Определение № 438 от 14.08.2026, Окръжен съд - Кюстендил

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 438 гр. Кюстендил, 14.08.2026 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – КЮСТЕНДИЛ, III СЪСТАВ, в закрито заседание на четиринадесети август през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Росица Б. Савова

Членове:

Татяна Хр. Костадинова

Елисавета Г. Деянчева като разгледа докладваното от Росица Б. Савова Въззивно частно гражданско дело № 20261500500325 по описа за 2026 година

Производството е по реда на чл. 274 и сл. във вр. с чл. 396, ал. 1 ГПК.

Образувано е по постъпила частна жалба вх. № 2798/08.06.2026 г. от „Про Левъл“ ЕООД, ЕИК 203378911, със седалище и адрес на управление в гр. София, ж.к. Люлин 1, бл.

007, вх. Б, ет. 5, ап. 20, чрез пълномощника адв. Д. М., насочена срещу определение № 606/15.05.2026 г., постановено от Районен съд – Дупница по ч.гр.д. № 2179/2026 г. по описа на същия съд.

С обжалвания акт Дупнишкият районен съд е допуснал обезпечение на искове с правно основание чл.200, ал.3 КТ, които В. Б. А., С. А. Х.а и Х. А. Х. възнамеряват да предявят против „Про Левъл” ЕООД, за парично вземане в размер общо на 160 000 евро размер на субективно съединените искове, формиран, както следва: 60 000 евро - иск на В.

Б. А.; 50 000 евро - иск на С. А. Х.а; 50 000 евро - иск на Х. А. Х., чрез налагане на обезпечителна мярка ЗАПОР върху банковите сметки на „Про Левъл” ЕООД, ЕИК 203378911, в следните банки: Банка ДСК ЕАД, УниКредит Булбанк АД, Юробанк България АД, Обединена българска банка (ОББ) АД, Инвестбанк АД, Първа инвестиционна банка АД, Тексим Банк АД, Централна кооперативна банка АД, Алианц Банк България АД, Българоамериканска кредитна банка АД, Ти Би Ай Банк ЕАД, ПроКредит Банк (България) ЕАД, Интернешънъл Асет Банк АД, Търговска Банка Д АД, Българска банка за развитие АД, Токуда Банк АД, Общинска банка АД, ИНГ Банк Н.В. - клон София, Ситибанк Европа АД клон България, БНП Париба С.А. - клон София, Варенголд Банк АГ, клон София, Те-Дже ЗИРААТ БАНКАСЪ - Клон София, Бигбанк АС - клон България, „Айкарт кредит“ ЕАД, „Изипей“ АД, „Майфин“ ЕАД, във всичките им клонове в страната до размера на сумата 160 000 евро.

В частната жалба се излагат доводи за незаконосъобразност на обжалваното определение. Поддържа се, че в случая липсват кумулативно изискуемите предпоставки за допускане на обезпечение по чл. 391 ГПК. Твърди се, че не е налице обезпечителна нужда, тъй като дружеството е в отлично финансово състояние, реализира значителни приходи и 1 печалба и няма опасност да се разпореди с имущество или да стане неплатежоспособно.

Счита се, че наложената мярка е прекомерна и несъразмерна, тъй като блокира цялостната търговска дейност на дружеството. Релевира се и оплакване, че първоинстанционният съд неправилно не е определил гаранция по чл. 391, ал. 2 ГПК, както и че не е доказана в достатъчна степен вероятната основателност на бъдещите искове, тъй като представеното постановление по чл. 405а КТ е оспорено по административен ред. Моли се за отмяна на обжалвания съдебен акт, в условие на евентуалност, за изменение на определението и определяне на подходяща гаранция по реда на чл. 391 ГПк и налагане на по-лека и съразмерна обезпечителна мярка.

Към жалбата са приложени писмени доказателства: ОПР и баланс за 2024 г.; оборотна ведомост, ОПР и баланс за 2025 г. и оборотна ведомост последно тримесечие на 2026 г.

В срока по чл. 276, ал. 1 ГПК е постъпил отговор от молителите В. Б. А., С. А. Х.а и Х. А. Х., в който се оспорват доводите в жалбата. Поддържа се, че обезпечителната нужда е доказана с оглед ниската ликвидност на дружеството и факта, че то е разпределило авансово почти цялата си печалба за 2025 г. към едноличния собственик. Изтъква се, че обезпечителната мярка е съразмерна, тъй като е лимитирана до размера на иска, а липсата на гаранция е законосъобразна предвид наличието на убедителни писмени доказателства и социалния характер на спора. Моли се за оставяне без уважение на частната жалба.

Кюстендилският окръжен съд, като се запозна с материалите по делото и доводите на страните, намира частната жалба за процесуално допустима.

Съгласно чл. 396, ал. 1 от ГПК определението на съда по обезпечение на иска може да се обжалва с частна жалба в едноседмичен срок, който за молителя тече от връчването му, а за ответника – от деня, в който му е връчено съобщение за наложената обезпечителна мярка от съдебния изпълнител, от службата по вписванията или от съда в случаите по чл.

397, ал. 1, т. 3. ГПК. Жалбата в случая е подадена от легитимирано лице – страна в обезпечителното производство, с изрично признат от закона правен интерес от обжалване, действащо чрез надлежен процесуален представител. Срокът за обжалване също е спазен.

Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна, като съображенията за това са следните:

За да бъде допуснато обезпечение на предявен иск е необходимо кумулативно да са проявени в обективната действителност следните материални и процесуални предпоставки, а именно: 1) обезпечаваният иск да е допустим, 2) да е вероятно основателен - подкрепен с достатъчно доказателства и/или представена гаранция по чл. 180 и чл. 181 от ЗЗД, 3) да е налице обезпечителна нужда и 4) исканата обезпечителна мярка да е подходяща, както и да липсват пречки по чл. 393 от ГПК.

При произнасяне по подадена молба по чл. 389 и сл. ГПК за допускане обезпечение на предявен иск преценката за нуждата от обезпечаване на иска е конкретна и обусловена от фактите по делото, като при липса на данни и на доказателства, които да я опровергават, обезпечителната нужда се предполага и не следва да бъде отричана.

Целта на обезпечението е да се предотвратят действия на длъжника, които да осуетят осъществяването на правните последици на решението, а обезпечителната нужда е налице, когато без обезпечението осъществяването на правата по решението ще бъде невъзможно за ищеца или значително ще се затрудни.

В производството по обжалване на определения за допускане на обезпечение въззивният съд действа при условията на пълен въззив и не е ограничен от доводите в частната жалба. Той е длъжен служебно да провери наличието на всички кумулативни предпоставки по чл. 391, ал. 1 ГПК – допустимост на бъдещия иск, неговата вероятна основателност и наличието на обезпечителна нужда.

Бъдещите искове са с правно основание чл. 200, ал. 3 КТ – за обезщетяване на 2 неимуществени вреди, претърпени от наследниците вследствие на смъртта на техния наследодател, причинена от трудова злополука. Отговорността на работодателя по чл. 200, ал. 1 КТ е обективна (безвиновна). За да бъде допуснато обезпечение, е достатъчно да се установи вероятността от съществуването на трудово правоотношение и настъпването на трудова злополука, довела до смърт.

В подкрепа на молбата си молителите са представили удостоверение за наследници, протокол за проверка от Инспекция по труда от 03.11.2025 г. и постановление за обявяване съществуването на трудово правоотношение от 09.02.2026 г. Тези документи, особено официалните актове на контролните органи, съставляват „убедителни писмени доказателства“ по смисъла на чл. 391, ал. 1, т. 1 ГПК. Съгласно трайната практика на ВКС (напр. Определение № 5855/16.12.2024 г. по ч.гр.д. № 4739/2024 г.), представянето на доказателства, установяващи факта на настъпване на трудова злополука, е достатъчно, за да се счете искът за вероятно основателен. Доводът на жалбоподателя, че постановлението по чл. 405а КТ е оспорено, е ирелевантен, тъй като съгласно изричната разпоредба на чл. 405а, ал. 7 КТ, обжалването не спира изпълнението на акта. Следователно, за целите на обезпечителното производство, той поражда своите правни последици и служи като годно доказателство за съществуването на трудово правоотношение. Предвид изложеното исковете са вероятно основателни.

При парични искове, каквито са процесните, обезпечителната нужда се предполага, освен ако не са налице явни данни, които да я опровергават. Жалбоподателят се позовава на добрите си финансови резултати. От представените от самия него финансови отчети обаче се установява, че към 31.03.2026 г. дружеството разполага с едва 13 766,85 евро по банкови сметки и в каса – сума, крайно недостатъчна за покриване на претенцията от 160 000 евро.

Още по-показателен е фактът, установен от счетоводния баланс за 2025 г., че дружеството е разпределило авансово дивидент в размер на 370 000 лева, което представлява 98,4% от нетната му печалба. Това поведение, макар и законосъобразно, обективно води до намаляване на ликвидното имущество на дружеството и представлява конкретно обстоятелство, което не само не опровергава, а потвърждава обезпечителната нужда, тъй като създава реален риск бъдещото принудително изпълнение да бъде затруднено.

Доводът за прекомерност на наложения запор е неоснователен. Обезпечителната мярка е допусната до конкретно определен лимит – 160 000 евро. Това означава, че всички средства по сметките на дружеството над този размер са свободни за разпореждане и могат да се използват за обезпечаване на търговската му дейност. Налагането на запор в множество банки е обичайна практика, целяща да гарантира ефективността на обезпечението, като същевременно лимитирането на размера му осигурява спазването на принципа на съразмерност.

Във връзка с релевираното оплакване, че първоинстанционният съд неправилно не е определил гаранция по чл. 391, ал. 2 ГПК, следва да се посочи следното: Съгласно чл. 391, ал. 1 ГПК, наличието на убедителни писмени доказателства е самостоятелно основание за допускане на обезпечение, което не е обвързано със задължение за представяне на гаранция.

Разпоредбата на чл. 391, ал. 2 ГПК дава на съда възможност да изиска гаранция, но не го задължава. В настоящия случай, предвид наличието на убедителни доказателства за вероятната основателност на исковете, както и с оглед социалната значимост на спора (обезщетение за наследници на починал работник, които са освободени от държавна такса по силата на чл. 83, ал. 1, т. 1 ГПК), първоинстанционният съд правилно е преценил, че не следва да се възлага в тежест на молителите представянето на гаранция. Изискването за гаранция /посочена от жалбоподателя в размер 20 % или сума 32 000 евро/ би представлявало несъразмерна пречка пред правото им на достъп до съд.

Следователно, в конкретния случай са били налице предпоставките за допускане на обезпечение на предявения иск, като липсват основания за недопустимост по чл. 393 от 3

ГПК. Частната жалба като неоснователна следва да се остави без уважение, а обжалваният съдебен акт следва да бъде потвърден.

Мотивиран от изложеното, Кюстендилският окръжен съд

ОПРЕДЕЛИ:

ПОТВЪРЖДАВА Определение № 606 от 15.05.2026 г., постановено по ч.гр.д. № 2179/2026 г. по описа на Районен съд – Дупница.

Определението е не подлежи на обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

4