 месечни вноски при фиксирана лихва в размер от 40.06 % и годишен процент на разходите от 48.29 %. Съгласно чл. 4, ал. 3 от договора кредитополучателят се е задължил в срок до края на следващия ден от сключването на договора да представи обезпечение – банкова гаранция или гаранция от небанкова финансова институция, като в случай на неизпълнение на това задължение същият дължи неустойка в размер от 1 200.00 лева /чл. 6, ал. 1/.

Сключеният между страните договор е потребителски, поради което същият намира своята правна регламентация в Закона за потребителския кредит /ЗПК/, с оглед на което преценката относно действителността на съглашението следва да се извърши както в съответствие с общите правила на ЗЗД, така и с нормите на приложимия ЗПК, при действието на който е сключен договорът.

В случая от съвкупната преценка на събраните по делото доказателства не може да се приеме, че процесният договор отговаря изцяло на изискванията, съдържащи се в разпоредбите на чл. 9 – 11 от ЗПК.

Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК , договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в Приложение № 1 начин.

Съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК , годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал.

1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9 договорът за потребителски кредит е недействителен.

В случая в договора за потребителски кредит е посочен процент на ГПР 48.29 %, т. е. формално е изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК , като този размер не надвишава максималния по чл. 19, ал. 4 ЗПК . Въпросният размер обаче не отразява действителния такъв, тъй като не включва част от 2 разходите за кредита, а именно начислената неустойка за непредставяне на обезпечение, която се включва в общите разходи по кредита по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК. Съгласно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК , общ разход по кредита за потребителя са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и поспециално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. В случая посоченото вземане за неустойка е разход, свързан с предмета и управлението на договора, като същото на практика води до оскъпяването на кредита и представлява скрита възнаградителна лихва. От своя страна, самата клаузата за неустойка при непредставяне на обезпечение се основава на нищожна уговорка, доколкото същата влиза в противоречие с добрите нрави. В случая уговорката е предвидена да санкционира неизпълнението на задължението за представяне на обезпечение, което обаче има вторичен характер и неизпълнението му не засяга пряко същинското задължение за връщане на дадената в заем сума. Т.е. в случая кредиторът се „обезпечава” и „обезщетява”, а длъжникът се санкционира не затова, че не е изпълнил основното си задължение по договора /за връщане на заетата сума/, а за това, че не е предоставил обезпечение на задължението си. От друга страна, задължението на длъжника очевидно е уговорено по начин относно изискванията към вида обезпечение и относно срока за изпълнението му така, че да възпрепятства последния да изпълни същото, а самото непредставяне на обезпечение не води до вреди за кредитора /същият остава без обезпечение на вземанията си, но след изтичането на 24-часовия срок длъжникът все още не е в просрочие/ следователно типичните функции на неустойката в случая стоят вън от неустоечната клауза. Противно на уговореното, учредяването на надлежно обезпечение следва да се вземе предвид към момента на сключване на договора и неизпълнението на това задължение да има за последица отказ от отпускане на заема, а не начисляване на допълнителни суми. Т.е. щом длъжникът не е в състояние да представи исканото обезпечение, кредиторът е разполагал с възможността да му откаже отпускането на заема, а не да санкционира липсата на обезпечение с неустойка.

От своя страна, възражението на ответника, че не е начислил, респ. претендирал неустойка, остана недоказано, като същото противоречи на посоченото в самия договор, а доказателства за противното не бяха ангажирани.

Така, въз основа на ангажираните доказателства, съдът приема, че уговорената неустойка за непредставяне на обезпечение представлява разход по договора, който е следвало да бъде включен при изчисляването на ГПР като 3 индикатор за общото му оскъпяване – аргумент от чл. 19, ал. 1 и ал. 2 от ЗПК .

Съобразно императивната норма на чл. 19, ал. 4 ЗПК , ГПР не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове или във валута, определена с постановление на Министерски съвет на Република България, което означава, че лихвите и разходите по кредита не могат да надхвърлят 50 % от взетата сума. Клаузите в договор, надвишаващи определените по ал. 4 размери, са нищожни /арг. от чл. 19, ал. 5 от ЗПК /. В настоящия случай сумата по договора за кредит е в размер на 1 200.00 лева, като след включването на неустойката за непредставяне на обезпечение, която е в размер на 1 200.00 лева, ГПР по договора далеч надхвърля законоустановения максимум. Както вече беше посочено, така уговорената неустойка има характер на скрита възнаградителна лихва, която не е включена в оскъпяването на ползваната сума и която води до нарушение на императивната норма на чл. 19, ал. 4 от ЗПК . Това, от своя страна, обуславя нищожност на уговорката за плащане на това възнаграждение /арг. от чл. 19, ал. 5 от ЗПК/ и липса на основание за дължимост на вземането.

С оглед гореизложеното, макар формално договорът за кредит да покрива изискуеми реквизити по чл. 11, ал. 1 от ЗПК , вписаните в него параметри не кореспондират на изискуемото съдържание по т. 10 - годишният процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя. Тази част от сделката е особено съществена за интересите на потребителите, тъй като целта на уредбата на годишния процент на разходите по кредита е чрез императивни норми да се уеднакви изчисляването и посочването му в договора и това да служи за сравнение на кредитните продукти, да ориентира икономическия избор на потребителя и да му позволи да прецени обхвата на поетите от него задължения. Затова и неяснотите, вътрешното противоречие или подвеждащото оповестяване на това изискуемо съдържание законодателят урежда като порок от толкова висока степен, че изключва валидността на договарянето - чл. 22 от ЗПК. В този смисъл като не е оповестил действителния размер на ГПР в договора, кредиторът е нарушил изискванията на закона и не може да се ползва от сключена сделка, което обосновава извод за недействителност /нищожност/ на договора за кредит, на основание чл. 22 от ЗПК, поради неспазването изискванията на чл. 11, т. 10 и 11 от ЗПК.

Изложеното по-горе прави основателен предявения установителен иск, който следва да бъде уважен.

По разноските:

На основание чл. 78, ал. 1 ГПК , в полза на ищеца следва да се присъдят сторените от него разноски за държавна такса в размер от 54.73 евро, равняващи се на 107.04 лева.

На основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв, ответникът следва да заплатят на адв. Л.

Б. от *** възнаграждение за осъществената безплатна правна помощ и процесуално представителство, което съдът определя в размери от по 200.00 евро.

4

Мотивиран от горното, съдът

РЕШИ:

ПРОГЛАСЯВА за нищожен договор за потребителски кредит № ***/*** г., сключен между „Неткредит“ ООД и Б. Г. Б. , по предявения от Б. Г. Б., ЕГН ********** срещу „Неткредит“ ООД, ЕИК 201253421 иск с правно основание по чл. 26, ал. 1 ЗЗД , вр. чл. 22 ЗПК.

ОСЪЖДА „Неткредит“ ООД, ЕИК 201253421 да заплати на Б. Г. Б., ЕГН **********, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК , сумата от 54.73 евро, равняваща се на 107.04 лева – разноски в производството.

ОСЪЖДА „Неткредит“ ООД, ЕИК 201253421 да заплати на адв. Л. К. Б. от *** адвокатска колегия сумата от 200.00 евро – адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна помощ, на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв.

Решението подлежи на обжалване пред Великотърновския окръжен съд в двуседмичен срок от връчване на преписи от същото на страните.

Съдия при Районен съд – Велико Търново: _______________________ 5