Решение № 5318 от 06.08.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 5318 гр. София, 06.08.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и втори май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Петър Люб. Сантиров

Членове:

Ивета Антонова

Дамян Ив. Х.в при участието на секретаря Елеонора Анг. Г.а като разгледа докладваното от Ивета Антонова Въззивно гражданско дело № 20251100514279 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК.

Производството по делото е образувано по въззивна жалба подадена Х. П. Д. срещу решение № 12634/27.06.2025г. по гр.д. № 61280/2024г. по описа на СРС, 119 състав, в частта, с която са уважени исковите претенции с правно основание чл.79 ал.1 от ЗЗД и чл.86 ал.1 от ЗЗД предявени по реда на чл.422 от ГПК от „ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ“ЕАД за признаване за установено спрямо ответника /въззивник/,че дължи заплащането на потребена топлинна енергия за периода 01.12.2020г. – 30.04.2023г, услуга дялово разпределение за периода 01.02.2021г. – 30.04.2023г.,ведно със законната лихва върху главниците относно топлоснабден имот – ***, находящ се в гр. София, ж.к. ****, аб. № 214650 и с е осъден да заплати разноски по делото.

Във въззивната жалба се навеждат доводи за неправилно приложение на материалния закон и необоснованост н аизводите. Въззивникът твърди, че в нарушение на европейското законодателство не е сключен индивидуален писмен договор между топлофикационното дружество и ответника и само в който случай може да се твърди, че между страните е налице облигационно правоотношение. Изтъква, че е недопустимо невръчване лично на потребител на общи условия, при които се сключва договор и без неговото изрично съгласие. Евентуално – твърди, че липсва предоставена услуга и потребена топлинна енергия, доколкото до апартамента на ответника не достига топлинна енергия поради авария преди много години и нежелание на етажната собственост са ремонтира инсталацията – вертикалните тръби. Оспорва заключението по СТЕ като изготвено въз основа на недостоверни документи. Твърди, че съдът неправилно прилага Методиката към Наредба от 12.03.2020г., която е отменена от ВАС за изчисление на доставената топлоенергия.Поддържа възражението си за липса на доказателства за метрологична годност на измервателните уреди. Моли решението в обжалваната му част да бъде отменено и постановено друго, с което исковете се отхвърлят изцяло.

1

В срока по чл.263 ал.1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от насрещната страна – „ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ“ЕАД, в който изразява становище за правилност на обжалваното съдебно решение. В отговора на въззивната жалба не са заявени доказателствени искания.

Третото лице помагач, получило препис от въззивната жалба, не е депозирало отговор.

Х. П. Д. е сезирал въззивния съд и с частна жалба срещу определение № 44334/24.10.2025г. постановено по гр.д. № 61280/2024г. по описа на СРС, 119 състав, постановено по реда на чл.248 от ГПК, с което се оставя без уважение подадената от него молба за изменение на горецитираното съдебно решение в частта за разноските. В същата се твърди, че поради неправилно приложение на материалния закон първоинстанционният съд неправилно е намалил възнаграждението платено от ответника за един адвокат като прекомерно. Излага подробни съображения, че претендираното възнаграждение не е прекомерно и моли същото да бъде присъдено в пълен размер.

В срока по чл.276 ал.1 от ГПК е постъпил отговор на частната жалба от насрещната страна по нея – „ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ“ЕАД, в която изразява становище за правилност на обжалваното определение. Излага съображения за несъстоятелност на наведените доводи за незаконосъобразност на определението и моли частната жалба да бъде оставена без уважение.

Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:

Жалбата е подадена в срок, от легитимирана страна, при наличие на правен интерес и е допустима, а разгледана по същество съдът счита, че същата е неоснователно по следните съображения:

Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, а по правилността на решението - само по наведените оплаквания в жалбата.

Първоинстанционният съд е сезиран с обективно кумулативно съединени искови претенции от „ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ“ЕАД предявени по реда на чл.422 от ГПК за признаване за установено спрямо ответника Х. П. Д., че същия в качеството си потребител на топлинна енергия в топлоснабден имот ***, находящ се в гр. София, г.к. ****, аб. № 214650 дължи заплащането на основание чл.79 ал.1 от ЗЗД вр. чл.150 от ЗЕ цена на потребена топлинна енергия в периода 01.12.2020г. – 30.04.2023г, и цена за услуга дялово дялово разпределение за периода 01.02.2021г. – 30.04.2023г., както и на основание чл.86 ал.1 от ЗЗД – обезщетение за забавено изпълнение на главниците.

С първоинстанционното решение частично са уважени главните искове, като в частта, с която са частично отхвърлени главните претенции, както и отхвърлени акцесорните искове за заплащане на обезщетение за забавено изпълнение върху главниците, като необжалвано от страните, е влязло в законна сила.

Първоинстанционно решение е валидно, а в обжалваните части – допустимо.

Настоящата съдебна инстанция напълно споделя фактическите и правните изводи на първоинстанционния съд и по силата на чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СРС, като по този начин те стават част от правните съждения в настоящия съдебен акт.

По конкретно наведените във въззивната жалба оплаквания, които определят предмета на проверка от въззивния съд, настоящият състав на съда намира следното:

2

Като безспорно и ненуждаещо се от доказване в отношенията между страните по реда на чл.1456 ал.1 т.3-4 от ГПК с доклада изготвен от първоинстанционния съд е обявено обстоятелството,че ответника е собственик на процесния топлоснабден имот в процесния период /което се установява и от представения нотариален акт/.

Понятието "потребител на топлинна енергия за битови нужди" е определено в § 1, т. 42 ДР ЗЕ (отм.), действал до 17.07.2012 г.: физическо лице – собственик или ползвател на имот, което ползва топлинна енергия с топлопреносител гореща вода или пара за отопление, климатизация или горещо водоснабдяване. След отмяната на § 1, т. 42 от ДР на ЗЕ и с влизане в сила на измененията на ЗЕ от 17.07.2012 г., се въвежда понятието "клиент на топлинна енергия", което е еквивалентно по смисъл на понятието "потребител на топлинна енергия". Съгласно новата редакция на чл. 153, ал. 1 ЗЕ, всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда – етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са длъжни да монтират средства за дялово разпределение на отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за топлинната енергия.

С ТР № 2/2017 г. от 17.05.2018 г., постановено по тълк. дело № 2/2017 г. на ОСГК на ВКС, т. 1, са дадени задължителни разяснения относно хипотезата, при която топлоснабденият имот е предоставен за ползване по силата на договорно правоотношение, какъвто обаче не е разглежданият случай. В мотивите на същото тълкувателно решение е посочено, че предоставяйки съгласието си за топлофициране на сградата, собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване са подразбираните клиенти на топлинна енергия за битови нужди, към които са адресирани одобрените от КЕВР публично оповестени общи условия на топлопреносното предприятие. В това си качество на клиенти на топлинна енергия те са страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие с предмет - доставка на топлинна енергия за битови нужди (чл. 153, ал. 1 ЗЕ ) и дължат цената на доставената топлинна енергия.

Собственикът или титуляр на вещно право на ползване в имот, под режим на етажна собственост, по презумпция на закона се смята потребител на отдадена от сградната инсталация и отоплителните тела на общите части на сградата топлинна енергия.

Нормата на чл. 150 ал. 1 ЗЕ регламентира продажбата на топлинна енергия от топлопреносно предприятие на потребители (клиенти) на топлинна енергия за битови нужди, като постановява, че тя се осъществява при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕВР, в които се урежда съдържанието на договора. С оглед тази нормативна уредба между главните страни по спора за процесния период е сключен договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди при публично известни общи условия за продажба, каквито са Общите условия от 2008г. одобрени с решение на ДЕКЕВР и публикувани във вестник „Дневник“ бр. от 14.01.2008г., както и ОУ от 2014г. одобрени с решение № ОУ-02/03.02.2014 г. на ДКЕВР, публикувани във вестник "24 часа" – броя от 10.02.2014 г. и вестник "19 минути", в сила от 12.03.2014 г., както и ОУ одобрени с решение № ОУ-1/27.06.2016г. на КЕВР, публикувани във вестник „Монитор“, бр.19/11.07.2016г.

Относно приложението на чл.147а ал.1 от ЗЗП е задължителна практика на ВКС – ТР № 2/25.05.2017 г. по тълк. дело № 2/2016 г. на ОСГК на ВКС, според която редът за сключване на договора за доставка на топлинна енергия е специален и се подчинява на правилата на ЗЕ, които не нарушават ЗЗП. В случая нормата на чл. 150, ал. 2 ЗЕ е специална, поради което не намират приложение правилата за обвързване на потребителите от общите условия по друг вид потребителски договори – чл. 147а от ЗЗП.. Отделно от това, правото на ЕС не предвижда забрана за уредения в ЗЕ начин за сключване на договор между клиентите на топлинна енергия за битови нужди и топлопреносното предприятие. Директива 2011/83/ЕС относно правата на потребителите 3 не засяга националното общо договорно право – съображение 14 от Директивата уточнява, че тя не следва да засяга националното право, което урежда например материята относно сключването или действителността на договора, в частност при липсата на съгласие за сключване на договора. В този смисъл са и мотивите в решението на СЕС от 5.12.2019 г. по съединени дела С-708/17 и С725/17.

Съгласно практиката на СЕС, когато са налице необходимите за това правни и фактически обстоятелства, националният съд е длъжен служебно да преценява неравноправния характер на договорните клаузи, попадащи в приложното поле на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори и по този начин да компенсира неравнопоставеността, съществуваща между потребителя и продавача или доставчика. В чл. 3 § 1 на Директива 93/13/ЕИО е предвидено, че в случаите, когато дадена договорна клауза не е индивидуално договорена, се счита за неравноправна, когато въпреки изискването за добросъвестност тя създава в ущърб на потребителя значителна неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи от договора. В случая не се установи Общите условия на договорите за продажба на топлинна енергия за битови нужди от "ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ" ЕАД да съдържат неравноправни клаузи по смисъла на ЗЗП или цитираната директива.

Нужно е да се отбележи също така, че в случая не се касае за клаузи, върху чието съдържание потребителят не може да влияе, с оглед предвидената в чл. 150 ал. 3 ЗЕ възможност в срок до 30 дни след влизането в сила на общите условия клиентите, които не са съгласни с тях, имат право да внесат в съответното топлопреносно предприятие заявление, в което да предложат специални условия т.е това са клаузи, върху които потребителят може да влияе - чл. 146, ал. 2 ЗЗП , с идентично съдържание като чл. 3 т. 2 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета относно неравноправните клаузи на потребителските договори). Този извод е верен, тъй като съгласно чл. 150 ал. 3 (ред. до изм. ДВ, бр. 54 от 2012 г., в сила от 17.07.2012 г.) ЗЕ потребителите, които не са съгласни с ОУ имат право да внесат в съответното топлопреносно предприятие заявление, в което да предложат специални условия, като предложените от потребителите и приети от топлопреносните предприятия специални условия се отразяват в писмени допълнителни споразумения. В случая несъмнено е, че Общите условия на ищцовото дружество са влезли в сила, доколкото са били публикувани, като по делото не са релевирани нито твърдения, нито има данни, че ответницата е упражнила правото си на възражение срещу Общите условия в срока по чл. 150 ал. 3 ЗЕ Въззивникът не се е възползвал от тази възможност. Ето защо доводите за неравноправност на общите условия на ищеца се явяват неоснователни.

Разпечатката съдържа 33 от 103 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/bfb19704-14c4-4b84-9ec5-15c16382c7bf