Решение № 1268 от 19.03.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 1268 гр. Пловдив, 19.03.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на дванадесети март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Катя Р. Боева при участието на секретаря Паолина Ст. Неделчева като разгледа докладваното от Катя Р. Боева Гражданско дело № 20255330114667 по описа за 2025 година

Съдът е сезиран с искова молба, с която са предявени субективно кумулативно съединени искове от П. А. Ч. срещу „Изи Асет Мениджмънт“ АД и „Файненшъл България“ ЕООД за признаване за установено в отношенията между страните, че договор за паричен заем № **/** г., сключен между ищеца и ответника „Изи Асет Мениджмънт“ АД е нищожен като противоречащ на императивните изисквания на ЗЗД, ЗЗП и ЗПК, и за признаване за установено в отношенията между страните, че договор за предоставяне на поръчителство № **/** г., сключен между ищеца и ответника „Файненшъл България“ ЕООД е нищожен като лишен от правно основание, противоречащ на добрите нрави и обезпечаващ нищожна кредитна сделка.

Ищецът поддържа, че между него и „Изи Асет Мениджмънт“ АД е сключен Договор за паричен заем № **/** г., по силата на който на ищеца е предоставен финансов ресурс в размер от 6000 лева. По отношение на договорения лихвен процент в размер на 50,00 % се възразява, че същият накърнява добрите нрави, доколкото надвишава трикратния размер на законната лихва. Посочва се, че не са спазени императивните изисквания на чл. 11, ал.1, т.11 ЗПК, доколкото реалният ГПР не съответства на посочения в договора. Последното, според ответника, води до недействителност на сключения договор за кредит на основание чл. 22 ЗПК. Несъответствието се 1 дължало на обстоятелството, че в ГПР не е включено възнаграждението за фирмата – поръчител. Изложеното водело и до нелоялна търговска практика по смисъла на чл. 68д, ал.1 и ал.2, т. 1 ЗЗП. Досежно договора за предоставяне на гаранция от 21.04.2024 г., сключен с „Файненшъл България“ ЕООД, се посочва, че същият е нищожен, доколкото обезпечава недействителен договор за заем. Поради изложеното се предявяват исковите претенции. Претендират се разноски.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от ответника „Изи Асет Мениджмънт“ АД, с който се изразява становище за нередовност на исковата молба, доколкото липсат доказателства за надлежно учредена представителна власт на адв. Иванова за осъществяване на процесуално представителство на ищеца в настоящото производство и доказателства за заплатена държавна такса. Възразява се, че предявеният иск е недопустим, доколкото ищецът няма правен интерес от неговото предявяване.

Алтернативно, предявеният иск се оспорва и като неоснователен, доколкото договорът за кредит не страда от описаните в исковата молба пороци. Оспорва се твърдението на ищеца, че лихвеният процент противоречи на добрите нрави, доколкото в ЗПК не е предвидена максимална граница за същия, като уговореният лихвен процент е включен в ГПР, който е в ограничението на чл.

19, ал. 4 ЗПК. Навеждат се доводи, че договорът отговора на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, доколкото в същия е посочен лихвеният процент и условията за прилагането му. В съответствие с нормата на чл. 11, ал.1, т. 11 ЗПК бил посочен и правилно размерт на ГПР и общата дължима сума към момента на сключване на договора. Заемодателят нямал задължение да променя определения ГПР при промяна на условията по договора. В същия не следвало да се включва възнаграждението по договора за поръчителство, доколкото същото не било условие за сключване на договора, респ. не било разход по кредита по смисъла на пар.1, т. 1 от ДР на ЗПК. Изложеното водело до извод, че невключването на възнаграждението в ГПР не е заблуждаваща търговска практика. Поради изложеното се претендира исковата претенция да бъде отхвърлена като в полза а ответника се присъдят разноски.

В указания срок е постъпил и отговор на искова молба от ответника „Файненшъл България“ ЕООД, в който се излагат съображения за нередовност на исковата молба, предвид липсата на доказателства за надлежно учредена 2 представителна власт на адв. Иванова за осъществяване на процесуално представителство на ищеца в настоящото производство и липса на твърдения в обстоятелствената част на исковата молба за нищожност на договора за предоставяне на гаранция. Алтернативно, се навеждат доводи за неоснователност на предявения иск, като се посочва, че сключеното между страните правоотношение е валидно. Договорът за предоставяне на гаранция не бил по съществото си акцесорен, доколкото представлявал договор за предоставяне на услуга. Същият не бил лишен от основание, доколкото бил сключен с цел обезпечаване на договора за потребителски кредит. Договорът не противоречал на добрите нрави, доколкото съблюдавал принципа за добросъвестност, като ищецът имал възможност да не избира именно посочения начин за осигуряване на обезпечение. Поради изложеното се претендира исковата претенция да бъде отхвърлена като в полза а ответника се присъдят разноски.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото писмени доказателства и доказателствени средства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

По делото е представен Договор за паричен заем № **/** г., сключен между ищеца и ответника „Изи Асет Мениджмънт“ АД, по силата на който ответникът предоставил на ищеца сумата в размер на 6000 лева, която последният следвало да върне на 18 месечни вноски в размер на 480,40 лева, при договорен лихвен процент от 50,00 % и ГПР в размер на 63,37 %. В чл. 4, ал.1 от договора било уговорено, че ищецът следва да представи обезпечение по кредита, като на същия бил предоставен избор от три възможности: 1) две физически лица – поръчители, всяко от които да отговаря на следните изисквания: да представи служебна бележка от работодател за размер на трудово възнаграждение, нетният размер на осигурителния му доход да е в размер над 1000 лева, да работи по безсрочен трудов договор, да не е заемател или поръчител по друг договор за паричен заем, сключен с ответника, да няма неплатени осигуровки за последните две години, да няма задължения към други банки и финансови институции или ако има – кредитната му история в ЦКР към БНБ една година назад да е със статус не по-лош от „Редовен“, 2) банкова гаранция с бенефициер – заемодателя за общо дължимата сума по договора, със срок на валидност – 30 дни след крайния срок за плащане на 3 задълженията по договора, и 3) одобрени от заемодателя дружество – гарант, което предоставя гаранционни сделки.

С оглед възникване на посоченото задължение за ищеца, същият сключил Договор за предоставяне на гаранция № **/** г. с ответника „Файненшъл България“ ЕООД, по силата на който ответникът се задължил да издаде гаранция за плащане в полза на другия ответник – „Изи Асет Мениджмънт“ АД с цел гарантиране изпълнение на задълженията по Договор за паричен заем № **/** г., сключен между ищцата и ответника „Изи Асет Мениджмънт“ АД, за което ищецът следвало да заплати възнаграждение в размер на 3988,80 лева, разсрочено.

Въз основа на така установеното от фактическа страна, съдът намира от правна страна следното:

Съобразно изложеното от фактическа страна, то не е налице съмнение, че между ищеца и ответника „Изи Асет Мениджмънт“ АД е възникнало правоотношение по повод предоставянето на паричен заем в размер от 6000 лева. Заемодателят е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК.

Сключеният договор за паричен заем по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон ЗПК.

При преценка съдържанието на договора за кредит, съдът намира за основателни съображенията на ищеца за недействителност на договора на основание чл. 11, ал. 1, т. 10 вр. чл. 22 ЗПК. В случая е налице правоотношение по договор за потребителски кредит, като длъжникът по правоотношението – настоящ ищец, има качеството на потребител по смисъла на § 13, т. 1 вр. т. 12 от ДР на ЗЗП, поради което същият се ползва със законоустановената потребителска закрила, регламентирана в ЗПК и ЗЗП.

Съгласно чл. 22 ЗПК когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски 4 кредит е недействителен. Регламента на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК изисква в договорите за кредит по ясен и разбираем начин да са посочени годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя. В процесната хипотеза съдът намира, че ГПР по Договор за паричен заем № **/** г., сключен между ищцата и ответника „Изи Асет Мениджмънт“ АД, и общата дължима по кредита сума не са коректно посочени, тъй като възнаграждението по договор за предоставяне на поръчителство неправилно не е взето предвид при изчисляването на процента на разходите и крайната дължима от потребителя сума. Съгласно § 1, т. 1 от ЗПК към общия разход по кредита за потребителя се включват и всички видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, когато сключването на договора за услугата е задължително условие за получаване на кредита.

Възнаграждението на поръчителя се явява разход по кредита и е следвало да бъде посочено в договора за кредит и общата дължима във връзка с кредита сума, както и включен в ГПР, доколкото сключения договор за предоставяне на гаранция и разходите по него са пряко свързани с договора за кредит. Като не е сторено това, потребителят е бил въведен в заблуждение относно действителния размер на сумата, която следва да плати по договора, и реалните разходи по кредита, които ще направи – нарушение на чл. 11, ал. 1, т.

10 от ЗПК.

Предвид изложеното процесният договор за потребителски кредит се намира за противоречащ на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, поради което и на основание чл. 22 ЗПК същият е недействителен. С оглед посоченото и предявения иск срещу ответника „Изи Асет Мениджмънт“ АД се явява основателен и като такъв следва да бъде уважен.

В продължение на развитите по-горе мотиви следва да се посочи, че за нищожен се намира и договорът за предоставяне на гаранция № **/** г., сключен с ответника „Файненшъл България“ ЕООД, тъй като същият се явява лишен от основание, предвид недействителността на договора за кредит, който той обезпечава и във връзка с който е възникнало правоотношението по поръчителството. Т.е. липсва необходимостта от сключване акцесорния договор. Същият е нищожен и на самостоятелно основание, отново поради липса на кауза за неговото съществуване. Видно от съдържанието на договора, 5 за поръчителят е уговорено възнаграждение срещу задължението да поеме наравно с длъжника задължението за плащане на сумите по кредита. В случая на тяхното заплащане от поръчителя обаче, за последния се поражда, съгласно договора, регресно право срещу заемателя за възстановяване на платените от поръчителя суми (арг. чл. 5, ал. 1 от договора за предоставяне на гараниция).

Следователно поръчителят получава едно възнаграждение, без реално да съществува същинско насрещно задължение за него, доколкото сумите, които е платил подлежат на възстановяване. За длъжника пък заплащането на възнаграждението се явява безпредметно, защото той всякога ще дължи сумите по кредита и няма да се освободи от задължението си при погасяването на кредита от поръчителя. В този смисъл не само, че е налице нееквивалентност на престациите, но в случая и липсва престация от една от страните по договора – поръчителя, поради което и този договор се явява недействителен като лишен от основание. При настоящата хипотеза за преценка нищожността на договора за предоставяне на поръчителство съдът съобрази и задължителните указание в ТР № 1 от 27.04.2022 г. по т.д. № 1/2020 г. на ОСГТК на ВКС и предвид това, че основанието за нищожност произтича и е видно от съдържанието на самата сделка.