Решение № 2511 от 21.05.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 2511 гр. Пловдив, 21.05.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XVII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и първи април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Ирена Сл. Аврамова - Смит при участието на секретаря Марияна Б. Натова като разгледа докладваното от Ирена Сл. Аврамова - Смит Гражданско дело № 20255330115124 по описа за 2025 година

Производството е образувано по искова молба, подадена от М. К. Д., чрез пълномощник – адв. Д. Б., против „Кеш Пойнт България” ЕООД, с която е предявен иск с правно основание чл. 55, ал. 1 предл. първо ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата в размер на 10 лева/5,11 евро, недължимо платена по недействителен договор за паричен заем от 13.09.2024 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба в съда 16.10.2025 г., до окончателното изплащане на сумата.

В исковата молба се твърди, че на 13.09.2024 г. ищецът получил паричен заем в размер на сумата от 1400 лева от ответното дружество. Сочи се, че последното е вписано в Търговския регистър с предмет на дейност отпускане на парични заеми. При това сключеният между страните договор бил потребителски по смисъла на ЗПК, но поради неспазване на изискванията на чл. 10, ал. 1 и чл. 11, ал. 1 ЗПК същият бил недействителен. Твърди се, че за периода от 13.09.2024 г. до 16.10.2025 г. ищецът заплатил на ответника сумата в размер на 4000 лева, като платеното над размера на заетата сума било получено при начална липса на основание и подлежало на връщане на основание чл. 23 ЗПК. По изложените съображения се обосновава правен интерес от предявяване на исковата претенция. Претендират се разноски.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на искова молба от ответника „Кеш Пойнт България“ ЕООД, с който се изразява становище за недопустимост на предявения иск поради злоупотреба с процесуални права предвид наличие на висящи идентични производства между същите страни. В 1 тази насока се прави искане за съединяване по реда на чл. 213 ГПК в едно производство на настоящото дело, както и гр. д. № 15293/2025 г. по описа на Районен съд – Пловдив. В случай, че съдът не уважи така направеното искане се претендира да не се присъждат разноски на ищеца за повече от едно производство. По същество са наведени доводи за неоснователност на предявената претенция, тъй като договорът за кредит не е недействителен по смисъла на ЗПК. Изтъква се, че кредитополучателят бил запознат с параметрите по правоотношение и е разполагал с възможност в 14-дневен срок да се откаже от договора. В подкрепа на твърдението, че длъжникът е бил наясно с финансовите последици от сделката било и обстоятелството, че страните били сключили общо четири идентични договора за кредит.

Последното сочело за недобросъвестно поведение на ищеца с цел да се обогати за сметка на ответника при завеждане на искови производства.

Предвид изложеното се моли за отхвърляне на иска. Претендира разноски.

С допълнителна молба преди съдебно заседание ищецът е въвел възражение за недействителност на представения от ответника договор за заем по подробно изложени съображения за допуснати нарушения на изискванията на ЗПК.

С протоколно определение от открито съдебно заседание, проведено на 21.04.2026 г., е допуснато на основание чл. 214, ал. 1 ГПК изменение на предявения осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД чрез увеличаване на неговия размер от сумата в размер на 10 лева/5,11 евро на сумата в размер на 1976,16 лева/1010,39 евро.

След преценка на събраните по делото доказателства и във връзка със становищата на страните, съдът от фактическа страна установява следното:

По делото е представен Договор за потребителски кредит № ***** г., сключен между „Кеш Пойнт България“ ООД и М. К. Д., по силата на който на ищеца е предоставена сумата в размер на 1400 лева за срок от 8 месеца, при уговорен ГПР в размер на 64,89 % и годишен лихвен процент в размер на 51 %.

В чл. 5 от договора е уговорено задължение на кредитополучателя в тридневен срок от сключване на договора да предостави едно от следните обезпечения: безусловна банкова ганция, издадена от лицензирана в БНБ търговска банка, за период от сключване на договора за кредит до изтичане на 6 месеца след падежа на последната редовна вноска по погасяване на кредита и обезпечаваща задължение в размер на два пъти общата сума за плащане по договора за кредит включваща, главница и лихва или поръчителство на едно или две физически лица, които отговарят кумулативно на следните условия: при един поръчител – осигурителният доход следва да е в размер на не помалко от 7 пъти размера на минималната работна заплата за страната, а при двама поръчители – размерът на осигурителния доход на всеки от тях следва да е в размер на не по-малко от 4 пъти минималната работна заплата за 2 страната; да не е/са поръчител/и по други договори за кредит, сключен/и с кредитора; да не е/са кредитополучател/и по договори за кредит, сключени с кредитора, по които е налице неизпълнение; да нямат кредити към банки или финансови институции с класификация различна от „Редовен“, както по активни, така и по погасени задължения, съгласно справочните данни на ЦКР към БНБ; да представят служебна бележка от работодателя си или друг съответен документ, удостоверяващ размера на получавания от тях доход.

В чл. 11, ал. 1 от договора страните са постигнали съгласие, че при неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение кредитополучателят дължи на кредитора неустойка в размер на 1406,05 лева, която ще бъде заплатена разсрочено.

За изясняване на делото от фактическа страна по делото е допусната съдебно-счетоводна експертиза, от чието заключение се изяснява, че общоплатената сума по процесния договор за потребителски кредит е в размер на 3376,16 лева, разпределена както следва: 208,16 лева – такса, 1406,05 лева – неустойка, 361,95 лева – лихва. На 16.04.2025 г. сумата в размер на 786,16 лева е рефинансирана с Договор за обезпечен потребителски кредит № ***** г. В съдебно заседание вещото лице уточнява, че главницата по договора е платена в пълен размер, като посочва на кои дати какви суми са платени. Съдът кредитира заключението на вещото лице като компетентно изготвено, с нужните професионални знания и опит, както и обосновано.

Въз основа на така приетото от фактическа страна, съдът намира по правните аспекти на спора следното:

От събраните по делото доказателства по категоричен начин се установи, че между страните е възникнало правоотношение по повод предоставянето на потребителски кредит. Кредиторът е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9, ал. 4 от ЗПК. Следователно за сключения договор за потребителски кредит приложение намират изискванията на специалния закон - ЗПК.

Съобразно разпоредба на чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7- 12 и т. 20, чл. 12, ал. 1, т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са възникнали при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане единствено на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

3

Съгласно чл. 11, ал. 1 от процесния договор, при непредоставяне в срок от страна на потребителя на обезпечение в полза на кредитора, към дължимите суми се начислява и неустойка в размер на 1406,05 лева.

Разпоредбата на чл. 5 от договора, възлага в тежест за потребителя да осигури едно от следните обезпечения: банкова гаранция или поръчител /едно или две физически лица/. Прочитът на съдържанието на клаузите на чл. 5 и чл. 11, ал. 1 от договора и съпоставянето им с естеството на сключения договор за потребителски кредит, налага разбирането, че по своето същество „неустойката“ представлява скрито възнаграждение за кредитора.

Изискванията, които клаузата на чл. 5 от договора възвежда за потребителя са на практика неосъществими за него, особено в светлината на обстоятелството, че той търси бързо кредитно финансиране. Не само правно, но и житейски необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага със съответна възможност да осигури банкова гаранция /за период шест месеца след падежа на последната вноска и в двоен размер на сумите по договора, за което съответната банкова институция ще изисква също заплащане/ или поръчител – едно или две физически лица, които да отговарят на многобройните, кумулативно поставени изисквания към тях /така, както са отразени във фактическата част от настоящото изложение/. Тоест, поставяйки изначално изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от потребителя, то кредиторът цели да се обогати.

Същевременно, кредиторът не включва т.нар. от него „неустойка” при формиране на ГПР по договора. При това положение очевиден е стремежът му по този начин да заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Тези изводи на съда са красноречиво илюстрирани и от факта, че самият кредитор, в погасителния план към договора изначално добавя вземането за „неустойка” към всяка анюитетна вноска. В тази връзка, явно е кредиторовото очакване, че длъжникът не би могъл да покрие изискването за осигуряване на обезпечение.

Именно предвид гореизложеното съдът счита, че вземането за неустойка, на практика представлява скрито възнаграждение за кредитора и като такова е следвало да бъде включено в годишния процент на разходите. Впрочем, невключването на вземането за неустойка към разходите по договора следва да се окачестви като нелоялна и по–специално заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО /директивата адресира нелоялните търговски практики/, тъй като заблуждава или е възможно да заблуди средния потребител по отношение на цената на договора и го подтиква или е възможно да го подтикне да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел.

Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съобразно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, „Общ разход по кредита за 4 потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и поспециално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси”.

Предвид изложеното следва, че е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай в договора е посочено, че ГПР е 64,89 %, но от съдържанието му не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР. Нещо повече, както вече бе коментирано, предвид предпоставките, при които става изискуема разписаната в чл. 11, ал. 1 от договора „неустойка”, то тя е с характер на възнаграждение и следва да бъде включена изначално при формирането на ГПР. С включване на неустойката в общия размер на разходите по кредита ГПР нараства значително над законово установения в чл. 19, ал. 4 ЗПК лимит.