Решение № 1659 от 08.04.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 1659 гр. Пловдив, 08.04.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на осемнадесети март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Таня Асп. Георгиева - Точевска при участието на секретаря Златка Ем. Димитрова като разгледа докладваното от Таня Асп. Георгиева - Точевска Гражданско дело № 20255330112376 по описа за 2025 година

Предявен е иск с правна квалификация по чл. 422 от ГПК, вр. чл. 240, чл. 86 и чл. 92, вр. чл. 99 от ЗЗД.

Ищецът „АПС Бета България“ ЕООД, ЕИК: 203374133, със седалище и адрес на управление: град София, бул. „България“ № 81В, ап. 3, представлявано от управителите Х.

М. М. и П. В., чрез пълномощник юрисконсулт П. Ц., е предявил против О. А. П., ЕГН:

**********, с настоящ адрес: село У., община Р., област П., ул. „*************“ № ***, иск за признаване на установено, че ответникът дължи присъдените по частно гр. дело № 20801/ 2024 г. на ПРС, III бр. с-в, със заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК № 10393/ 04.12.2024 г., парични суми, както следва: сумата в размер на 400 леваглавница, представляваща непогасено задължение по договор за потребителски кредиткредитна линия № ******* от 10.10.2019 г., сключен със „Стик Кредит“ АД, ЕИК:

202557159, прехвърлен с договор за цесия от 22.03.2024 г., сумата от 12 левавъзнаградителна лихва по договора за кредит за периода 11.10.2019 г.- 19.11.2019 г., сумата от 258, 36 лева- лихва за забава по договора за кредит за периода 10.11.2019 г.- 19.11.2024 г.

(без периода на извънредното положение), сумата от 969, 94 лева- неустойка по чл. 17 от договора, ведно със законната лихва върху главницата от постъпване на заявлението в съда29.11.2024 г., до окончателното погасяване.

В исковата молба е посочено, че на 10.10.2019 г. между ответника и „Стик Кредит“ АД, ЕИК: 202557159, се сключил договор за потребителски кредит- кредитна линия № ********, по който лицето получило сумата от 400 лева, платим на една вноска с краен 1 падеж- 10.11.2019 г., при ГЛП- 0 % и ГПР- 42, 58 %. Договорът бил действителен, отговарял на специалните законови изисквания на ЗПК, като бил сключен по реда на ЗПФУР и ЗЕДЕУУ по електронен път от разстояние. Ответникът не изпълнил задълженията си по договора, като вземането било прехвърлено на ищеца с договор за продажба и прехвърляне на вземания (цесия) от 22.03.2024 г., за което длъжникът бил уведомен от новия кредитор.

По договора били дължими следните суми: сумата в размер на 400 лева- главница, сумата от 12 лева- възнаградителна лихва по договора за кредит за периода 11.10.2019 г.- 19.11.2019 г., сумата от 258, 36 лева- лихва за забава по договора за кредит за периода 10.11.2019 г.19.11.2024 г. (без периода на извънредното положение) и сумата от 969, 94 лева- неустойка по чл. 17 от договора. Тъй като сумите по кредита не били върнати в уговорения срок, за събирането им било подадено заявление по чл. 410 от ГПК и по образуваното по случая частно гр. дело № 20801/ 2024 г. на ПРС, III бр. с-в, се издала заповед за изпълнение, връчена на длъжника по реда на чл. 47 ал. 5 от ГПК, поради което в срок се предявявал и настоящият установителен иск. Моли за установяване на вземането по заповедта.

Претендират се и разноските в настоящия процес. В допълнителна молба посочва, че след датата на цесията нямало извършени допълнителни плащания. В съдебно заседание страната не се представлява, но взема писмено становище по спора.

В срока по чл. 131 от ГПК назначеният на ответника особен представител е подал писмен отговор, с който оспорва иска по основание и размер. Твърди, че по отношение на сключения между страните договор важали всички императивни изисквания на ЗПК, като при неспазването им договорът бил изначално недействителен и на основание чл. 23 от ЗПК потребителят дължал връщане само на чистата стойност на кредита. Съдът служебно следвало да следи за спазване на императивните норми, когато се касаело до икономически по- слабата страна в правоотношението. Съгласно договора, била отпусната сума от 400 лева, при месечен лихвен процент- 12 % и ГПР- 42, 58 %, а отделно поради се предвиждала и неустойка, поради непредставяне на обезпечение. Тази клауза за неустойката обаче била недействителна, като неустойката излизала извън присъщите по закон функции. Тя представлявала скрита добавка към лихвата и се явявала нищожна, поради противоречие с добрите нрави. Неустойката имала и прекомерен размер- 1 314 лева, или три пъти повече от главницата. Тя не била включена и в ГПР, като при добавянето й той би станал в размер над предвидения по чл. 19 ал. 4 от ЗПК. Неустойката представлявала разход по кредита и с невключването си в ГПР той бил некоректно посочен, а оттук се нарушавала и нормата на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК. Твърди се, че ответникът бил заплатил главницата, поради което не дължал никакви суми на цесионера. Моли за отхвърляне на исковете. В с.з. особеният представител не се явява, но взема писмено становище по спора.

След преценка на събраните по делото доказателства и във връзка със становищата на страните, съдът от фактическа страна установява следното:

Със заповед за изпълнение на парично задължение № 10393/ 04.12.2024 г. по чл. 410 от ГПК, издадена по частно гр. дело № 20801/ 2024 г. на ПРС, III бр. с-в, е разпоредено ответникът да заплати на ищеца следните суми: сумата в размер на 400 лева- главница, 2 представляваща непогасено задължение по договор за потребителски кредит- кредитна линия № ******* от 10.10.2019 г., сключен със „Стик Кредит“ АД, ЕИК: 202557159, прехвърлен с договор за цесия от 22.03.2024 г., сумата от 12 лева- възнаградителна лихва по договора за кредит за периода 11.10.2019 г.- 19.11.2019 г., сумата от 258, 36 лева- лихва за забава по договора за кредит за периода 10.11.2019 г.- 19.11.2024 г. (без периода на извънредното положение), сумата от 969, 94 лева- неустойка по чл. 17 от договора, ведно със законната лихва върху главницата от постъпване на заявлението в съда- 29.11.2024 г., до окончателното погасяване, както и деловодните разноски в общ размер на 82, 81 лева.

Така издадената заповед за изпълнение е връчена на длъжника по реда на чл. 47 ал. 5 от ГПК, като съдът е указал на кредитора да предяви иск за установяване на вземането си в месечния срок от връчване на съобщението.

Установителният иск е предявен в преклузивния едномесечен срок, поради което е допустим и подлежи на разглеждане по същество.

С договор за потребителски кредит- кредитна линия № ********** от 10.10.2019 г., сключен със „Стик Кредит“ АД, на ответника е предоставен кредит в размер на 400 лева, при следните условия: срок- 30 дни, при фиксиран годишен лихвен процент- 0 % и годишен процент на разходите- 42, 58 %, при общ размер на всички плащания- 400 лева.

Предвидена е още и неустойка при неизпълнение на задължението за представяне на обезпечение.

Като писмени доказателства са приети копия от договора за паричен заем, ведно с погасителен план. Приети са още ОУ по кредита, СЕФ, съобщения до длъжника и разписка от ****** за изплащане на заемната сума.

Представена е справка за размера на задълженията по договора, както следва: неплатена главница- 204, 52 евро, неплатена лихва- 6, 14 евро и неплатена неустойка- 55, 22 евро.

С договор за прехвърляне на вземания от 22.03.2024 г. „Стик Кредит“ АД, е прехвърлил вземането си по договора за кредит на „АПС Бета България“ ЕООД, също представен по делото. Видно от приложението, процесният кредит е включен като част от цедираните договори за кредит.

При така установената фактическа обстановка, от правна страна съдът намира следното:

Няма спор по делото, че ответникът е сключил договор за потребителски кредит, по който е получил определена парична сума, срещу задължението да я върне в определен срок, при съответни условия на заема. Вземането на кредита в последствие е било прехвърлено с договор за цесия на ищеца, като такава възможност изрично е предвидена в чл. 16 ал. 1 от договора за кредит, според който заемодателят има право по всяко време да прехвърли правата си на трето лице и без да се изисква съгласието на заемателя.

Договорът за цесия е действителен, приложението към него е неразделна част от 3 същия и съдържа предмета и цената на всяко прехвърлено вземане, включително и процесното. Както вече се посочи, в договора изрично е предвидена възможността дружеството да прехвърли правата си по договора на трето лице, без да е необходимо изрично писмено съгласие на длъжника, поради което в случая не е налице противоречие с нормата на чл. 26 от ЗПК. По смисъла на чл. 99 ал. 4 от ЗЗД прехвърлянето на вземането спрямо длъжника има действие от деня, когато то му е съобщено от предишния кредитор. Не съществува обаче законова пречка уведомяването да се направи и от новия кредитор, когато той е изрично овластен за това (както е станало тук), доколкото не се касае за лично и незаместимо действие. Обстоятелството, че в закона е въведено изискване съобщението за прехвърлянето на вземането да бъде извършено от цедента, не означава, че то не е валидно, ако е било направено от упълномощено от този цедент лице, действащ по негово пълномощие. Според параграф 4 т. 4.3. от договора за цесия ищецът е бил овластен от кредитора да уведоми от името на последния всички длъжници по договорите за гаранция за това, че вземанията са прехвърлени на друг кредитор. В този смисъл съобщението, извършено от цесионера, действащ като пълномощник на цедента, е правно валидно и като действително то поражда правните си последици. Действително не се установява съобщението реално да е било получено от длъжника, но на първо място според чл. 51 от ОУ към договора за кредит клиентът се счита за уведомен с изпратените му съобщения, а на второ място- в случая това е без значение, защото то може да се извърши както с връчване на заповедта за изпълнение, така и с исковата молба. След като законът не поставя специални изисквания за начина, по който следва да бъде извършено уведомлението, то получаването на същото в рамките на съдебно (заповедно и/ или исково) производство е напълно редовно. Няма доказателства по делото, че длъжникът е извършвал плащания на процесните суми на стария кредитор, за да се освободи от отговорност, като по този начин целта на закона, свързана със съобщаването за прехвърленото вземане, е изпълнена, а длъжникът- защитен, ако евентуално е престирал на ненадлежния кредитор. От всичко изложено дотук, в случая се налага еднопосочният извод за това, че цесията е валидно противопоставима на ответника и тя легитимира ищеца като надлежен кредитор на дълга по кредита, който има правото да претендира търсените суми в качество на цесионер.

Както вече се посочи, няма спор по делото относно това, че ответникът е кредитополучател по договор за заем, вземането по който е прехвърлено с цесия на ищеца.

Налице е валидно възникнало валидно правоотношение по договор за кредит, по който лицето е усвоило заетата сума, като кредиторът е финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, а ответникът е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор за заем по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК.

Съгласно чл. 22 от ЗПК- когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е 4 недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане единствено на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

В отговора е релевирано основание за недействителност на договора за потребителски кредит, свързано с изискването на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК за посочване на общата дължима сума. Същото е въведено, за да гарантира, че потребителят ще е наясно по какъв начин се формира неговото задължение. В тази връзка следва да се отбележи, че ГПР представлява вид оскъпяване на кредита, защото тук са включени всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната лихва. Затова е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР е 42, 58 %, а възнаградителната лихва (фиксиран годишен лихвен процент)- 0 %, но от съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР, нито пък е ясно какво представлява разликата между размера на ГПР и лихвата, която е част от него. Всичко това поставя потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание.