Определение № 790 от 19.12.2023, Окръжен съд - Шумен

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 790 гр. Шумен, 19.12.2023 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ШУМЕН, СЪСТАВ II, в закрито заседание на деветнадесети декември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Азадухи Ов. Карагьозян

Членове:

Теодора Енч. Димитрова

Теодора Р. Йорданова-Момова като разгледа докладваното от Азадухи Ов. Карагьозян Въззивно частно гражданско дело № 20233600500498 по описа за 2023 година

Производство по реда на чл.413, ал.2 във вр. с чл.274 и сл. от ГПК.

Постъпила е частна жалба вх.№4140/28.11.2023г. /п.кл. 27.11.2023 г./, от „Профи Кредит България“ ЕООД гр. София, ЕИК ....., действащо чрез пълномощника си гл. юрисконсулт Г.С.-К., срещу разпореждане № 891/20.11.2023г. по ч.гр.д. №566/2023 г. на ВПРС, в частта, с която е отхвърлено заявлението за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК, срещу длъжника Ш. А. С., за сумите: сумата от

73.15лв. – договорна лихва за разликата над 21.92лв. до претендираните 95.07лв. за периода от 26.02.2019г. до 3.09.2019г. и законна лихва в размер на 195.42лв. за разликата над 182.55лв. до претендираните 377.97лв., дължима от 3.09.2019г. датата на предсрочната изискуемост до 30.10.2023г. Жалбоподателят счита разпореждането за неправилно.

Заповедния съд не разполагал с правомощия на този етап от производството да се произнася по валидността на сделката, от която заявителят черпи права. В случая не била налице неравноправна клауза по смисъла на чл.143 ЗЗП. Неправилно заповедния съд не отчел и разпоредбата на чл.145, ал.2 ЗЗП, че преценяването на неравноправната клауза в договора не включва определянето на основния му предмет, както и съответствието между цената или възнаграждението от една страна и стоката и услугата, която бъде доставена или извършена в замяна, от друга страна. Кредиторът предоставил необходимата преддоговорна информация съгласно ЗПК. , изготвил погасителен план относно размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски. Според жалбоподателя в процесния договор ясно е посочена методиката на формирания ГПР, като подобно изискване има единствено при наличието на референтен лихвен процент /чл.11, ал.1 т.10 ЗПК/. В случая счита, че е спазена и разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК, а именно, че годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва. Страните са уговорили глобален фиксиран размер на годишния лихвен процент като 1 са го определили на 41.17%. В договора ясно е посочен процента на ГЛП и ГПР, както и точният размер на дължимите суми от длъжника. Длъжникът се съгласил с тази цена на кредита на преддоговорния етап с получаването на стандартен европейски формуляр за сравняване на различни предложения, към момента на сключване на договора, така и с необективиране на желанието си да се откаже от договора. Известен факт е, че лихвите при небанковите институции са по-високи, поради по-високия риск. С оглед на това меродавна е пазарната цена на кредитите в сектора, а не законната лихва, която е ограничена от разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК. ГПР по процесния кредит е 49,90% като ГЛП е 41.17%. В пар.1 от ДР на ЗПК е посочено, че в ГПР не са включени разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, когато закупуването на допълнителни услуги не е задължително условие за получаване на кредита или за получаването му при предлаганите условия, което е изрично описано в договора и в ч.5.2 от ОУ. Към момента, предвиден за плащане на вноските, включително и възнаградителната лихва, размерът на законната лихва е бил 10%, а петкратния размер 50%, т.е. в конкретния случай ГРП не надхвърля петкратния размер на законната лихва по просрочени вземания за целия период на кредита, следователно не е налице нарушение на законното изискване, както и на добрите нрави, като уговореният размер на „оскъпяване“ на заетите парични средства не противоречи на добрите нрави, защото не злепоставя интереса на икономически по-слабата страна в облигационното отношение. По отношение на законната лихва сочи, че същата се дължи като законова последица от предявяването на иска за вземането и в съдебната практика е възприето разбирането, че за да бъде присъдена, е достатъчно да бъде поискана от ищеца и не е нужно претенцията за заплащането й да се индивидуализира по начин, характерен за иска по чл.86, ал.1 ЗЗД. Сочи, че съгласно ТР № 3/2017 г. ОСГТК на ВКС размерът на вземането при предсрочна изикуемост по договор за заем /кредит следва да се определи в размер само на непогасения остатък от предоставената по договора парична сума /главницата/ и законната лихва от датата на настъпване на предсрочната изискуемост до датата на плащането. Съгласно чл.26 ЗЗД нищожността на отделни части не влече нищожност на договора, когато те са заместени по право от повелителни разпоредби на закона или когато може да се предположи, че договорът би бил сключен и без недействителните си части. Предвид действителността на всички договорни клаузи и на целия потребителски кредит, моли да бъде издадена заповед за изпълнение за сумите от 73.15лв. – договорна лихва за разликата над 21.92лв. до претендираните 95.07лв. за периода от 26.02.2019г. до 3.09.2019г. и законна лихва в размер на 195.42лв. за разликата над 182.55лв. до претендираните 377.97лв., дължима от 3.09.2019г. датата на предсрочната изискуемост до 30.10.2023г. Претендира и разноски за настоящото производство в размер на 15лв. държавна такса и 50 лв. юрисконсултско възнаграждение.

Частната жалба е подадена в срок, от надлежна страна, против подлежащ на обжалване акт, поради което е процесуално допустима.

Настоящата инстанция, като съобрази оплакванията в жалбата и като се запозна с приложеното ч.гр.д. № 66/2023 г. по описа на ВПРС, намира от фактическа и правна страна 2 следното:

Производството по ч.гр.д. № 527/2023 г. на ВПРС е образувано по депозирано от „Профи Кредит България” ЕООД гр. София, ЕИК ....., заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по реда на чл.410 ГПК, срещу длъжника Ш. А. С. , с което се претендират следните суми: 415.26лв. – главница, 95.07 лв. – договорна лихва за периода от 26.02.2019г. до 3.09.2019г. 448.72лв. – неплатено възнаграждение по пакет допълнителни услуги, 377.97лв. - лихва за забава от 3.09.2019г. датата на предсрочната изискуемост до 30.10.2023г., ведно със законната лихва от датата на депозиране на заявлението до окончателното изплащане на вземането, както и за направените по делото разноски 26.74лв. – заплатена държавна такса и 180 лв. юрисконсултско възнаграждение.

Посочено е, че вземането произтича от договор за потребителски кредит № 3029234928 от 9.03.2018г.

С разпореждане №891/20.11.2023г. по ч.гр.д.№ 566/2023 г., ВПРС е отхвърлил частично заявлението за сумите: над претендираната главница от 415.26лв., за договорно възнаграждение над 21.92лв. за периода от 26.02.2019г. до 3.09.2019г., и за лихва за забава над 182.55лв. за периода от 3.09.2019г. до 30.10.2023г.

В останалата част заявлението е уважено, като е издадена Заповед № 263/20.11.2023г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д.№ 566/2023г. на ВПРС, за сумите: 415.26лв. главница , 21.92лв. договорно възнаграждение за периода от 26.02.2019г. до 3.09.2019г., лихва за забава в размер на 182.55лв. за периода от 3.0.2019г. до 30.10.2023г., законна лихва от датата на входиране на заявлението на 30.10.2023г. до изплащане на вземането ,както и сумата от 205лв. разноски по заповедното производство.

Предмет на настоящата жалба е претенцията на заявителя за заплащане на сумата от 73.15лв. – договорна лихва за разликата над 21.92лв. до претендираните 95.07лв. за периода от 26.02.2019г. до 3.09.2019г. и законна лихва в размер на 195.42лв. за разликата над 182.55лв. до претендираните 377.97лв., дължима от 3.09.2019г. датата на предсрочната изискуемост до 30.10.2023г.

За да отхвърли частично заявлението относно главницата съдът е приел, че сумата от 448.72лв. е била недължима, тъй като е била заплатена по неравноправни /нищожни/ клаузи по закупен пакет допълнителни услуги, които не са предмет на настоящата жалба и съобразно този резултат е намалил и размера на договорната и на законната лихва.

Настоящата инстанция споделя изводите на районния съд.

Съгласно разпоредбата на чл.411 от ГПК, за да бъде уважено искането за издаване на заповед за изпълнение по реда на чл.410 от ГПК, заявлението трябва да е редовно от външна страна и да отговаря на изискванията на чл.127, ал.1 и 3 и чл.128, т.1 и 2 от ГПК, да не противоречи на закона или добрите нрави, да не се основава на неравноправна клауза в договор, сключен с потребител и да не е налице обоснована вероятност за това; длъжникът да има постоянен адрес или седалище на територията на Република България и да е с обичайно местопребиваване или седалище на територията на Република България съгласно 3 чл.411, ал. 2 от ГПК.

Съгласно разпоредбата на чл.411, ал.2, т.1 ГПК съдът не издава заповед за изпълнение, когато искането е в противоречие със закона или с добрите нрави, а съгласно т.3, на чл.411, ал.2 /нова - ДВ бр. 100/2019 г./ заповедният съд е задължен да следи за наличието на неравноправни клаузи, когато искането на заявителя произтича от потребителски договор, какъвто е настоящият случай. С оглед качеството на заемателя, е налице договор с потребител по смисъла на пар. 13 от ДР на ЗЗП, по отношение на който намират приложение съответно разпоредбите на ЗПК. Съгласно чл. 24 ЗПК за договора за потребителски кредит се прилага и чл. 143-148 от ЗЗП, като неравноправна клауза в договор, сключван с потребител, е уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя. В чл.143, ал.2 ЗЗП са посочени 20 хипотези, при наличието на една от които би могло да се приеме, че е налице неравноправна клауза.

Въззивният съд счита, че правилото на чл.411, ал.2, т. 3 ГПК отделно от обща преценка на законосъобразност на заявеното основание на дълга по т.2 на същия текст, представлява израз на специално процесуално правило, като изрично проявление на по-общия принцип /чл.7, ал.3 ГПК/ и отразява спецификата на едностранния характер на заповедното производство. Доводите, посочени от жалбоподателя относно ограничените правомощия на съда, са в нетърпимо противоречие със самата същност на заповедното производство, като инструмент за проверка на наличието на спор относно заявени от кредитора права. И двете основания за отказ по този облекчен процесуален ред изискват съда служебно да издири и приложи закрилни императивни норми, изключващи безспорния характер на задълженията.

За разлика от другите договорни задължения, възникнали на основата на договорната свобода, чиято валидност при довършен фактически състав може да се оспори само с възражение, основано на допълнителен факт /основание по чл.26 и сл. ЗЗД/, адекватната защита на правата на някои длъжници, ползващи се с особена закрила, поради специфични техни субективни качества, налага проверката в обществен интерес, дори когато лицата пропускат или съзнателно се въздържат да се защитават. Правилата за защита на неравнопоставени потребители в договорната връзка с търговец-доставчик на финансова услуга, в частност изискват от съда да изясни въпроса относно валидността на уговорките, създаващи задължения за потребителя, дори и да няма възражение от длъжника. За да може основният принцип на чл.7, ал.3 ГПК да се приложи като израз на вложения смисъл в общоевропейския стандарт на закрилата на потребителя, изяснен и в практиката на СЕС /решения по дела С-618/10, С-243/08, С-472/11, С-397/11 и С-473/00/ евентуалното възникнало съмнение за накърнени права на потребителя, следва да се разсее, след като и на двете спорещи страни се предостави възможност за пълна процедурна защита, след като съдът обяви на страните значението на обстоятелствата, предвидени в съответните императивни правила. Само ако намесата на съда е предварителна, тази цел ще се постигне и ще се осуети опасността от стабилизиране на неоспорен акт, поради по-слабата 4 информираност на потребителя, който се е договарял без да познава правата си или се въздържал от позоваване на права, поради разноските, които биха произтекли от едно съдебно производство. В този смисъл са и насоките за тълкуване на общоевропейския стандарт за закрила на потребителите, гарантиран от националните съдилища на държавите членки /дело C-807/19/.