Решение № 1728 от 08.12.2023, Районен съд - Плевен

РЕШЕНИЕ

№ 1728 гр. Плевен, 08.12.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛЕВЕН, I ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на тридесети ноември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Христо Ст. Томов при участието на секретаря ДАРИНА В. ДИМИТРОВА като разгледа докладваното от Христо Ст. Томов Гражданско дело № 20234430103346 по описа за 2023 година

Постъпила е искова молба от Н. Е. П. от гр. Плевен против „***“ АД гр.

*** /универсален правоприемник на „***“ ООД гр. ***/. В молбата се твърди, че на *** год. ищецът е сключил договор за паричен заем № ******* с „***“ ООД, като страните са се договорили за отпуснатия заем да бъде в размер на 300 лв., видът на вноската е двуседмична, броят на погасителните вноски е 7, годишният лихвен процент е 40. 32 %, а ГПР е в размер на 49.44 %. Твърди се, че в чл. 1 ал. 3 от договора е уговорено, че кредиторът предоставя на потребителя допълнителна услуга по експресно разглеждане на искането за заем, съгласно която на кредитополучателя ще бъде начислена допълнителна такса в размер на 63, 91 лв., която ще бъде разсрочена за изплащане заедно с погасителните вноски по заема. Твърди се, че чл. 4 ал. 1 от договора страните са уговорили, че заемателят се задължава в срок до три дни от сключване на договора да предостави на заемодателя едно от следните обезпечения: поръчител- физическо лице, което да отговаря на определени от кредитора условия, или банкова гаранция. Твърди се, че в ал. 2 на чл. 4 е уговорено, че в случай на непредставяне на обезпечението потребителят дължи неустойка в размер на 42, 56 лв., която ще бъде заплащана разсрочено. Твърди се, че ищецът Н. П. е погасил изцяло процесния заем. Ищецът излага доводи, че процесния договор е нищожен на основание чл. 10 ал. 1 във вр. с чл. 22 от ЗПК, тъй като не е спазена предвидената от закона форма. Твърди се, че е нарушено изискването процесният договор да е написан по ясен и разбираем начин, като всички елементи на договора да се представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт не по-малък от 12, в два екземпляра- по един за всяка от страните по договора. Твърди се, че договорът за потребителски кредит е нищожен на основание чл. 11 ал. 1 т. 10 във вр. с чл. 22 от ЗПК, тъй като не е налице съществен елемент от неговото съдържание, а именно годишният 1 процент на разходите /ГПР/ по кредита. Твърди се, че в нарушение на императивните правила в договора за потребителски кредит ГПР е посочен единствено като процент, но без изрично да са описани и основните данни, които са послужили за неговото изчисляване. Твърди се, че липсата на ясно разписана методика на формиране на ГПР по кредита, а именно кои компоненти точно са включени в него и как се формира посочения в договора ГПР, е в пряко противоречие с императивните изисквания на чл. 19 ал. 1 във вр. с чл. 10 ал. 2 и чл. 10а ал. 2 и 4 от ЗПК. Твърди се, че в договора единствено е посочен годишен лихвен процент по заема, без обаче да става ясно как тази стойност се съотнася към ГПР по договора. Твърди се, че описаните в съдържанието на договора разходи обаче водят до различен размер на ГПР от посочения. Твърди се, че съгласно решение от *** год. по дело С-***/ *** год. на СЕС „На непосочването на ГПР в договор за кредит трябва да се приравни ситуацията, в която в договора се съдържа само математическа формула за изчисляването на този ГПР, без обаче да предоставя необходимите за това изчисляване данни. В подобна ситуация не може да се счете, че потребителят е напълно запознат с условията по бъдещото изпълнение на подписания договор към момента на сключването му и следователно, че разполага с всички данни, които могат да имат отражение върху обхвата на задължението му". Твърди се, че в договора за потребителски кредит е налице грешно посочен размер на ГПР, а действителният такъв е в пъти по-висок от посочения, което е над максимално установения праг на ГПР, предвиден в императивната разпоредба на чл. 19 ал. 4 от ЗПК. Твърди се, че процесният казус касае еднотипни договори за паричен заем, върху чието съдържание потребителят не може да влияе. Твърди се, че в глава четвърта от ЗПК е уредено задължение на кредитора преди сключване на договор за кредит да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и при отрицателна оценка да откаже сключването на такъв. Твърди се, че в съображение 26 от преамбюла на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета относно договорите за потребителски кредити изрично се сочи: „В условията на разрастващ се кредитен пазар е особено важно кредиторите да не кредитират по безотговорен начин или да не предоставят кредити без предварителна оценка на кредитоспособността, а държавите-членки следва да упражняват необходимия надзор с цел избягване на такова поведение и следва да приложат необходимите средства за санкциониране на кредиторите в случаите, в които те процедират по този начин". Твърди се, че клаузата, с която в процесния договор за паричен заем е уговорено, че заемателят дължи неустойка, в случай, че не предостави обезпечение- поръчител /солидарен длъжник/, който отговаря на определени съответно към този момент да бъде направена преценката дали да бъде отпуснат кредит, както и при какви условия вкл. и дали ще е необходимо обезпечение/. Твърди се, че въпреки това на длъжника се вменява задължение да осигури обезпечение едва след като кредитът е отпуснат, като ако не стори това дългът му нараства, т.е. опасността от свръхзадлъжнялост се увеличава. Твърди се, че неустойка за неизпълнение на задължение, което не е свързано пряко с претърпени вреди (няма данни за ответника да са настъпили вреди от непредоставянето на обезпечение) е типичен пример за неустойка, която накърнява добрите нрави, тъй като излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и 2 санкционна функции и цели единствено постигането на неоснователно обогатяване /в този смисъл е и т. 3 от тълкувателно решение № 1/ 15. 06. 2010 год. по т. д. № 1/ 2009 год. на Върховния касационен съд/. Твърди се, че е налице заобикаляне на закона по смисъла на чл. 26 ал. 1 пр. 2 от ЗЗД. Твърди се, че изцяло неравноправна и нищожна е и клаузата от договора, с която се уговаря заплащане на възнаграждение за експресно разглеждане. Твърди се, че в пряко нарушение на императивното правило на чл. 19 ал. 1 вр. чл. 11 ал.

1 т. 10 от ЗПК „***“ АД не е включило в ГПР разходите за заплащане на неустойка и допълнителна услуга, които по своята същност представляват печалба за кредитора, надбавка към главницата, която се плаща периодично, поради което трябва да е част от годишния лихвен процент /ГЛП/ и ГПР.

Твърди се, че при условие, че ГПР беше законосъобразно описан, действителният такъв щеше да възлиза многократно над допустимия. Твърди се, че е налице нарушение на разпоредбата на чл. 19 ал. 4 от ЗПК, водеща до нищожност на договора като цяло, тъй като търговецът е заблудил потребителя за действителния размер на ГПР, приложим в отношенията между страните. Твърди се, че според императивната разпоредба на чл. 19 ал.

4 от ЗПК ГПР не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове или във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България, което означава, че лихвите и разходите по кредита не могат да надхвърлят 50 % от взетата сума. Твърди се, че на основание чл. 19 ал. 5 от ЗПК, клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, са нищожни. Твърди се, че с тези действия „***“ АД е заобиколило изискванията на ЗПК за точно посочване на финансовата тежест на кредита за длъжника, като съгласно чл.

21, ал. 1 от ЗПК, всички приложими към сключването, изпълнението, прекратяването и развалянето на потребителски договори национални нормативни актове /ВПК, ЗПФУР, ЗЕДЕУУ и др./ са приети в Република България, въз основа на присъединяването ни към Европейския съюз и произтичащите от това задължения за синхронизиране на българското законодателство с европейското. Твърди се, че приложимото национално законодателство следва да бъде тълкувано и прилагано съобразно духа, целите, съображенията и разпоредбите на действащата Директива 2008/48/ЕО на Европейския Парламент и Съвета от 23 април 2008 год. относно договорите за потребителски кредити. Твърди се, че неизпълнението на задължението за правилно посочване на размера на ГПР злепоставя и самата цел на Директива 2008/48/ЕО да има единен съпоставим прозрачен пазар на кредитите, защото по този начин потребителят не може да сравни продуктите адекватно. Твърди се, че целта на уредбата на ГПР е чрез императивни норми да се уеднакви по еднозначен начин изчисляването и посочването на ГПР на кредита и това да служи за съпоставка на кредитните продукти и да ориентира икономическия избор на потребителя. Твърди се, че обстоятелството дали е правилно изчислен и посочен ГПР се установява на база изискванията на единната формула, залегнала в самата Директива 2008/48/ЕО /и транспонирана в ЗПК/, поради което същата има и нормативно значение. Твърди се, че гореописаните такси /в това число и начислената „неустойка“/ безспорно попадат в изискванията на Директивата- те са предвидими общи разходи, които обуславят сключването на договора при тези условия и са предварително заложени. Твърди се, че по тези 3 съображения тези клаузи изискват размера им да се включи в общия размер на разходите и от там в ГПР. Твърди се, че неправилното изчисляване и посочване е самостоятелно основание за недействителност на договора.

Твърди се, че в подкрепа на това е и обстоятелството, че посочването на ГПР е изведено като съществено условие на договора. Това следва и от сравнителноправния прочит на уредбите на държавите от ЕС, имплементираща Директива 2008/48/ЕО/, както и практиката на СЕС, където това изискване последователно и ясно е формулирано и затвърждавано.

Твърди се, че от гореизложеното е единствено изводимо, че грешното посочване на размера на ГПР следва да се приравни на хипотезата на непосочен ГПР по смисъла на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК, респективно целият договор следва да се обяви за недействителен на основание чл. 22 от ЗПК.

Твърди се, че посочването в договора на размер на ГПР, който не е реално прилаганият в отношенията между страните, представлява „заблуждаваща“ търговска практика по смисъла на чл. 68д ал. 1 и ал. 2 т. 1 от Закона за защита на потребителите, както и по смисъла на правото на ЕС. Твърди се, че в този смисъл е и решение от 15. 03. 2012 год. по дело (2—453/10 на СЕС „Търговска практика, състояща се в посочването в договор за кредит на понисък от действителния годишен процент на разходите, трябва да се окачестви като „заблуждаваща“ по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 11 май 2005 год. относно нелоялни търговски практики от страна на търговци към потребители на вътрешния пазар и за изменение на Директива 84/450/ЕИО на Съвета, Директиви 97/7/ЕО, 98/27/ЕО и 2002/65/ЕО на Европейския парламент и на Съвета и Регламент (ЕО) № 2006/2004 на Европейския парламент и на Съвета („Директива за нелоялните търговски практики“), доколкото тя подтиква или е възможно да подтикне средния потребител да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел. Твърди се, че договорът за потребителски кредит е нищожен на основание чл. 11 ал. 1 т. 9 във вр. с чл. 22 от ЗПК вр. чл. 26 ал. 1 пр. 2 от ЗЗД, тъй като клаузата за възнаградителната лихва /ГЛП/ е нищожна поради противоречие с добрите нрави. Твърди се, че определения от кредитодателя размер на възнаградителната лихва (в който се включва и начислената „неустойка“) за изключително висок и противоречащ на добрите нрави, тъй като надвишава трикратния размер на законната лихва за необезпечени заеми, респ. двукратния размер на законната лихва за обезпечени заеми. Твърди се, че в тази връзка недействителността на уговорката относно договорната лихва води до нищожност и на целия договор /per argumentum чл. 11 ал. 1 т. 9 във вр. с чл. 22 от ЗПК. Твърди се, че е налице разлика между посочената в процесния договор за потребителски кредит сума, подлежаща на връщане, и тази, която доверителя ми реално е върнал на ответното дружество. Твърди се, че липсват каквито и да било условия за прилагането на ГЛП. Твърди се, че липсва уточнение за базата, върху която се начислява лихвеният процентдали върху целия размер на кредита или върху остатъчната главница. Твърди се, че нарушението е още по-съществено, доколкото нито в договора, нито в погасителния план има отбелязване какъв е общият размер на дължимата за срока на договора възнаградителна лихва и съотношението й с главницата по кредита, за да може да се направи проверка дали посоченият лихвен процент отговаря на действително прилагания от кредитодателя. Твърди се, че 4 визираната неяснота съществено ограничава правата на потребителя и е основание за недействителност на договора за кредит. Твърди се, че за да се обезпечат правата на потребителя по сключения договор за потребителски кредит, в последния следва на ясен и достъпен език да е описано визираното в законовата норма на чл. 11 от ЗПК съдържание като липсата на някои от съществените реквизити води до недействителност на договора на специалните основания по чл. 22 от ЗПК, последица от което е връщане само на чистата стойност на кредита, без лихви и други разходи по кредита. Твърди се, че от това следва, че неизпълнението на задължението на кредитодателя (банка или пък небанкова финансова институция), който по занятие осъществява сделки по предоставяне на потребителски кредити и като такъв е и по-силната страна в правоотношението, да предостави на потребителя изискуемата информация, води до лишаване от правото му да получи възнаграждението по договора. Твърди се, че клаузите в процесния договор не са формулирани по ясен и недвусмислен начин, съгласно изискванията на чл. 147 ал. 1 от 33П и разглеждани както самостоятелно, така и в съвкупност с останалите уговорки, не позволяват на потребителя да прецени икономическите последици. Твърди се, че ако съдът приеме договора за валиден и действителен, според ищеца са нищожни отделни клаузи от процесния договор на основание чл. 26 ал. 1 пр. 1 от 33Д поради нарушение на закона, чл. 26 ал. 1 пр. 2 от 33Д поради нарушаване на добрите нрави, респективно на основание чл. 146 от 33П поради неравноправност. Твърди се, че съгласно разпоредбата на чл. 23 от ЗПК „Когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита”. Твърди се, че дори и целият договор да не е нищожен, то е налице нищожност на отделни негови клаузи, а именно неустоечната клауза, на база на която на ищеца е наложена процесната неустойка, както и клаузата, с която е начислена такса за експресно разглеждане. В заключение ищецът моли съда да признае за установено в отношенията между страните по делото, че клаузите за заплащане на такса експресно разглеждане и неустойка, предвидени в чл. 1 ал. 3 и чл. 4 ал. 2 от сключения договор за паричен заем № *******/ *** год., са нищожни. Отделно от това ищецът моли съда да осъди ответното дружество да му заплати сумата от 10 лв., частичен иск от 110, 00 лв., представляваща недължимо платени суми по договор за паричен заем № *******/*** год., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане на сумата. Претендира присъждане на направените деловодни разноски.