Решение № 102 от 28.10.2024, Районен съд - Гълъбово

РЕШЕНИЕ

№ 102 гр. Гълъбово, 28.10.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ГЪЛЪБОВО в публично заседание на трети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Радка Г. Стоянова при участието на секретаря Белослава П. Колева като разгледа докладваното от Радка Г. Стоянова Гражданско дело № 20245550100066 по описа за 2024 година

Производството е образувано по искова молба от Н. Д. Д. от ******** срещу „Сити Кеш" ООД гр. София, с която е предявен иск с правна квалификация чл. 124, ал. 1 ГПК, вр.

Чл.21 ЗПК, вр. чл. 26, ал. 1 ЗЗД, с която е предявен установителен иск за признаване за установено, че Договор за паричен заем кредирект № 481368 на 28.12.2020 г., сключен между „СИТИ КЕШ“ ООД и Н. Д. Д. е изцяло недействителен, а в условията на евентуалност се иска обявяване на отделни клаузи от договора за нищожни. Ищцата твърди, ч е между страните е налице сключен Договор за паричен заем № 481368/28.12.2020 г., съгласно който ищецът получил сумата от 650,00 лева. Съгласно чл. 3, т.7 от Договора годишният лихвен процент на заема бил 40.05% /четиридесет цяло и пет десети процента/, а годишният процент на разходите е 48.25% /четиридесет и осем цяло и двадесет и пет процента/. Ищцата била заплатила доброволно и извънсъдебно заема и счита че е надплатила сумата от 950 лева, тъй като била заплатила по договора общата сума от 1600 лева. Твърди, че договорът е недействителен, защото не отговарял на изискванията на ЗПК и съгласно чл. 23 от ЗПК ищцата е следвало да върне само чистата стойност на заема от 650 лева, но не дължала лихва и други разходи по кредита. Годишният лихвен процент по договора бил 48,25%, тъй като съгласно договора се дължала “неустойка” по смисъла на чл.

6.2. от Договора в случай, че кредитополучателят не предостави в тридневен срок от усвояване на заемната сума, поръчител или банкова гаранция. Ищецът счита, че посочената клауза целяла заблуда на потребителя и свръхпечалба за себе си. Ответникът, използвайки заблуждаваща търговска практика създавал неравноправност, която благоприятствала Кредитодателя и увреждала Кредитополучателя. С такава клауза ответникът целял да заблуди кредитополучателя в частта, относно действителния годишен процент на разходите, като това обстоятелство пораждало недействителност на целия договор, тъй като по смисъла 1 на чл. 11 от ЗПК във връзка с чл. 19 от ГПК във връзка с чл. 22 от ЗПК липсата на задължителен реквизит от съдържанието на договора за потребителски кредит водела до нищожност на договора. Твърди, че годишният процент на разходите по кредита включвал в себе си всички разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора. Съгласно чл. 6.1. от процесния договор за потребителски кредит, ищцата е следвало да предостави в срок от 3 дни обезпечение, на което обезпечение да бъде извършена предварителна проверка от страна на Кредитора и едва след нея, и след като отговаря на посочените от кредитора условия, да сключи договор за поръчителство във връзка с процесиите договори за заем или в противен случай се дължи неустойка, в размер на 1321.06. Неустойката се дължала пропорционално към всяка вноска по кредита, отразена е в погасителния план и представлява неразделна част от договора.

Счита, че договорът за кредит е нищожен на основание чл. 22 от ЗПК и неспазване на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК. Посочва, че „неизпълнението“ на задължението от страна на ищцата да представи банкова гаранция или посочи поръчител, отговарящ на конкретни условия вдигал лихвения процент на кредита на месец неколкократно, тъй като тази „неустойка“ представлявала прикрита възнаградителна лихва. По този начин на длъжника се вменявало задължение да осигури обезпечение след като кредита е отпуснат, като ако не го направи, дългът му нараства, тоест опасността от свърхзадлъжнялост на длъжника се увеличава. Целта е, ако има съмнение в платежоспособността на длъжника, първо да се поиска обезпечение и след предоставянето му да се да отпусне кредитът.

Предвид неизпълненото изискване на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, и на основание чл. 22 ЗПК договора бил недействителен, като съгласно чл. 23 ЗПК заявява, че дължи само чистата стойност на кредита, без лихва или други разходи по кредита. Лихвеният процент в договора от 40.05% не отговарял на действително приложения лихвен процент, тъй като уговорената „неустойка“ представлявала добавък към договорната лихва и не била добавена в ГПР като разход по кредита. Поради по-високия лихвен процент нараствала и стойността на годишния процент на разходите, но същият не е обявен на потребителя и не е посочен в чл. 3.5. от договора в действителния му размер, а това било в нарушение на изискванията на чл. 5 и чл. 11, т. 10 от ЗПК. По този начин се нарушавали добрите нрави и се внасяло равноправие между правата и задълженията на потребителя и доставчика на финансова услуга, което било в разрез с изискванията на добросъвестността и в негов ущърб, като считам, че това обстоятелство води до нищожност на договора. При условията на евентуалност моли отмяна на клаузата за договорната лихва, тъй като притоворечала на добрите нрави по смисъла на чл. 26 ЗЗД. Страните били уговорили заплащането на възнаградителна лихва в размер на 40.05% годишно. Като съгласно чл. 10, ал. 2 от ЗЗД, лихви можело да се уговарят до размер, определен от Министерски съвет, а според чл. 9 от същия закон, страните имали свобода на договаряне, доколкото съдържанието на договора не трябва да противоречи на повелителните норми на Закона и на добрите нрави, като именно добрите нрави определяли максималния размер, до който може да се уговаря възнаградителна парична лихва. Уговореният лихвен процент на възнаградителната лихва 2 следвало да компенсира заемодателя за това, че се е лишил временно от определена своя парична сума, предоставяйки я на трето лице, но да не води до неоснователното му обогатяване за сметка на насрещната страна по договора за заем. Задължението по договора за кредит било необезпечено, а договорената лихва надхвърляла значително трикратния размер на законната лихва за претендирания период, което правело клаузата, уговаряща размер й нищожна. Цитира практика на ВКС. При условията на евентуалност моли отмяна на прогласяване на уговорената неустойка в чл. 6.2. от договора за нищожна, тъй като с така уговорената неустойка се целяло единствено да се постигане неоснователно обогатяване. В конкретния случай, неустойката била в почти равен размер на размера на отпуснатия заем и единствената цел, която се преследвала с тази разпоредба била свръхпечалба на Заемодателя. Процесната неустойка била неравноправна и по смисъла на чл. 145 от ЗЗП и съответно е нищожна на основание чл. 146 от Закона за защита на потребителите.

Потребителят не е могъл да влияе върху съдържанието й, тъй като е предварително изготвена от дружеството - кредитор и съответно не е индивидуално уговорена.

Неустойката била неравноправна, тъй като представлявала уговорка във вреда на потребителя, не отговаряла на изискването за добросъвестност и водела до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя, поради обстоятелството, че задължава потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка. С уговорената неустойка се целяло заобикаляне на закона, тъй като императивната разпоредба на чл. 33, ал. 1 ЗПК предвиждала, че при забава се дължи само обезщетение в размера на законната лихва. Моли съдът да признае за установено, че Договор за паричен заем кредирект № 481368 на 28.12.2020 г., сключен между „СИТИ КЕШ“ ООД и Н. Д. Д. е изцяло недействителен. Моли в условията на евентуалност съдът да обяви отделни клаузи от договора за нищожни, а именно: Чл. 3, т. 7 от Договора за паричен заем кредирект № 481368 от 28.12.2020 г., съгласно който се дължи възнаградителна лихва в размер от 40.05% върху главницата и Чл.

11 от Договора, съгласно който се дължи неустойка, в случай, ищцата не предостави обезпечение в тридневен срок от сключване на договора или ако предоставеното обезпечение не отговаря на условията, поставени в договора.

Ответникът, чрез пълномощник, в срока за отговор по чл.131 ГПК изразява становище, за неонователност на исковите претенции на ищеца за обявяване недействителността на процесния договор за кредит поради противоречие с разпоредбите на ЗПК, ЗЗП и ЗЗД, а в евентуалност на клаузата по чл. 3, т. 7 и клаузата от договора, уговаряща неустойка. На основание чл. 26, ал. 4 ЗЗД нищожността на отделна договорна клауза не влечала недействителност на целия договор, доколкото същият можел да се прилага и без нея. Настоящият случай бил именно такъв. Неустоечната клауза не била част от съществените параметри на договора за заем, тя самата била договорена между страните, за да обезпечи изпълнението на задължението. Валидността на договора за кредит произтичала от това, че основните му параметри - главница и лихва, били валидно уговорени в изискуемата от закона форма. Били покрити всички изисквания на ЗПК, регламентирани в чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 ЗПК, както и с тези на Закона за предоставяне 3 на финансови услуги от разстояние (ЗПФУР), по реда на който бил сключен процесния договор. Твърди, че всички условия, включително за плащане на неустойка, и параметри по договора били индивидуално договорени с потребителя, като му била дадена пълна, точна и максимално ясна информация за задълженията и условията по кредита още преди сключването на договора. Договорът за кредит съдържал всички реквизити по ЗПК и ЗПФУР, а клаузите му били съставени на ясен и разбираем език, като формулировката и тълкуването им създавали яснота и информираност у потребителя какъв ще бъде крайният размер на задължението му. Опровергава твърдението, че клаузите в договора са в противоречие с принципа за добросъвестност и справедливост, респективно добрите нрави.

Кредитополучателят е бил наясно с всички условия по договора, като сам е избрал параметрите и условията му. Клаузите по договора били индивидуално договорени.

Безспорно било, че Кредитополучателят бил запознат още преди сключването на договора с неговите условия и при добросъвестно договаряне от страна на ответното дружество.

Ищецът бил договарял недобросъвестно в нарушение на изискванията на чл. 12 ЗЗД и универсалния принцип на правото, че никой не може да черпи права от неправомерното си поведение. Изтеглил кредити, избирайки конкретните услуги, които да ползва, а впоследствие инициирал производство, по които да му бъдат присъдени разноски, с единствената цел да увреди кредитора си. Възможността за отказ от договора гарантирала в най-голяма степен правата на потребителя, в случай че последният прецени, че е встъпил в кредитно правоотношение при неизгодни за него условия. С информация за това свое право ищецът разполагал на няколко етапа от правоотношението - веднъж при получаването на СЕФ, както и втори път след получаването на самия договор и Общите условия на 28.12.2020г. Ищецът не само е могъл да не ползва услугите на кредитодателя, стига да не е искала това, но след избирането им е разполагал с няколко възможности да се откаже от сключването на договора преди отпускането на кредита, както и след отпускането му.

Вместо това ищецът изтеглил сумата, с единствената цел да се обогати от последващите съдебни производства. Счита, че при формирането на годишния процент на разходите /ГПР/ били спазени всички, изисквания на чл. 11, ал. 1, т. 10. Съгласно ЗПК кредитодателят бил длъжен да посочи ГПР и компонентите му към датата на сключване на договора. Както в договора за потребителски кредит, така и в издадения СЕФ за предоставяне на информация за потребителски кредити ясно било посочено какъв е размерът на ГПР и по какъв начин се формира същият, а именно от посочените в разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК компоненти.

При нормативно определен лимит на ГПР към датата на сключване на договора, а именно 28.12.2020 г. от 50 %, и ГПР определен в процесния договор в размер на 48,25 %, било видно, че в случая годишният процент на разходите не надхвърлял пет пъти размера на законната лихва за забава, поради което не било налице нарушение на чл. 19, ал. 4 ЗПК Уговорената неустойка не била включена в него. Кредитодателят бил длъжен да посочи ГПР и компонентите му към датата на сключване на договора. Неустойката била проявление на свободата на договаряне между страните, като в настоящия случай страните я уговорили като плащане, което да бъде извършено в случай че кредитополучателят не осигури обезпечение на главното вземане на кредитодателя след сключване на договора. ГПР 4 представлявала сбор от разходите, които представляват цената за предоставената от него услуга. Той бил крайната стойност на заплатената услуга, за която потребителят следвало да бъде информиран предварително. Неустойката, от своя страна, обслужвала неизпълнението и нейната функция била да обезщети страната по сключения договор. Тя представлявала право на изправната страна и подлежала на договаряне между страните. Освен че неустойката била дължима от потребителя за неспазване на конкретно задължение по договора, тя била уговорена като фиксиран размер и двете страни са били напълно наясно с размера й още преди да настъпи фактът на неизпълнение на задължението, което обезпечава.