Определение № 4917 от 30.10.2025, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 4917 гр. София, 30.10.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ГО 1-ВИ СЪСТАВ, в закрито заседание на осми октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Дияна Ценева

Членове:

Теодора Гроздева

Елизабет Петрова като разгледа докладваното от Елизабет Петрова Касационно гражданско дело № 20258002102737 по описа за 2025 година

Производството е реда на чл.288 от ГПК.

С решение № 1184 от 28.02.2025 г., постановено по в.гр.д. № 8276/2023 г. по описа на Софийски градски съд, въззивен ІІ-Е състав, е потвърдено решение № 20063131 от 21.10.2022 г. по гр.д. № 57059/2018 г. по описа на Районен съдСофия, в частта, с която е признато за установено по иск по чл.108 от ЗС, предявен против К. К. А., че ищците са собственици на дворно място с идентификатор ПИ ***, представляващо дворно място от 1750 кв.м., за който имот са отредени парцели УПИ *** и УПИ *** от кв. 39 по плана на [населено място], ведно с построената в него сграда с идентификатор ПИ *** по кадастралната карта и кадастралните регистри, одобрени със заповед № РД-18-10/16.01.2012 г. на изпълнителния директор на АГКК, находящи се в [населено място], [община], със застроена площ 95 кв.м., състояща се от три стаи, хол, кухня и антре, при права, както следва - за Т. И. Н. - 1/7 ид.ч., Т. В.

И. - 1/42 ид.ч., Д. С. И. - 1/42 ид.ч., К. С. К. - 1/42 ид.ч., С. Г. М. - 1/14 ид.ч., П. Г. М. - 1/14 ид.ч., Л. Г. Т. - 1/21 ид.ч., Ж. Б. С. - 1/21 ид.ч., М. Д. С. - 1/14 ид.ч., Д. Д. М. - 1/14 ид.ч., Т. Д. И. - 1/14 ид.ч. и ответникът е осъден да предаде владението на имота на ищците, съобразно идеалните им части.

Решението е потвърдено и в частта, с която е отхвърлен предявеният иск за признаване за установено по отношение на К. К. А., че ищците са собственици на съответни идеални части от сграда с идентификатор ПИ ***,

1 представляваща масивна жилищна сграда с площ 64 кв.м., състояща се от стая, кухня и две антрета, построена в гореописаното дворно място.

Против така постановеното въззивно решение е депозирана касационна жалба от К. К. А., представляван от адвокат С. и адвокат С., в частта, с която е потвърдено решението на СРС, с което е уважен предявеният иск по чл.108 от ЗС, с оплакване за неправилност. Касаторът поддържа, че по делото е установено, че е отблъснал владението на останалите съсобственици, както и че е установено, че фактическият състав на чл.79 от ЗС е изпълнен и той е придобил по давност правото на собственост върху дворното място. Моли въззивното решение да бъде отменено в обжалваната част и предявеният иск за защита на право на собственост да бъде изцяло отхвърлен.

В изложението на основанията за касационно обжалване жалбоподателят се позовава на чл.280, ал. 1, т.1 и т. 3 от ГПК като сочи, че обжалваното решение е постановено в противоречие с практиката на ВКС и третира материалноправен въпрос, чието решаване е от значение за точното прилагане на закона , както и за развитие на правото. Позовава се и на разпоредбата на чл.280, ал.2, пр.3 от ГПК. Поставя следните въпроси:

1. Нарушен ли е принципа по смисъла на чл. 12 и чл. 235 ал.2 ГПК съдът да прецени всички доказателства по делото и доводите на страните по свое вътрешно убеждение и в рамките на твърдените фактически обстоятелства в тяхната съвкупност и взаимовръзка?, като по този въпрос поддържа противоречие с решение № 409 от 28.02.2013 г. по гр.д. № 59/2011 г. на ВКС, І г.о.

2. Съдът правилно и законосъобразно е приел, че ответника е придобил собствеността върху жилищната сграда с идентификатор ***. След като тази сграда е лична собственост на К. К. А., то и поземления имот, върху който е построена е лична собственост на К. К. А., тъй като той не притежава суперфиция от ищците по делото. След като К. А. е придобил собствеността на сградата, то той е придобил по давност и поземления имот, в който е построена сградата.

По този въпрос поддържа противоречие с решение № 734 от 12.06.2006 г. по гр.д. № 1526/2005 г. на ВКС, ІV г.о., решение № 79 от 05.07.2019 г. по гр.д. № 3706/2018 г. на ВКС, ІІ г.о., решение № 19 от 28.01.2019 г. по гр.д. № 1298/2018 г. на ВКС, І г.о.

Цитираните са и определения по чл.288 от ГПК, постановени от състави на 2

ВКС, но съгласно дадените разяснения с ТР № 1/19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т.2, тези съдебни актове не са практика, създавана в изпълнение на правомощията на Върховния касационен съд по чл. 124 от Конституцията за осъществяване на върховен съдебен надзор за точно и еднакво прилагане на законите от всички съдилища, поради което приетото в тези определния не може да послужи за основание за допускане на въззивно решение до касация, при условията на чл.280, ал.1, т.1 от ГПК.

В писмен отговор на касационната жалба ответниците по касация, ищци по делото, представлявани от адвокат П., молят обжалваното решение да не бъде допускано до касация. Оспорват осъществяването на състава на чл.79 от ЗС, на който факт се позовава касаторът като придобивно основание. Възразяват, че поставените от касатора въпроси не са разрешени в противоречие с цитираната практика. По същество считат, че обжалваното решение е правилно и моли същото да бъде потвърдено. На свой ред ищците, представлявани от адвокат П., предявяват своя насрещна касационна жалба , с която обжалват въззивното решение в частта, с която е отхвърлен предявеният иск по чл.108 от ЗС за сградата с идентификатор ***. Касаторите оспорват изводите на съда, че К. А. е придобил право на собственост върху тази постройка по давност. Поддържат, че по делото не се установява законността на постройката, изградена от А.. Оспорват, че владението на ответника не е било необезпокоявано и спокойно, че не се установява началният момент на владението, че владението е прекъсвано. Молят въззивното решение в посочената част да бъде отменено и да бъде постановено решение, с което предявените искове да бъдат уважени. Претендират разноските, направени по делото.

В изложението на основанията за касационно обжалване жалбоподателите се позовава на чл.280, ал. 1, т.1 и т. 3 от ГПК като сочат, че обжалваното решение е постановено в противоречие с практиката на ВКС. Поставят следните въпроси:

1.Счита ли се за необезпокоявано и спокойно владение върху недвижима вещ, при условие че за нея се водят съдебни дела за подялбата й през периода, в който съдът приема, че е текла давност в полза на ответника? Поддържат, че водените дела между страните са пречка за извод, че владението на А. е било спокойно. В този смисъл поддържат противоречие с решение №5 от 25.01.2020 г. по гр.д. № 2728/2008 г. на ІІ г.о. на ВКС, решение № 876 от 3

20.12.2010 г. по гр.д. № 218/2010 г. на І г.о. на ВКС, решение № 4/2009 г. по гр.д. № 4383/2007 г. на ВКС, І г.о.

2. Изпълнил ли е въззивният съд задължението си по чл. 236, ал.2 ГПК, да се произнесе по спора, след обсъждане на всички доказателства, възражения и доводи на страните, вкл. и на възражението за липса на доказателства относно индивидуализиране периода на владение и началният момент на трансформация на държането на ответника-съсобственик във владение на жилищната страда с идентификатор ***? Поддържат, че съдът формално е обсъдил събраните по делото доказателства и не е съобразил свидетелски показания за това, че А. е придобил владението върху имота насилствено.

Поддържат противоречие с решение № 1225/26.02.2009 г. по гр.д.№ 5476/2007 г. на IV г.о. на ВКС, решение № 189/31.03.2009 г. по гр.д.№ 1760/2008 г. на ІІ г.о. на ВКС, решение № 166/15.07.2013 г. по гр.д.№ 1285/2012 г. на ІІІ г.о. на ВКС, ППВС № 7/1965 г., ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС.

3. При решение на собствениците, по чл.32, ал.1 ЗС с мнозинство от гласовете в собствеността (в конкретния спор - на 5/7 идеални части от собствеността) да бъде освободен имота от ответника-касационен жалбоподател, следва ли последният да освободи целия имот, предавайки го на ищците или само идеалните части от него, собственост на ищците по делото? По този въпрос поддържат противоречие с решение N 95/16.06.2014 г. по гр.д.№ 1913/2014 г. на ІІ г.о.ВКС.

Ответникът по насрещната касационна жалба К. А. оспорва владението му да е било смущавано, както и оспорва в обжалваната част решението на СГС да е постановено в противоречие с практиката на ВКС.

Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната и насрещната касационна жалби са процесуално допустими – подадени са в срока по чл. 283, съответно чл.287, ал.2 от ГПК, от процесуално легитимирани страни срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт по смисъла на чл.280, ал.3 от ГПК.

Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, при извършването на преценка за наличие на основания по чл. 280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, съобрази следното:

За да потвърди първоинстанционното решение, въззивната инстанция е приела за безспорно, че страните са наследници на общия наследодател А. К.

4

М., починал на 28.08.1964 г., и оставил като свои наследници общо 7 деца/ един син и шест дъщери/. Приел е за безспорно, че след смъртта на А. М. процесният имот е наследен от тях в съответните идеални части. Посочил е, че този факт е установен от нотариален акт за собственост на основание обстоятелствена проверка № 3, том IV, дело 318/90 г., с който е признато правото на собственост на наследниците върху дворното място от 1750 кв.м., заедно с построените в него едноетажна жилищна сграда на около 95 кв.м. и масивна жилищна сграда на около 64 кв.м., при посочените в нотариалния акт идеални части.

Въззивната инстанция е посочила, че ищците по предявения иск за защита на право на собственост основават иска си за собственост върху съответните идеални части от процесните недвижими имоти въз основа на наследство и се легитимират с нотариалния акт от 1990 г., издаден въз основа на обстоятелствена проверка, като според акта титуляри на правото на собственост са ищците, или техни наследодатели, заедно с ответника К. А..

Ответникът, в частта относно жилищна сграда с идентификатор ***, представляваща масивна жилищна сграда с площ 64 кв.м., легитимира правото си на собственост с нотариален акт за собственост върху недвижим имот, придобит по давност № 13, том I, рег. № 1907, дело № 11 от 2014 г.

Съдът е посочил , че в тази хипотеза разпределението на доказателствената тежест следва да се извърши по общото правило на чл. 154, ал. 1 ГПК, като всяка страна следва да докаже своето право, като в тежест на ответника е да докаже твърдението си , че е владял дворното място и жилищната сграда в продължение на 10 години явно и спокойно.

Ответникът основава възражението си за придобивна давност, изтекла в негова полза за периода от 1977 г. до 1988 г., като се позовава и на давността, текла в полза на неговите наследодатели. Съдът е подчертал, че когато се претендира владение върху съсобствени идеални части , за да придобие частите на останалите съсобственици, е необходимо владелецът да демонстрира, че е отблъснал намерението за своене на другите съсобственици и е започнал да свои техните части за себе си. В конкретния случай, според съдебния състав, събраните по делото доказателства не могат да обосноват извод за осъществяване фактическия състав на посочения придобивен способ по отношение на дворното място. Съдът е анализирал събраните свидетелски показания и е приел, че до смъртта на чичото на ответника през 1994 г. в 5 къщата са живеели бащата – К. К. А., и двамата чичовци на ответника – Г. К.

А. и Н. К. А.. Приел е, че ответникът не е доказал присъединяване на владение от своите чичовци , че не се установява наследодателите на ответника / К. А.

К. и К. К. А./ да са владели съсобствените имоти, нито са извършвали действия, които да отблъснат владението на останалите съсобственици.

Поради липса на други доказателства, установявяващи присъединяването на владението, съдът е приел, че твърдението на ответника за присъединено владение е недоказано. На следващо място съдът е посочил, че не се установява ответникът да е придобил право на собственост върху имота по давност , упражнявана от 1991 г. Посочил е, че през 1990 г., е съставен констативен нотариален акт, с който страните по делото са признати за собственици на процесния поземлен имот, ведно с построените върху него две сгради. С издаването на констативния нотариален акт на имот всички наследници, в това число и ответникът, са направили извънсъдебно признание относно това, че имотът е съсобствен между тях и всеки притежава идеална част, съответна на наследствените му права. Така извършеното признание прекъсва придобивната давност, на която ответникът се позовава. След това, през 2013 г. ответникът подава молба-декларация за издаване на констативен нотариален акт, в която заявява, че дворното място заедно с намиращите се в него сгради (с изключение на тази, която той е изградил) е съсобствено между страните, с което отново прави извънсъдебно признание за това, че дворното място и находящата се в него сграда с идентификатор *** не са негова лична собственост. С това действие съдът е приел, че давността отново се прекъсва, като към момента на подаване на исковата молба (27.08.2018 г.) 10- годишният давностен срок не е изтекъл. Посочил е, че е индиция, че ответникът не е считал себе си за изключителен собственик на дворното място и уведомлението до съсобствениците, направено чрез нотариуса, в което той заявява, че имотът е съсобствен между тях и претендира обезщетение за извършените разходи съобразно квотите им. С оглед тези установени факти, въззивният съд е приел, че ответникът не е придобил по давност процесното дворно място заедно с построената върху него сграда с идентификатор ***, поради което като правилно първоинстанционното решение в тази част следвало да бъде потвърдено.