Решение № 1068 от 12.12.2022, Районен съд - Стара Загора

РЕШЕНИЕ

№ 1068 гр. Стара Загора, 12.12.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ..., XI-ТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и трети ноември през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Неделина Минчева при участието на секретаря Е.А.Д. като разгледа докладваното от Неделина Минчева Гражданско дело № 20225530104261 по описа за 2022 година

Предявен е иск с правно основание чл.422 ГПК във връзка с чл.9 от ЗПК и чл.6 ЗПФУР.

Искът е предявен от “ИЗИ ФИНАНС“ ЕООД гр.София срещу Ю. М. К. от гр..... С исковата молба се твърди, че на 05.03.2021г. страните са сключили Договор за предоставяне на кредит от разстояние №330996, чрез средствата за комуникация от разстояние, като договорът е сключен като електронен документ при спазване на разпоредбите на ЗПФУР, ЗПУПС, ЗЕДЕП, ЗЕТ, ЗПК. По силата на договора ищецът е предоставил на ответника сумата от 1000,00лв., а ответникът се е задължил да върне сумата със съответното оскъпяване на 20 погасителни вноски. Ответницата заплатила сумата от общо 504,38лв., с което погасила главница в размер на 151,19лв., договорна лихва в размер на 94,05лв., неустойка в размер на 244,14лв. и разходи за извънсъдебно събиране – 15,00лв. За остатъкът от дължимите плащания по договора ответницата изпаднала в забава. Сумата по кредита била обявена за предсрочно изискуема поради неизпълнението на задължението на ответницата да заплаща в срок месечните погасителни вноски. За дължимите суми ищецът е подал заявление за издаване на заповед за изпълнение, по което е образувано ч.гр.дело №2883/2022г. по описа на РС-.... Съдът е издал заповед за изпълнение, но длъжникът е подал възражение в срок, поради което съдът е дал указания на ищеца да предяви установителен иск. Това породило за ищеца правен интерес да предяви настоящия установителен иск по реда на чл.422 ГПК.

Моли съда да постанови решение, с което да признае за установено, че ответникът му дължи заплащане на сумата от 848,81лв. – главница, представляваща задължение по Договор за предоставяне на кредит от разстояние №330996/05.03.2021г., сумата от 235,95лв. договорна лихва за периода от 03.06.2021г. до 28.06.2022г., законната лихва върху 1 главницата от датата на подаване на заявлението в съда до окончателното изплащане на сумата. Претендира и направените в настоящото производство разноски.

Ответникът, в срока за писмен отговор изразява становище, че предявените искове са допустими, но неоснователни. Не оспорва сключването на процесния договор за кредит.

Твърди обаче, че същият е недействителен. Приложените към договора общи условия не били подписани от ответницата на всяка страница, както изисквал ЗПК. Договорът противоречал на редица разпоредби на ЗПК и ЗЗП, както и на задължителната съдебна практика. Договорът за кредит не бил индивидуално договорен, а бланков, на съдържанието на който ответницата не можела да влияе. Изискването на вид, форма на договора, размер на шрифта също не било спазено. В договора не се съдържал достатъчно ясен и подробен погасителен план. Липсвала информация за лихвения процент на ден. Клаузата за договорна лихва противоречала на добрите нрави и била нищожна, тъй като надхвърляла трикратния размер на законната лихва. Недействителна била клаузата за неустойка в договора. Поради нищожността на тези клаузи ответникът счита, че не дължи заплащането на сумите за неустойка и договорна лихва, а дължи само главницата по договора, но на основание неоснователно обогатяване.

Моли предявените искове да бъдат отхвърлени и да му бъдат присъдени направените разноски по делото.

Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, намери за установена следната фактическа и правна обстановка:

От приложеното към настоящото производство ч.гр.дело №2883/2022г. по описа на РС..., е видно, че ищецът е подал заявление за издаване на заповед за изпълнение за сумата от 848,81лв. – главница, представляваща задължение по Договор за предоставяне на кредит от разстояние №330996/05.03.2021г., сумата от 235,95лв. договорна лихва за периода от 03.06.2021г. до 28.06.2022г. , както и законната лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението в съда до окончателното изплащане на сумата. Със заявлението се претендират и направените разноски по делото. Съдът е уважил заявлението и е издал Заповед за изпълнение №1479/06.07.2022г. Срещу издадената заповед за изпълнение е подадено възражение в срок, поради което съдът е указал на заявителя, че следва да предяви иск за установяване на вземането си. Това обуславя за ищеца правния му интерес от предявяване на настоящите искове.

От представените и приети като писмени доказателства копия на Договор за предоставяне на кредит №330996/05.03.2021г., Общи условия, извлечение от кореспонденция по e-mail, Платежно нареждане от 05.03.2021г., Известие за предсрочна изискуемост по e-mail, се установява, че на 05.03.2021г. страните са сключили Договор за предоставяне на кредит от разстояние за сумата от 1000,00лв. С подписването на договора ответникът се е задължил да върне предоставения му кредит със съответното оскъпяване чрез 20 месечни вноски.

В случая между страните е сключен договор за паричен заем от разстояние по реда на 2

ЗПФУР, където е предвидена възможността за предоставяне на парични кредити от разстояние. Според чл.18, ал.2 ЗПФУР за доказване на електронни изявления, отправени съгласно този закон, се прилага Закона за електронния документ и електронните удостоверителни услуги (ЗЕДЕУУ).

По делото са представени доказателства, че е постигнато съгласие между страните, чрез договаряне, осъществено посредством средства за комуникация от разстояние.

Комуникацията между страните е осъществена посредством електронната страница на кредитора, на която кредитополучателя е подал искане за получаване на кредит, предоставена е необходимата информация и лицето се е съгласило да получи заем.

Според съдебната практика (Решение №70/19.02.2014г. на ВКС по гр. дело №868/2012г., IV г. о., постановено по реда на чл. 290 от ГПК), електронното изявление се счита за подписано при условията на чл.13, ал.1 ЗЕДЕУУ - за електронен подпис се счита всяка електронна информация, добавена или логически свързана с електронното изявление за установяване на неговото авторство. Когато е създаден подписан електронен документ, неговата доказателствена сила е такава, каквато законът признава на подписаният писмен документ, а ако се касае за частен документ, той се ползва с такава сила само за авторството на изявлението (чл.180 ГПК). Ищцата се е съгласила да получи изявлението в електронна форма и е направила такова като страна по представения договор. В достатъчна степен представените по делото хартиени копия на електронни документи съдържат индивидуализиращи белези и данни, установяващи по категоричен начин кой е техният автор, какво е тяхното съдържание и каква е била целта да бъдат отправени. За да е налице валиден договор сключен от разстояние, е необходимо електронните документи да съдържат електронни изявления на двете страни, отправени една до друга, изразяващи волята си за сключване на договора, който да е представен на хартиен носител. Възпроизвеждането на електронния документ върху хартиен носител не променя характеристиките му, нито пък сочи до липсата на такъв. Съгласно чл.184, ал.1, изречение първо от ГПК, той се представя по делото именно върху такъв носител, като препис, заверен от страната.

Горните съображения са достатъчни, за да се приеме, че договорът за кредит е сключен във валидна електронна форма, съгласно изискванията на специалния закон. Доколкото се касае за вид заем, който по своята характеристика е реален договор, за да е действително съглашението, трябва реално да е предадена съответната сума на заемателя. С представеното към исковата молба копие на Платежно нареждане от 05.03.2021г. се установява, че в полза на ответницата на 05.03.2021г. е преведена сумата от 1000,00лв.

Ответницата не оспори получаването на сумата. В документа заемателят е индивидуализиран с три имена, а като основание за превода е посочен номерът на договора за кредит. Преводното нареждане удостоверява изпълнението на задълженията на кредитодателя.

Редовно възникналото заемно правоотношение валидно обвързва страните и поражда своите правни последици, като с подписване на договора ответницата се е съгласила с всички негови клаузи. Съглашението е било предмет на индивидуално договаряне, т. е. то е 3 израз на общата воля на страните, които именно по този начин те са уредили отношенията си. Заемателят се е съгласил с тези условия, включително и с общите условия към кредита, приел ги е подписвайки договора, а и предварително още към момента на сключването е бил наясно с крайната сума, която ще дължи по отпуснатия му кредит.

За да бъде валидно сключен договорът за потребителски кредит, какъвто се явява процесният, е необходимо да отговаря на предвидените в разпоредбите на чл.10, ал.1 ЗПК, чл.11, ал.1, т.7-12 и т.20 и ал.2 ЗПК, и чл.12, ал.1, т.7-9 ЗПК.

Ответницата счита, че договорът за кредит е сключен в нарушение на разпоредбата на ЗПК, регламентираща формата на договора. Съгласно чл.10, ал.1 от ЗПК договорът за потребителски кредит се сключва в писмена форма, на хартиен или друг траен носител, по ясен и разбираем начин, като всички елементи на договора се представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт – не по-малък от 12, в два екземпляра – по един за всяка от страните по договора. Предвид спецификата на договора в случая, а именно, че същият е сключен от разстояние, в електронна форма, съдът намира, че изискванията за форма са спазени. Съдът намира, че информацията по договора е предоставена на потребителя по ясен и разбираем начин до степен да бъде попълнено неговото съдържание с необходимите и посочени в чл.11, т.11 и т.12 ЗПК реквизити, съгласие за които е било дадено по несъмнен начин от страните.

В договорът е инкорпориран погасителен план, който според настоящия състав отговаря на изискванията на чл.11, т.11 от ЗПК. Същият съдържа информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски, съдържанието на всяка погасителна вноска – главница и възнаградителна лихва. Предвиден е втори вариант на погасителен план, който включва и неустойка. Не е посочена последователността на разпределение на вноските между различните неизплатени суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на погасяването, тъй като не е предвиден различен лихвен процент за периода на погасяване на кредита.

Видно от представения Договор за предоставяне на кредит №330996/05.03.2021г. в същия е посочен фиксиран лихвен процент в размер на 40,15 %. Посочен е и лихвен процент на ден – 0,11%. Предвид изложеното съдът намира, че е неоснователно възражението за недействителност на договора за кредит на това основание.

По отношение на клаузата за договорна лихва в договора за кредит и съответно ГПР.

По отношение на довода, че не е спазено съдържанието на чл.11, ал.1, т.9 ЗПК, доколкото възнаградителната лихва била нищожна, същият е лишен от законово основание. Съдът не споделя доводът на ответницата, че клаузата за възнаградителна лихва е нищожна. Същата е уговорена в договора при лихвен процент от 40,15 % годишно. Цитираната от ищцата практика на ВКС, която указва в кои случаи възнаградителната лихва по договори за потребителски кредит е недействителна, а именно когато надхвърля два пъти законната лихва при обезпечени кредити и три пъти – при необезпечени кредити, е загубила значение, тъй като тази практика е формирана преди изменението на чл.19, ал.4 ЗПК /в сила 23.07.2014г./ и касае договори за кредит, сключени преди изменението. Противоречието с 4 добрите нрави следва да преценя в случай, че няма изрична законова разпоредба, каквато е предвидена в ЗПК. Съгласно чл.19, ал.4 ЗПК /в сила 23.07.2014г./ годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България. Безспорно елемент от ГПР е възнаградителната лихва. Съгласно чл.19, ал.4 ЗПК е допустимо възнаградителната лихва дори да е 5 пъти по-голяма от законната лихва, ако е единственият разход по кредита. В процесния договор, единственият разход, който формира ГПР е договорната лихва, доколкото не са предвидени други в самия договор, които да следва да бъдат включени в ГПР. Безспорно е, че неустойката не е включена в ГПР. С оглед изложеното предвидения в договора лихвен процент не противоречи на предвидения в закона максимум по чл.19, ал.4 ЗПК.