Решение № 286 от 16.01.2024, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 286 гр. Пловдив, 16.01.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XVI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на деветнадесети декември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Александър В. Точевски при участието на секретаря Ангелина Хр. Димитрова като разгледа докладваното от Александър В. Точевски Гражданско дело № 20235330114214 по описа за 2023 година

Предявени са искове с правна квалификация по чл. 55 ал. 1, предложение първо от ЗЗД.

Ищецът И. М. К., ЕГН: **********, от град П., ул. „Х.“ № **, ет. *, ап. **, чрез пълномощник адв. М. М., е предявил против „Изи Асет Мениджмънт” АД, ЕИК: 131576434, със седалище и адрес на управление: град София, бул. „Джавахарлал Неру” № 28, „Силвър Център“, ет. 2, офис 40- 46, представлявано от С. К., искове за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата в размер на 6 лева- недължимо платена лихва по договор за паричен заем № ****/**** г., както и против „Файненшъл България” ЕООД, ЕИК:

202513690, със седалище и адрес на управление: град София, бул. „Джавахарлал Неру” № 28, „Силвър Център“, ет. 2, офис 40- 46, за осъждане на този ответник да му заплати сумата от 36, 52 лева- недължимо платена като възнаграждение за гаранция по договор за предоставяне на гаранция № ***/**** г., ведно със законната лихва върху сумите, от датата на завеждане на делото- 29.09.2023 г. до окончателното им изплащане.

В исковата молба се твърди, че ищецът сключил с първия ответник договор за паричен заем № ***/**** г., по който му се предоставила в заем сумата от 300 лева, платима на 4 вноски, при фиксиран лихвен процент- 40 % и ГПР- 49 %. Във връзка с чл. 4 от този договор, ищецът сключил с втория ответник договор за предоставяне на гаранция № ****/**** г., по който се дължало възнаграждение на поръчителя в общ размер на 154, 60 лева. Твърди се, че ищецът заплатил на първия ответник сумата от 300 лева- главница, 1 сумата от 25, 40 лева- лихва, а на втория ответник- сумата от 50 лева- възнаграждение на гаранта. Последните две суми обаче били недължимо платени и подлежали на възстановяване. В договора за кредит ГПР бил посочен само в абсолютна стойност, без да е разписана методика кои компоненти са включени в него и как се формира той. Не ставало ясно дали лихвата по кредита и възнаграждението на гаранта били включени в ГПР и така било неясно колко е точното оскъпяване на кредита, като това налагало тълкуване на клаузите по договора, което било нарушение на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК. Като не било включено в ГПР възнаграждението на гаранта, било налице заобикаляне на разпоредбата на чл. 19 ал. 4 от ГПК. Освен това, след справка в ТР се установявало, че ответниците са свързани лица. Посочването на невярна информация за реалния размер на ГПР представлявало заблуждаваща търговска практика и нарушавало принципите на добросъвестността и справедливостта. Това пък накърнявало принципа за добрите нрави, защото водело до значителна нееквивалентност на насрещните престации и до допълнително оскъпяване на кредита във вреда на потребителя. Моли за връщане на недължимо платените суми. Претендират се и разноските по делото. В съдебно заседание страната не се явява и не се представлява, като пълномощникът й взема писмено становище по спора.

В срока по чл. 131 от ГПК отвтениците не подават писмени отговори. В с.з. страните не се явяват и и не се представляват, като също вземат писмени становища.

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства заедно и поотделно и с оглед наведените от ищеца доводи, намира за установено от фактическа страна следното:

Между ищеца и „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК: 131576434, е бил сключен договор за паричен заем ****/***** г., по силата на който заемодателят е предоставил на заемателя парична сума в размер на 300 лева. Кредитът е отпуснат при следните условия: на 4 месечни вноски, с краен падеж- 21.04.2022 г., с фиксиран годишен лихвен процент по заема- 40 %, при ГПР- 49 % и общ размер на всички плащания- 325, 40 лева.

Между ищеца и „Файненшъл България” ЕООД, ЕИК: 202513690, пък е сключен договор за предоставяне на гаранция № ****/**** г., с който ищецът възлага на този ответник да сключи договор за поръчителство с „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК:

131576434, за да отговаря солидарно с потребителя за задълженията му по договора за заем, срещу възнаграждение за тази услуга от 154, 60 лева, платима разсрочено с месечните вноски по договора за кредит.

Като писмени доказателства са представени договорите за кредит и за гаранция, както и погасителен план към договора за паричен заем.

И по двата договора са постъпили справки за извършените от длъжника плащания, като се установява, че по договора за кредит е платена лихва в размер на 6 лева, а по договора за гаранция- е платено възнаграждение за поръчителство в размер на 36, 52 лева.

Във връзка със справката на ответниците е допуснато изменение на осъдителните искове, както следва: за договорната лихва искът е намален от 25, 40 лева на 6 лева, а за 2 възнаграждението за поръчителство- също е намален от 50 лева на 36, 52 лева, като за разликата е направен отказ от исковете.

При така установената фактическа обстановка, от правна страна съдът намира следното:

Няма спор по делото, че между ищеца и „Изи Асет Мениджмънт“ АД е възникнало валидно правоотношение по договор за потребителски кредит, по който ищецът е усвоил заетата сума. „Изи Асет Мениджмънт“ АД е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът пък е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК.

Съгласно чл. 22 от ЗПК- когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

В исковата молба е релевирано основание за недействителност на договора за потребителски кредит, свързано с изискването на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК за посочване на общата дължима сума. Същото е въведено, за да гарантира, че потребителят ще е наясно по какъв начин се формира неговото задължение. В тази връзка следва да се отбележи, че ГПР представлява вид оскъпяване на кредита, защото тук са включени всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната лихва. Затова е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР е 49 %, а възнаградителната лихва- 40 %, но от съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР, нито пък е ясно какво представлява разликата от 9 % между размера на ГПР и лихвата, която е част от него. Всичко това поставя потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание.

В договора макар да е записана общата дължима сума в чл. 2 т. 7, тя не е коректно посочена. Ако се приеме, че тази обща сума е в размер на посоченото от 325, 40 лева, тя следва да включва само главницата и лихвата, то това не е реално дължимата сума, защото в нея не са включени допълнителните плащания, които потребителят ще понесе заради 3 уговорката по чл. 4, предвиждаща задължение за предоставяне на обезпечение чрез поръчители, банкова гаранция или дружество- гарант. Задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване на договора за паричен заем, съобразно договореното. Непредставянето на обезпечението самостоятелно не води до някакви вреди за кредитора, а такива биха възникнали чак при неизпълнение на задължението и невъзможност за удовлетворяване от имуществото на кредитополучателя. Този риск следва да се съобрази от кредитора към момента на сключването на договора и да намери отражение при вземането на решението за отпускането на заема и параметрите, при които да стане това. Вместо това обаче предварително е уговорено обезпечение и то в много кратък срок (до 3 дни), без да може да компенсира повишения риск. По този начин тази клауза за обезпечение реално увеличава печалбата на кредитора, защото дори и при плащането на всички задължения, за потребителя ще възникнат допълнително разходи във връзка с гаранцията на кредита. Така и ГПР от 49 % не отговаря на действителните такива, защото е без сумата за обезпечението, като с включването му кредитът ще се оскъпи допълнително.

Посочването в договора за кредит на по- нисък от действителния ГПР представлява невярна информация и следва да се окачестви като нелоялна и по- конкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68г ал. 4 от ЗЗП, във връзка с чл. 68д ал. 1 от ЗЗП. Тя подвежда потребителя относно спазването на забраната на чл. 19 ал. 4 от ЗПК и не му позволява да прецени реалните икономически последици от сключването на договора.

Именно затова процесният договор не отговоря на изискванията на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК, като липсата на част от задължителните реквизити по т. 10 от нея води до неговата недействителност съобразно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК. Тази норма от една страна е насочена към осигуряване защита на потребителите чрез създаване на равноправни условия за получаване на потребителски кредит, а от друга- към стимулиране на добросъвестност и отговорност в действията на кредиторите при предоставяне на потребителски кредити така, че да бъде осигурен баланс между интересите на двете страни. В случая липсата на ясна, разбираема и недвусмислена информация в договора не дава възможност на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора предвид предоставените му от законодателя съответни стандарти за защита.

Обсъдената по- горе клауза за обезпечение е уговорена с оглед санкциониране на заемателя за виновното неизпълнение на договорното задължение за предоставяне на обезпечение. Както вече се посочи, задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване на договора за паричен заем. Предоставянето на обезпечение представлява допълнителна гаранция на кредитора за точното удовлетворяване на вземането му. Уговаряне на възнаграждение за това обезпечение във фиксиран размер, над половината от стойността на кредита, съдът намира за установено в разрез с добрите нрави.

Това е така, тъй като по този начин се цели да бъде осигурено допълнително възнаграждение на кредитора, извън установения ГПР. В този случай следва да намери 4 приложение нормата на чл. 19 ал. 5 от ЗПК, която установява, че клаузи, установяващи задължения за заплащане на разходи над така установеното ограничение, са недействителни.

С исковата молба като предмет на процеса е въведен и друг договор- за предоставяне на поръчителство по отношение на втория ответник, за който се твърди, че също е нищожен, който следва да бъде обсъден, за да се прецени дали действително е предвиден в противоречие със специалния ЗЗП.

Както вече се посочи, в договора за кредит е записано, че общият размер на дължимата сума е сборът от стойността на главницата и лихвата, т.е. сумата в размер на 325, 40 лева. Наред с това обаче, заедно с подписване на договора за заем, на същия ден и място (**** г. в гр. П.), дори със същия номер на договора (****), е сключен друг договор с втория ответник за поръчителство, с който се обезпечава задължението на заемателя по чл. 4 от договора за кредит, като за услугата на ответника се дължи възнаграждение в размер на 154, 60 лева. Именно в тази връзка двата договора не само, че са свързани, но възнаграждението по единия (за гаранцията), е предвидено да се заплаща с погасителния план по другия (кредита). Принципно няма пречка за подобна свобода на договаряне, но при това положение единият договор става част от съдържанието на другия чрез включването на цената на услугата и оттук за договора за обезпечението също ще са приложими правилата на ЗЗП, а по кредита следва се отчитат и договорките по договора за гаранция. Казано по друг начин, в договора за кредит има вписана уговорка за поръчителство, която произтича от чл. 4 от договора за кредит, но размерът й е дължим в друг договор, сключен с трето лице, която така се явява част от договора за заема, като включена в съдържанието му и в погасителния план. Действително в договора за кредит клиентът принципно има право на избор- сам да си осигури поръчител или да представи банкова гаранция, или пък да използва одобрен от заемодателя гарант (какъвто в случая се явява вторият ответник), с който да сключи договор за гаранция, за което обаче ще дължи допълнително възнаграждение. Това обаче съвсем не означава, че възнаграждението за обезпечение не се дължи във връзка с кредита или пък, че то не следва да бъде включено като разходи по него, след като именно го оскъпява значително и за потребителя това са допълнителни разходи във връзка с усвоения заем, които той трябва да плати.