Решение № 164 от 11.03.2026, Върховен касационен съд

РЕШЕНИЕ

№ 164 гр. София, 11.03.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 3-ТИ СЪСТАВ, в публично заседание на седемнадесети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Бонка Дечева

Членове:

Ваня Атанасова

Атанас Кеманов при участието на секретаря Даниела Ив. Петрова Никова като разгледа докладваното от Бонка Дечева Касационно гражданско дело № 20248002104239 по описа за 2024 година

Производството е по чл. 290 ГПК

По касационна жалба, подадена от Държавата, представлявана от Областен управител на Софийска област е допуснато касационно обжалване на въззивно решение № 247 от 04.07.2024 г. по гр.д.№ 77/2024 г. на Софийски окръжен съд, с което е отменено решение № 175 от 16.10.2023 г. по гр. д. № 634/2023 г. по описа на РС – Ботевград и вместо това е уважен предявения положителен установителен иск за собственост от Г. К. П. с ЕГН [ЕГН] и В. И. П. с ЕГН [ЕГН], като е признато за установено по отношение на Държавата, че ищците са собственици на основание давностно владение на недвижим имот, представляващ УПИ***,***,*** в кв. ***по регулационния план на [населено място], общ. Ботевград, Софийска област, в. з. „Л.“, одобрен със заповед № АБ125/16.03.1984 г., с урегулирана площ от 792 кв. м., при съседи по скица: улица, УПИ ***, УПИ ***, УПИ ***, УПИ ***,*** и УПИ ***. Поради уважаване на главният иск, съдът не се е произнасял по предявения от същите ищци отрицателен установителен иск да се признае за установено, че държавата не е собственик на същия имот.

В касационната жалба се навеждат оплаквания за неправилност на решението поради противоречие с материалния закон - чл. 6 ЗС, правилата за придобивната давност и чл. 67, ал.2 ЗС, нарушение на процесуалните правила при анализа на доказателствата и обсъждане на доводи и възражения на страните, и необоснованост на изводите, че ищците са владели и 1 придобили по давност процесния имот.

Ответниците по касация Г. К. П. и В. И. П. оспорват касационната жалба, като оспорват приложимостта на чл. 67 ЗС, защото държавата не е била собственик и договора за учредяване право на строеж не е могъл да породи действие. По същество развиват теза, че дори да се приложи чл. 67, ал.2 ЗС и се отчете отмяната на този текст по-късно, периода на владението им е достатъчно за придоибване по давност. Позовават се на чл. 3 от договора и това, че не са построили по одобрен архитектурен сграда в петгодишен срок. Считат, че са придобили имота по давност най-късно в периода 01.01.2018 г. – 19.01.2018 г., а ако и това не се приеме – от публикуване на решение № 3 от 24.02.2022 г. на Конституционния съд по к. д. № 16/2021 г. Ако съдът приеме, че главният иск е неоснователен, молят да бъде уважен евентуалния иск, като излагат съображения, че имота е станал общинска собственост на основание чл. 19 ЗСПЗЗ или пар.42 ЗОС, защото е включен в регулацията и е отреден за жилищно строителство.

Върховен касационен съд, първо гр.о., като обсъди заявените в касационната жалба основания и данните по делото, приема следното:

Касационно обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал.2, пр.3 ГПК поради очевидна неправилност, изразяваща се в неприлагане на нормата на чл. 67, ал.2 ЗС, която е в сила до 01.06.1996 г. - отменена със ЗИДЗС /ДВ бр. 33/1996 г./, но на отмяната не е придадено обратно действие и за период, в който тази норма действа е приложено правилото на чл. 67, ал..1 ЗС, въпреки, че алинея 2 предвижда изключение от него - прието е, че ищците, като не са реализирали в пет годишния срок учреденото им право на строеж, то се е погасило по давност пет години след сключване на договора, т.е. на 19.08.1991г. и че в резултат на упражнявано владение от ищците до 19.08.2001 г. те са придобили правото на собственост върху процесния имот по давност.

Според чл. 67, ал.2 /отм/ ЗС, общото правило на чл. 67, ал..1 ЗС не се прилага ако гражданинът, на когото е отстъпено право да построи жилище или вила върху държавна или общинска урегулирана земя, не извърши строежа в срок от 5 години от отстъпване правото на строеж. Това право може да бъде отнето по решение на председателя на изпълнителния комитет на общинския народен съвет, като в този случай се връща платената цена за правото на строеж. Следователно правото на строеж не се погасява /не отпада/ с факта на неупражняването му в предвидения петгодишен срок. Нормата на чл. 67, ал.2 ЗС е отменена със ЗИДЗС /ДВ бр. 33/1996 г./, но на отмяната не е придадено обратно действие. Според съдебната практика по приложението на чл. 67, ал.2 ЗС, вещно право на строеж, отстъпено с административен акт, не се погасява автоматично поради незастрояване в указания в договора срок. Прекратяването му поради тази причина може да стане само на основание последващ административен акт. /Решение № 266 от 24.IV.1985 г. по гр. д. № 566/84 г., I г. о., Решение №348-ІІІ-91, Решение № 15 от 6.02.2012 г. на ВКС по гр. д. № 311/2011 г., II г. о., Решение № 99 от 28.09.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3841/2021 г., I г. о./ След отмяната на чл.

67, ал.2 ЗС на погасяване правото на строеж може да се позове собственика на терена, включително държавата и общината, когато те са собственици, по общото правило на чл. 67, ал.1 ЗС, ако правото не е реализирано. Срокът по чл. 67, ал.1 ЗС е давностен, съгласно 2 приетото в ТР № 1/2011 г. на ОСГК на ВКС, т.е. съдът не може да го прилага служебно, съгласно чл. 120 ЗЗД и собственикът на земята не може да се позовава на давността, след като правото на строеж е реализирано.

По касационната жалба:

В исковата молба ищците Г. К. П. и В. И. П. твърдят, че през 1972 г. имота им бил предоставен за ползване, не бил внасян в ТКЗС, не е имал характер на обработваема земеделска земя и не бил одържавяван, не бил ползван от публично-правни субекти /община, кметство, държава, ТКЗС, ДЗС или други такива/, не бил заявяван за възстановяване от друг собственик и не бил възстановяван на бивши собственици по реда на ЗСПЗЗ. След като им бил предоставен за ползване, ищците започнали да го владеят като собствени – изчистили го, подравнили го, насипали го с чакъл и почва и започнали да го ползват първоначално като зеленчукова градина, а впоследствие го оградили с циментови колове и мрежа, поставили метални порти и засадили около 100 бр. овощни дървета; покъсно направили бетонов фундамент, върху който поставили ламаринено бунгало с частично иззидани стени, прекарали електричество и вода до мястото/. Към 1982 г. в тяхна полза бил изтекъл 10–годишният срок на придобивната давност, но въпреки това след включване на имота в регулацията през 1984 г. те подписали с ОбНС договор от 18.08.1986 г. ОбНС, с който им било отстъпено право на строеж върху процесния имот, като държавна земя.

Ищците твърдят, че този договор не породил действие, защото държавата не била собственик и поради това не се прилагал и мораториума, въведен с § 1 ЗИЗС. И след учредяване на правото на строеж ищците продължавали да владеят имота. Евентуално твърдят, че ако не се приеме, че са владели от 1972 г. то след 01.06.1996 г. в тяхна полза бил изтекъл 10-годишния срок по чл. 79, ал.1 ЗС, като последния ден от него изтекъл в периода 31.12.2017 г. – 19.01.2018 г. и след 07.03.2022 г. предвид обявяване за противоконституционен на пар.1 и пар.2 ЗИЗС.

Държавата, представлявана от областен управител на Софийска област се позовава на забраната, предвидена в първоначалната редакция на чл. 86 ЗС за придобиване по давност на социалистическа собственост, т.е. на държавна и кооперативна собственост. Посочва, че имота е предоставен за ползване като пустееща земя през 1972 г. на основание ПМС № 21/31.12.1963 г., защото такива имоти не е могло да се обработват от ТКЗС и ДЗС. След включването на имота в регулацията е съставен на 19.02.1985 г. акт за държавна собственост № 2526, в който имота е описан като бивша собственост на АПК – Ботевград и е учредено право на строеж на ищците, а през 2020 г. е съставен акт за частна държавна собственост № 5839. Тези актове са представени. Позовава се и на мораториума.

Твърденията на ищците, че им е предоставено право на ползване през 1972 или 1974 г. не са доказани. Не е установен и статута на имота в същия период и до включването му в регулацията през 1984г. Установено е, че е съставен АДС № 2526 от 19.02.1985 г., с който е актуван за държавен парцел ***, имоти пл. № ***,***,***в кв. ***, в. з. „Л.“, [населено място], с площ от 792 кв. м., в който като основание за придобиване е записано „Земя на АПК, включена в регулационния план на в. з. „Л.“ – [населено място] със заповед № АБ125/16.03.1984 г. и на основание 404 РМС от 1968 г. отдаден безвъзмездно на ОбНС - гр.

3

Ботевград.“. Констатацията в АДС, че имота е бивша земя на АПК не е оспорена и не е оборена. В АДС е отразено, че с договор № 118 от 18.08.1986 г. Общински народен съвет Ботевград е отстъпил на Г. К. П. и съпругата му А. Т. Т. правото на строеж върху държавна земя - парцел ***,***,***в кв. ***по регулационния план на [населено място], общ.

Ботевград, Софийска област, в. з. „Л.“, срещу заплащането на сумата от 1540 лв. Договорът е представен от ищците. Актът е актуализиран като е съставен АЧДС № 5839 от 09.06.2020 г. за недвижим имот – УПИ № ***,***,***в кв. ***, в. з. „Л.“, [населено място], с площ от 792 кв. Като правно основание за съставянето на акта са посочени чл. 2, ал. 3, чл. 3, т. 5 /придобити чрез способи, предвидени в закона/, чл. 68, ал. 1 и чл. 71, ал. 1 ЗДС вр. чл. 103 и чл. 104 ППЗДС.

Разпитаните свидетели П. и П., които имат съседен имот в същата вилна зона, знаят имота от 80-те години. Свидетелите разказват, че ищците направили бунгало в имота, обработвали имота, засадили плодни дръвчета и зеленчуци. Имотът бил ограден с мрежа, имало вода и ток. Ищците ползвали имота от както го знаят, като нямало спорове за него. През 1985 г. – 1986 г. имотите във вилната зона на [населено място] се „раздавали“ от кметството и ищците купили имота и плащали такса в кметството. Ищците насадили плодни дръвчета и зеленчуци, имало бунгало, имало ток и вода. Първоначално имотите там били парцели лозя, на слогове, но не държавни, а „частни“ – на няколко човека, после всичко било „заринато“, за да се получи „едно общо“.

Представени са от ищците и приходни квитанции и разписки за платени от тях публични задължения за процесния имот за 2010 г., 2012 г., 2014 г., 2015 г., 2017 г., 2018 г., 2019 г., 2021 г., 2023 г.

Въззивният съд е приел, че не следва да обсъжда доводът на ищците във въззивната жалба, че се ползват от презумпцията на чл. 69 ЗС и владението им не следва да се обсъжда, защото противоречат на останалите твърдения. Този извод е правилен. Той кореспондира на противоречивите твърдения, че имота им е даден за ползване а го завладели и след това сключили договор, с който им е учредено право на строеж с държавата, а поради неупражняване на правото на строеж също владеели имота. Ако е налице основание за придобиване право на ползване и е установена фактическа власт върху имота, то тя не е владение, а имота се държи като ползвател на това основание, а не като владелец.

Сключвайки договор за учредяване право на строеж, суперфициара признава правоот на собственост на учредителя. Нормата на чл. 69 ЗС установява презумпция, че „владелецът държи вещта като своя, докато не се докаже, че не се държи за другиго“. Твърдението на ищците, че им е предоставено ползването, респективно, че им е учредено право на строеж оборва презумпцията.

Въззивният съд е приел, че отбелязването в АДС, че имота е на АПК няма доказателствена стойност, че от това не може да се приеме, че имота е на държавата без да е установено на кого е бил собственост, че щом имота е бил на АПК, е принадлежал на трето лице, което не е изгубило собствеността си върху него, независимо от включването на последния в тази селскостопанска организация. Тези изводи почиват на принципното положение, че с внасянето на имотите в ТКЗС не е изгубено правото на собственост на членкооператорите, а 4 само реалните граници. За тези изводи съдът се е позовал разясненията по т. 2 от ТР № 6 от 10.05.2006 г. на ВКС по тълк. д. № 6/2005 г., ОСГК, но тълкувателният акт на практика не е приложен. В него е тълкувана нормата на чл. 10, ал.13 ЗСПЗЗ, публ. ДВ бр. 98/1997 г., според която подлежат на възстановяване на предишните им собственици, притежавали ги преди образуване на ТКЗС и други селскостопански организации, земеделски земи, „които са били продадени или предоставени на трети лица от тези организации или от други държавни или общински органи, с изключение на изрично посочените случаи по този закон“, като „приобретателите не могат да се позовават на придобивна давност“, според изричния текст на нормата. /Под изрично предвиден случай, който изключва приложението на този текст се разбира нормата на чл. 10, ал.7 ЗСПЗЗ или чл. 10б ЗСПЗЗ, които в случая са неприложими – ищците не са реализирали правото на строеж и няма реализирано обществено мероприятие./ По т.2 от ТР № 6 от 10.05.2006 г. на ВКС по тълк. д. № 6/2005 г., ОСГК е прието, че под „предоставени на трети лица“ по смисъла на чл. 10, ал. 13 ЗСПЗЗ като акт на разпореждане, извършен от ТКЗС, ДЗС или създадени въз основа на тях селскостопански организации или от други държавни и общински органи, непредставляващ пречка за реституция на незастроени земеделски земи в строителните граници на населените места, се включват всички сделки и административни актове с вещноправни последици“. В настоящия случай е приложим чл. 10, ал.13 ЗСПЗЗ и цитираното тълкувателно решение, защото Общински народен съвет е сключил през 1986 г. сделка на разпореждане с вещно право – правото на строеж, с имот, който не е бил държавен, а е бил бивша земеделска земя, ползвана от АПК, включена в регулацията. Такъв имот подлежи на реституция по ЗСПЗЗ според текста на чл. 10, ал.13 ЗСПЗЗ, но ако не е заявен и възстановен, за него се прилага чл.