Определение № 3554 от 29.06.2026, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 3554 гр. София, 29.06.2026 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО ГО 1-ВИ СЪСТАВ, в закрито заседание на тринадесети май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Мария Иванова

Членове:

Даниела Стоянова

Иво Дачев като разгледа докладваното от Иво Дачев Касационно гражданско дело № 20268002101217 по описа за 2026 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационни жалби на Апелативен съд – София, Софийски градски съд и Прокуратурата на Република България срещу решение № 246 от 22.10.2025 г., постановено по гр. д. № 300/2025 г. на Апелативен съд – Велико Търново. С обжалваното решение, след частична отмяна на първоинстанционното решение № 266006/06.10.2021 г. по гр. д. № 5980/2019 г. на Софийски градски съд, жалбоподателите са осъдени солидарно да заплатят на ищеца Б. М. Х. на основание чл. 2, ал. 1, т.2 ЗОДОВ вр. чл. 5, § 5 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи (Конвенцията) сумата 10 000 лв., представляваща обезщетение за претърпените от него неимуществени вреди от нарушения на чл.5, § 3 и чл. 5, § 4 от Конвенцията по досъдебно производство № 130/2018 г. на СО-СП, н.ч.д.

№ 2842/2018 г., н.ч.д. № 4072/2018 г. и н.ч.д. № 796/2019 г. по описа на Специализирания наказателен съд, ведно със законната лихва от 03.05.2019 г.

За разликата до пълния претендиран размер на вредите от 30 000 лв. предявеният иск е отхвърлен като неоснователен.

Касаторите Апелативен съд – София, Софийски градски съд и Прокуратурата на Република България обжалват решението в осъдителната му част като неправилно поради допуснати нарушения на материалния закон, на съществени процесуални правила и необоснованост.

Насрещната страна Б. М. Х., чрез своя процесуален представител адв. С., 1 оспорва касационните жалби по съображения, изложени в депозираните писмени отговори.

Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, при извършената преценка за наличие на основания по чл. 288 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение, съобрази следното:

За да постанови обжалваното решение по реда на чл. 294 ГПК след връщане на делото за ново разглеждане със задължителни указания, дадени с решение № 292 от 03.06.2025 г. по гр. д. № 2827/2024 г. на ВКС, ІІІ г.о., въззивният съд е приел, че е предявен иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т.2 ЗОДОВ (след измененията от ДВ бр. 38/2012 г.) за присъждане на обезщетение от 30 000 лв. за причинени на ищеца Х. неимуществени вреди от Специализирания наказателен съд, Апелативния специализиран наказателен съд (чиито правоприемници съответно са ответниците СГС и САС) и Прокуратурата на Република България, чрез допуснати нарушения на правата му по чл. 5, § 2, чл. 5, § 3 и чл. 5, § 4 от Конвенцията.

По делото не е имало спор относно фактите, които се свеждат до това, че през 2018 г. ищецът е привлечен като обвиняем за участие, заедно с още 6 лица, в организирана престъпна група с цел - извършване на престъпления по държане и разпространение на акцизни стоки без бандерол. При привличането и предявяването на доказателствата ищецът е бил с адвокат. На 08.09.2018 г., след изтичане на 72 часовото му първоначално задържане, по искане на прокуратурата спрямо ищеца е взета мярка за неотклонение „задържане под стража“, която е потвърдена от Апелативния специализиран наказателен съд.

През м. декември 2018 г. ищецът е поискал изменение на мярката за неотклонение, но молбата, която е разгледана след 17 дни, е оставена без уважение. Определението е потвърдено от въззивния съд. През м. януари 2019 г. ищецът отново е поискал изменение на наложената мярка за неотклонение.

Молбата е разгледана след един месец и отново е оставена без уважение.

Определението на Специализирания наказателен съд е потвърдено. На 04.05.2018 г. мярката за неотклонение е изменена в „подписка“, като по този начин задържането под стража на обвиняемия Х. е траело 8 месеца.

При тези данни въззивният съд е приел, че ищецът претендира да са допуснати следните нарушения на правата му: 1) по чл. 5, § 2 от Конвенцията, понеже не му е било съобщено „на разбираем за него език“ основанието за задържането му, при твърдения, че Постановлението за привличане като обвиняем било бланкетно и съдържало множество текстове на закона без описание на действията или бездействията, в които той е обвинен; 2) по чл. 5, § 3 от Конвенцията, за нарушено изискване за „разумен срок на задържането“, тъй като след първоначалното му задържане нито прокуратурата, нито съдът са посочили достатъчно и релевантни основания, които да обосновават продължаване на взетата мярка за неотклонение, като същевременно са 2 обърнали тежестта на доказване, изисквайки от обвиняемия да установи изменение на първоначално установените факти и обстоятелства по делото; и 3) по чл. 5, § 4 от Конвенцията, предвид, че по молбите му за изменение на мярката за неотклонение съдът се е произнесъл със забава от 17 дни по първата и с месец по втората, каквито забавяния били несъвместими със стандартите, наложени в практиката на Европейския Съд по правата на човека по прилагането на Конвенцията.

Първата група доводи за нарушаване на чл. 5, § 2 от Конвенцията са счетени за неоснователни, тъй като информацията в Постановлението на прокурора е била достатъчна, за да разбере ищецът в какво е обвинен, а и при привличането му той е бил с процесуален защитник, с оглед на което не е бил лишен от възможността да му бъдат разяснени повдигнатите обвинения и съответно – да ги разбере и да предприеме адекватна защита на своите права.

В тази връзка съдът се е позовал и на разрешенията в практиката на Европейския съд по правата на човека по делата Ван Дер Леер срещу Нидерландия от 22.01.1990 г., Фокс, Кембъл и Хартли срещу Обединеното кралство и Х.Б. срещу Швейцария от 05.04.2001 г.

Второто и третото нарушения са признати за извършени. Относно това по чл.

5, § 3 от Конвенцията съдът е посочил, че нарушението на изискването за разумен срок на задържането в случая се състои в това, че нито прокуратурата, нито съдилищата са посочили релевантни и достатъчни основания, които след първоначалното задържане на ищеца да обосновават продължаването на найтежката мярка за неотклонение и то за период от над 6 месеца. Освен това, за да приемат, че само най-тежката мярка за неотклонение е адекватна, съставите на специализирания и апелативния специализиран съд са разместили тежестта на доказване върху ищеца, от когото са изисквали да доказва изменение на първоначално установените факти и обстоятелства. Съдът е подчертал, че в производството, образувано по иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т.2 ЗОДОВ, гражданският съд не извършва контрол върху дейността на наказателния съд и не преценява законосъобразността на задържането, а само проверява, дали са взети предвид критерии като изминал срок на задържането, възможността на обвиняемия да се укрие или да извърши друго престъпление, вкл. да попречи на разследването, както и дали е възможно целения от задържането резултат да бъде постигнат с друга, по-лека мярка за неотклонение. Заключил е, че в случая актовете на съдилищата не са били достатъчно мотивирани с оглед стандартите, наложени от практиката по приложение на Конвенцията, поради което е счел, че нарушението на правата на ищеца по чл.5, § 3 от Конвенцията е налице. По отношение на нарушението на правата на ищеца по чл.5, § 4 от Конвенцията въззивният съд е съобразил, че в случая липсата на ефикасен съдебен контрол на задържането се свежда до забавянето в разглеждането на подаденото на 18.11.2018 г. искане по чл. 65 НПК за изменение на мярката за 3 неотклонение със 17 дни, при законоустановен тридневен срок за това по чл.

65, ал. 2 НПК, както и на молбата на ищеца от 28.01.2019 г. със същото искане, разгледана след месец.

За да определи справедливия размер на дължимото обезщетение въззивният съд е приел, че в резултат на така очертаните нарушения по чл. 5, § 3 и § 4 от Конвенцията, ищецът е претърпял неимуществени вреди, характерни за всяка личност, лишена от свобода, изразяващи се в стрес от постоянния отказ на властите да вземат предвид посочените от него обстоятелства и аргументи, липсата на всякаква хуманна перспектива, чувството на безпомощност и обреченост, съпътствано от липса на доверие в националните институции, загуба на самоувереност и безнадеждност. Съдът е обсъдил показанията на разпитаните свидетели, от които се установява, че задържането се отразило негативно както на ищеца, така и на неговото семейство. След като се прибрал в дома си, ищецът избягвал да контактува с други хора, живеел в изолация, прекратил някои бизнес-контакти, което се отразило на работата му, отслабнал, продължавал да пие медикаменти против високо кръвно налягане и диабет. Преди задържането бил весел човек, постоянно се събирали да празнуват с приятели, а след освобождаването му от ареста станал притеснителен, затворен, постоянно се тревожел, че може отново да го задържат, отказвал да присъства на семейни тържества на свои близки. При тези данни въззивният съд изключил от подлежащите на поправяне вреди онези, свързани с влошеното здравословно състояние на ищеца, тъй като такива не са били търсени с исковата молба, като по отношение на останалите претендирани и доказани вреди е приел, че същите са резултат като цяло от воденото против ищеца наказателно производство, а не единствено и само от установеното нарушение на правата му по чл. 5, § 3 и § 4 от Конвенцията. С оглед на това и като отчел стандарта на живот в страната и социалноикономическите условия към датата на замяна на взетата мярка за неотклонение от задържане под стража в подписка, съдът намерил, че сумата от 10 000 лв. е справедлива обезвреда за претърпените от ищеца вреди.

В изложенията по чл. 284, ал. 1, т.3 ГПК към касационните жалби на Софийски градски съд и на Апелативен съд – София са поставени за разглеждане въпросите за пасивната легитимация на съдилищата да отговарят по иск за вреди с правно основание чл.2, ал. 1, т.2 ЗОДОВ, за причинноследствената връзка между акта на съда при отхвърляне на молба за изменение на наложена мярка за неотклонение и настъпилите за ищеца неимуществени вреди, както и за задължението на въззивния съд да се произнесе по всички доводи и възражения на страните, като направи самостоятелен анализ на доказателствата и изложи собствени мотиви по съществото на спора.

В изложението си по чл. 284, ал. 1, т.3 ГПК Прокуратурата на Република 4

България поддържа, че в решението е даден отговор на следните два правни въпроса от значение за спора: какви са критериите за достатъчност на обосноваването на продължаването на мярка за неотклонение, както и за критериите, които следва да съобрази съда при приложение принципа за „справедливост“ при определяне обезщетението за неимуществени вреди, което присъжда по реда на ЗОДОВ. Поддържа, че са налице основания, съответно по чл. 280, ал. 1, т. 3 и 1 ГПК, за допускане на касационно обжалване.

Първият въпрос от изложението към касационната жалба на Софийския Апелативен съд, относно пасивната материално-правна легитимация на съдилищата да отговарят по искове за вреди по чл. 2, ал.1, т.2 ГПК и процесуалната такава на субституенти на държавата, е поставен на първо място и в изложението на основанията към касационната жалба на Софийски градски съд. Въпросът е обоснован с твърдения за противоречие на въззивното решение с постановките на тълкувателно решение № 5/2013 г. на ОСГК на ВКС и е относим, но същият вече е бил разгледан от Върховния касационен съд при предходното разглеждане на делото и окончателно решен с Определение № 839 от 24.02.2025 г. по гр. д. № 2827/2024. на ВКС, ІІІ г.о., с което не е допуснато касационно обжалване по жалбите на САС, СГС и Прокуратурата на РБ срещу решението на Великотърновския апелативен съд по гр. д. № 454/2023 г. в осъдителната му част. Изяснено е, че Тълкувателно решение № 5 от 15.06.2015 г. по тълк. дело № 5/2013 г. на ВКС, ОСГК, в което е прието, че съдът е легитимиран да представлява държавата само по искове за вреди по чл. 2, ал. 1, т.4 и 5 ЗОДОВ, е дадено тълкуване на закона в редакцията му до измененията с ДВ бр. 38/2012 г. Ето защо, по отношение на сега действащата редакция на закона няма формирана задължителна съдебна практика, в който смисъл са и постановените решения по гр. дело № 4624/2016 г. на ВКС, ІІІ г.о. и решение по гр. дело № 730/2021 г. на ВКС, ІV г.о.