Решение № 37 от 21.01.2022, Апелативен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 37 гр. Пловдив, 21.01.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ, 3-ТИ ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на седемнадесети ноември през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:

Председател: Красимир К. Коларов

Членове:

Георги В. Чамбов

Емил Люб. Митев при участието на секретаря Нели Б. Богданова като разгледа докладваното от Емил Люб. Митев Въззивно търговско дело № 20215001000607 по описа за 2021 година

Производството е въззивно по реда на чл. 258 и сл . ГПК.

Образувано е по въззивната жалба на ЗАД „ ДБЖЗ“АД ЕИК *********, представлявано от изпълнителните директори на застрахователното дружество чрез пълномощника си юрисконсулт И.В. против Решение № 260122 от 29.03.2021 г., постановено от Старозагорският окръжен съд по търг.дело № 225/2019 г.

Във въззивната жалба се поддържа оплакването, че решението е постановено в нарушение на чл.52 от ЗЗД, тъй като присъдените обезщетения за неимуществени вреди в размер на 30 000 лева и размер на 5 000 лева, присъдено в полза Н.М., в качеството му на баща и законен представител на малолетното дете С. Н. М. са завишени и не съответстват на реално претърпените болки и страдания.

Претендира се за постановяване на въззивно решение по съществото на спора, по силата на което да се отхвърлят изцяло обективно съединените искове. При условията на евентуалност дружеството –жалбоподател претендира да се намалят размерите на присъдените обезщетения за

1 претърпени неимуществени вреди като прекомерно завишени.

Въззиваемите Н. СП. М. с ЕГН:**********, действащ лично и в качеството си на баща и законен представител на малолетния си син СП. Н.

М., представлявани от пълномощника си адвокат П.К. от САК, поддържат мотивиран писмен отговор, съгласно който въззивната жалба на ответника е неоснователна.

Пловдивският апелативен съд след преценка на изложените във въззивната жалба оплаквания и доводи, приема за установено следното:

Предявени са обективно съединени искове, от които главният иск е по чл.432,ал.1 от КЗ във връзка с чл.45 ЗЗД е за сумата от 80 000 лева, претендирана като застрахователно обезщетение за претърпените неимуществени вреди , претърпени от ищеца Н. СП. М. в резултат на ПТП.

По силата на обжалваното решение искът е уважен до размер на 30 000 лева, като е отхвърлен за разликата над уважения размер до пълния предявен такъв от 80 000 лева.

По отношение на малолетното дете СП. Н. М., представляван от законния си представител и негов баща Н.М. съдът е присъдил сумата от 5 000 лева, представляваща застрахователно обезщетение за причинените неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания от причинените увреждания на психиката на детето, а именно: остра стресова реакция и разстройство в адаптацията.

Във въззивната жалба се поддържа оплакването, че претенциите са уважени в занижени размери, които не съответстват на реално претърпените от ищците болки, страдания, неудобства и ограничения.

По отношение на ищеца Н. СП. М. дължимото обезщетение, което е в състояние да репарира причинените неимуществени вреди е в размер на 45 000 лева.

Решението се обжалва за разликата над 30 000 лева до 45 000 лева, като се претендира за постановяване на въззивно решение по същество, по силата на което предявеният от този ищец иск да се уважи в размер на 45 000 лева,ведно със законната лихва, считано от 08.02.2018г., на която дата е предявена застрахователната претенция.

По отношение на втория иск решението се обжалва за разликата над 2 уважения размер от 5000 лева до 15 000 лева, като се претендира да се отмени решението в тази обжалвана част и вместо това да се постанови въззивно решение по съществото на спора, с което искът за присъждане на застрахователно обезщетение за неимуществени вреди,претърпени от малолетното дете СП. Н. М. да се уважи в размер на 15 000 лева.

Пловдивският апелативен съд след проверка на изложените във въззивните жалба оплаквания и доводи, приема за установено следното:

По въззивната жалба на ищците Н. СП. М. – лично и в качеството си на баща и законен представител на малолетния СП. Н. М..

С оглед възражението за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалите, което се поддържа във въззивната жалба на ответника следва да се изясни въпроса за механизма, по който е настъпило процесното ПТП.

По делото е установено,че на 18. декември 2017 г. около 17.20 часа в град К. по бул. „К. А. Б.“ се е движил лек автомобил „ *******, управляван от водача И. А. А.. Автомобилът се е движел със скорост от около 29 км/ ч. и с тази скорост е приближавал пешеходна пътека тип „Зебра“, която се е намирала преди кръстовището с бул.“Н. П.“. Пешеходната пътека е била обозначена с маркировка. Пострадалите Н. М. и малолетното му дете С.М. вече са били навлезли / стъпили / на пешеходната пътека, към която се е приближавал лекия автомобил марка „ М.“.Последвал е удар между пострадалия Н.М. и лекия автомобил, като скоростта на движение към момента на удара е била същата преди настъпването на удара,а именно: около 29 км/ ч. Мястото на удара е локализирано и се намира изцяло в средната част на пешеходната пътека. Основната причина за настъпването на удара е твърде закъснялата реакция на водача на лекия автомобил. От заключението на САТЕ се установява, че ударът не е бил неизбежен –вещото лице е категорично,че ако водачът бе предприел своевремно аварийно спиране към момента когато пострадалите вече са били стъпили на пешеходната пътека, то лекият автомобил е щял да се установи преди мястото на удара, т.е. преди пешеходната пътека, а не по средата на същата.

Констатацията, съдържаща се в заключението на автоексперта, че ищците са имали техническа възможност да пропуснат лекия автомобил да премине през пешеходната пътека и по този начин да избегнат настъпването 3 на удара – не може да обоснове извода ,че пострадалите са допринесли за настъпването на вредоносния резултат. Пешеходците са „уязвимите участници в движението“,както ги определя разпоредбата на чл.5,ал.2, т.1от ЗДв.П и не те имат задължение да пропуснат пътното превозно средство.

Точно обратното: съгласно чл.119,ал.1 от ЗДв.П при приближаване към пешеходна пътека водачът на нерелсовото пътно превозно средство е длъжен да пропусне стъпилите на пешеходната пътека или преминаващите по нея пешеходци / както е в случая/,като намали скоростта или спре. Вече стана ясно, че водачът на лекият автомобил „М.“ И. А. изобщо не е намалил скоростта и тя е останала същата като преди удара, т.е. около 29 км/ч. Не е направил дори и опит да спре, тъй като ясни следи от спирачен път няма.

Всъщност коментара за това, че именно водачът на лекия автомобил е нарушил правилата за движение по пътищата е излишен – по делото е приложено наказателното дело,което е приключило с влязла в сила присъда № 45 от 22.08.2018 г., постановена от Районен съд – град К. по НОХД № 801/2018 г. Наказателният съд е признал водача на лекия автомобил И. А. А. за виновен след като е приел, че същият е нарушил следните правила за движение, а именно: по чл.5,ал.1 т.1 от ЗДв.П, чл.5,ал.2 т.1 от ЗДв.П, чл.20,ал.2 от ЗДв.П и цитираната вече разпоредба на чл.119,ал.1 от ЗДв.П.

Не е налице съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалите и това следва от установения механизъм по който е настъпило процесното ПТП, както и от разпоредбата на чл.119,ал.5 от ЗДв.П Съгласно същата при ПТП с пешеходец на обозначена пътна пътна маркировка „ пешеходна пътека“, когато водачът е превишил разрешената максимална скорост за движение или е нарушил друго правило от ЗДв.П, имащо отношение към произшествието, пешеходецът не се счита за съпричинител за настъпване на съответното произшествие.

В конкретния случай водачът на лекия автомобил е нарушил не едно, а точно четири основни правила за движение ,имащи пряко отношение към настъпилото ПТП. А безсъмнено те имат пряко отношение, тъй като ако водачът бе изпълнил задълженията си и особено тези по чл.119 ,ал.1 от ЗДв.П, която го задължава при приближаване на пешеходна пътека да намали скоростта или да спре – то ударът нямаше да настъпи.

4

По тези съображения въззивният съд напълно споделя становището на първата инстанция, че пострадалите с нито едно свое действие или бездействие са допринесли за настъпването на вредоносния резултат. Не е налице съпричиняване по смисъла на чл.51,ал.2 от ЗЗД и това следва от разпоредбата на чл.119,ал.5 от ЗДв.П.

В резултат на удара на пострадалия ищец Н. С. М. е причинено травматично увреждане, а именно: счупване на лъчевата кост на типично място на левия горен крайник, причинило трайно затрудняване на движенията за срок по-дълъг от 30 дни. Това увреждане представлява средна телесна повреда по смисъла на чл.129 от НК. Касае е се до сериозна травма, като при този вид травматични увреждания според експерта-медик възстановителния период продължава около два до три месеца. Но преди да започне възстановяването е било необходимо да се обездвижи счупената лява ръка, което е станало чрез наместване и гипсова имобилизация в продължение на 40 дни. Наред с това увреждане пострадалият Н.М. е претърпял и счупване на носните кости и предните едмоидални клетки с кръвоизлив в едмоидалния синус. Това счупване е наложило оперативна интервенция чрез наместване и тампонада, като оздравителния процес в този случай приключва за по-малко от 30 дни. Пострадалият М. е претърпял и мозъчно сътресение, без загуба на съзнанието, но след това епизодично е имал главоболие, световъртеж, намалена умствена работоспособност и тези болестни симптоми ищеца е продължил да изпитва. Според вещото лицемедик те могат да отшумят за един период от около 6-шест месеца след травмата, но не по –рано, както се установява и в процесния случай.

Още по –ясна става картината за състоянието на пострадалия ищец Н. след злополуката след показанията на майка му св. В. М.а.

Последната е установила, че когато е пристигнал в къщи след болничния престой сина й е бил с подуто лице, счупена ръка, която е била гипсирана, като е провлачвал и крака си.

Бил е така обезобразен и блед или както казва свидетелката „ все едно че е нямал капка кръв“. Обезобразен е бил до неузнаваемост и дори дъщеря му не е могла в първия момент да познае баща си , изпитала е силен шок и се е скрила от собствения си баща.

Пострадалият не е могъл да се обслужва сам поради счупената си ръка, поради което е бил принуден да разчита на помощта на близките си . Това 5 състояние е продължило около

40 дни колкото е траяла гипсовата имобилизация и след свалянето на гипса е започнал сам да се обслужва.

Според майката на ищеца пострадалия още не е възстановен физически, тъй като счупената ръка отича и досега и той не може да си служи с нея, както преди инцидента. Много усложнения е изпитал и във връзка с операцията на счупения нос, като по рано е има леки асматични пристъпи. Но след процесното ПТП и претърпяната операция на носа асмата му се е обострила и продължава да получава пристъпи. В този смисъл са и показанията на св.М. М.а, която като съпруга на пострадалия има непосредствено впечатление за състоянието на съпруга си след операциите и за това как точно е протичал възстановителния процес. Последният се е проточил, тъй като след свалянето на гипса се е установила, че ръката не се калцира, поради което е взимал лекарства за да се ускори този процес. След това се е наложило да претърпи отново операция на сухожилието на увредената лява ръка, но и понастоящем не може да вдига тежки предмети, които по –рано е вдигал с лекота. В психологически план е станал сприхав, напрегнат, тъй като не е преодолял все още този инцидент , който за дълго е травмирал психиката му.

Въз основа на показанията на свидетелите В. и М. М.и – майка и съпруга и въз основа на заключението на СМЕ съдът приема, че присъденото от съда обезщетение в размер на 30 000 лева е занижено и в този смисъл не отговаря на критериите за справедливо обезщетение.

Въззивният съд намира ,че следва да се завиши размера на обезщетението за причинените на Н.М. неимуществени вреди от 30 000 лева на 40 000 лева.

Този размер на обезщетението според вижданията на въззивната инстанция е в състояние да репарира реално претърпените от ищеца физически и психически болки и страдания.