Решение № 4361 от 04.07.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 4361 гр. София, 04.07.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично заседание на четвърти април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Татяна Димитрова

Членове:

Румяна М. Найденова

Радина К. Калева при участието на секретаря Алина К. Т.ова като разгледа докладваното от Радина К. Калева Въззивно гражданско дело № 20241100512352 по описа за 2024 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на глава двадесет и пета от Гражданския процесуален кодекс (ГПК).

С решение № 14371 от 22.07.2024 г., постановено по гр. д. № 14223/2024 г. на Софийски районен съд, 177-ми състав са отхвърлени предявените от Т. К. Г. против „БВА и СИЕ“ ООД, искове по чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и 3 КТ, третият във връзка с чл. 225, ал.1 КТ, за признаване на уволнението му по чл. 326, ал. 2, т. 6 КТ поради налагане на наказание „дисциплинарно уволнение“ за незаконно и за неговата отмяна, за възстановяването му на работа на длъжността „демонстратор“ и за заплащане на обезщетение в размер на 4680 лева за периода от 12.01.2024 г. до 12.07.2024 г., през което време ищецът е останал без работа поради незаконосъобразното му уволнение.

С решението е разпределена и отговорността за разноски между страните като ищецът е осъден да заплати на ответника сума в размер на 316,20 лева – транспортни разходи.

Срещу така постановеното решение е постъпила въззивна жалба от ищеца Т. Г., подадена чрез адв. Е. П., с която е взето становище за допустимост, но неправилност на обжалвания съдебен акт. Според въззивника събраната по делото доказателствена съвкупност не кореспондира с крайния извод на първоинстанционния съдебен състав. Счита, че неправилно районният съд е приел, че предвидената в разпоредбата на чл. 333 КТ закрила 1 не следва да намери приложение, тъй като по делото е било категорично установено наличието на знание у работодателя за издадените болнични листове, респ. е било налице изпълнено задължение от страна на служителя по тяхното представяне. Въззивникът обосновава тези доводи с обстоятелството, че работодателят е депозирал два броя жалби до РЗИ – гр. София, с които се иска отмяна на процесните болнични листове. Намира, че внимание следва да се обърне и на събраната по делото медицинска документация, от която се установява влошеното здравословно състояние на ищеца, продължителното ползване от последния на отпуск поради временна неработоспособност, както и наличие на решение от ТЕЛК. В тази връзка е изложено още, че липсва поискана информация от страна на работодателя досежно наличието на закрила по чл. 333 КТ въпреки информацията за наличие на влошено здравословно състояние на служителя. Формулирано е и оплакване, че липсва обсъждане от страна на първоинстанционния съд на едно от направените твърдения с исковата молба, а именно относно липсата на изложени мотиви в уволнителната заповед.

Ето защо е отправена молба до настоящата инстанция за отмяна на обжалваното решение и постановяване на такова, с което предявените искове да бъдат уважени.

В законоустановения срок е постъпил писмен отговор от „БВА и СИЕ“ ООД, подаден чрез адв. Р. Р., с който въззивната жалба се оспорва като неоснователна. Счита, че правилно първоинстанционният съдебен състав е отхвърлил предявените искове, тъй като към датата на налагане на дисциплинарното наказание работодателят не е бил уведомен защо въззивникът не се явява на работа, нито са му били представени болнични листове, от които да се увери, че ищецът е неработоспособен и това е причината да не се явява на работа. В тази връзка посочва още, че едва с получаване на препис от исковата молба работодателят е бил уведомен за процесните болнични листове, които пък са обжалвани на 22.04.2024 г. С оглед изложеното в отговора моли първоинстанционното решение да бъде потвърдено.

Съдът, като прецени становищата на страните и обсъди представените по делото доказателства, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Съгласно нормата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси той е ограничен от наведените в жалбата оплаквания с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т. 1 от Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. При извършена проверка по реда на чл. 269, ал. 1 от ГПК въззивният съд установи, че обжалваното решение е валидно, поради което следва да се премине към проверка за неговата допустимост и правилност.

2

Районният съд е бил сезиран с обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 КТ за отмяна на заповед № 155/05.01.2024 г. за прекратяване на трудовото правоотношение на основание чл. 330, ал. 2, т. 6 КТ; за възстановяване на ищеца на заеманата от него длъжност „демонстратор“ и за осъждане на ответника за заплащане на обезщетение в размер на 14160 лв. за времето, през което ищецът е останал без работа, а именно от 12.01.2024 г. до 12.07.2024 г. Впоследствие в открито съдебно заседание, проведено на 24.06.2024 г. ищецът е направил частичен отказ от иска с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3, вр. чл. 225, ал. 1 КТ и производството по делото е прекратено за периода от 12.01.2024 г. до 06.02.2024 г. Прекратителното определение не е обжалвано и е влязло в сила.

Въпреки това с решението районният съд е отхвърлил иска за заплащане на обезщетение в размер на 4680 лв. за първоначално заявения период от 12.01.2024 г. до 12.07.2024 г. При това положение решаващият съд се е произнесъл plus petitum, поради което решението в частта за горницата над сумата от 3900 лева до 4680 лева и за периода от 12.01.2024 г. до 06.02.2024 г. следва да бъде обезсилено.

В останалата обжалвана част решението е правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС, тъй като фактическите и правни констатации на настоящата инстанция съвпадат с тези, направени от районния съд в атакувания съдебен акт. Във връзка с изложените във въззивната жалба доводи настоящата съдебна инстанция намира, че към изложените правни и фактически констатации на първоинстанционния съд следва да се добави и следното:

Безспорни между страните са следните обстоятелства: че ищецът е бил служител при ответника на длъжност „демонстратор“; че трудовото правоотношение е било прекратено със заповед № 155/05.01.2024 г.; че размерът на брутното трудово възнаграждение за последния пълен отработен месец е в размер на 780 лв. Основният спорен въпрос, поставен за обсъждане пред настоящата инстанция е дали ищецът е следвало да се ползва от закрилата при уволнение, предвидена в чл. 333, ал. 1, т. 4 КТ.

Ищецът твърди, че трудовото му правоотношение е прекратено по време, когато същият е бил в отпуск по болничен, надлежно разрешен от здравните органи и удостоверен с болничен лист, като работодателят е прекратил трудовото му правоотношение, без да изследва въпроса дали е налице основание за закрила по чл. 333 КТ.

Разпоредбата на чл. 333 КТ предвижда, че в случаите по чл. 328, ал. 1, т.

2, 3, 5, 11 и чл. 330, ал. 2, т. 6 работодателят може да уволни само с предварително разрешение на инспекцията по труда за всеки отделен случай.

Сред хипотезите, изброени в чл. 333, ал. 1 КТ, в които се изисква предварително разрешение на инспекцията по труда, попада и хипотеза на работник или служител, който е започнал ползуването на разрешения му отпуск.

По делото е представен болничен лист за временна нетрудоспособност, видно от който ищецът е бил в отпуск от 16.12.2023 г. до 14.01.2024 г.

Закрилата по чл. 333, ал. 1, т. 4 се прилага винаги, когато работникът или служителят е започнал ползването на разрешения му отпуск за временна 3 неработоспособност. Трайно в практиката на ВКС се приема, че работодателят няма задължение да вземе предварително разрешение за уволнението, ако служителят, въпреки че е бил в разрешен отпуск за временна нетрудоспособност, се е явил на работното си място, където му е връчена заповедта за уволнение и не е представил издадения болничен лист или не е уведомил работодателя, че се намира в надлежно разрешен отпуск по болест.

В този случай самото поведение на работника, респ. служителя, сочи на изричен отказ от права, умишлено затаяване на информация или на умишлено въвеждане в заблуждение на работодателя.

Процесната заповед е връчена на ищеца на 11.01.2024 г. при отказ – обстоятелство, удостоверено с подписите на двама свидетели на отказа, а именно Г.Т. и И.М.. Свидетелката Г.Т. е разпитана в хода на първоинстанционното производство, като от показанията й се установява, че в началото на годината (2024 г.) в един от първите работни дни ищецът е идвал в офиса. Свидетелката разказва, че при разговор между ищеца и отговорника на магазина – И.А. последният поискал от ищеца да подпише процесната заповед, който отказал и тя подписала документа като свидетел.

Настоящият съдебен състав приема, че доколкото по делото няма данни, че ищецът е уведомил работодателя, че се намира в надлежно разрешен отпуск по болест, респ. не е изпълнил задължението си по чл. 9, ал. 2 от Наредбата за медицинската експертиза да представи болничния лист до два работни дни от издаването му, то закрилата се изключва. Неоснователни са твърденията на въззивника, че работодателят е знаел за болничните листове – доказателства, че същите са били доведени до знанието му към момента на връчване на уволнителната заповед не са ангажирани от страна на ищеца, а жалбите до РЗИ срещу тях са подадени на 22.04.2024 г., т. е. много след връчване на заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение.

Неоснователно е и другото възражение на въззивника – че заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение е немотивирана. Съгласно разпоредбата на чл. 195, ал. 1 КТ дисциплинарното наказание се налага с мотивирана писмена заповед, в която се посочват нарушителят, нарушението, и кога е извършено, наказанието и законният текст, въз основа на който се налага. В заповедта, предмет на настоящото производство, тези реквизити са налице – работодателят е приел, че е извършено следното нарушение – неявяване на работа за периода от 16.11.2023 г. до 05.01.2024 г., с което е приел, че служителят е извършил нарушение на трудовата дисциплина по смисъла на чл. 190, ал. 1, т. 2 КТ. Ето защо и на основание чл. 188, т. 3 КТ е наложил дисциплинарно наказание уволнение и е прекратил трудовото правоотношение на основание чл. 330, ал. 2, т. 6 КТ.

Предвид изложеното искът по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ е неоснователен.

Уважаването на исковете по т. 2 и т. 3 на същата разпоредба са обусловени от уважаването на този по т. 1, поради което предвид отхвърлянето му, следва да бъдат отхвърлени и те. Районният съд е достигнал до същия краен резултат, поради което първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено, като бъде обезсилено единствено в частта, с която е отхвърлен искът по чл. 344, ал.

1, т. 3 за горницата над сумата от 3900 лева до 4680 лева и за периода от 12.01.2024 г. до 06.02.2024 г. поради изложените по-горе съображения.

4

По отговорността за разноски съдът намира следното:

С оглед изхода на спора и на основание чл. 273 вр. чл. 78, ал. 3 ответникът има право на разноски за въззивното производство. Претендират се разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 800 лв., като са представени и доказателства за реалното му заплащане. Ето защо претенцията за разноски на въззиваемия е основателна в пълния претендиран размер и следва да бъде уважена.

Така мотивиран, съдът

РЕШИ:

ОБЕЗСИЛВА решение № 14371 от 22.07.2024 г., постановено по гр. д. № 14223/2024 г. на Софийски районен съд, 177-ми състав, В ЧАСТТА, С КОЯТО е отхвърлен предявеният от Т. К. Г. против „БВА и СИЕ“ ООД , иск по чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ, вр. чл. 225, ал.1 КТ за горницата над сумата от 3900 лева до 4680 лева и за периода от 12.01.2024 г. до 06.02.2024 г.

ПОТВЪРЖДАВА в останалата обжалвана част решение № 14371 от 22.07.2024 г., постановено по гр. д. № 14223/2024 г. на Софийски районен съд, 177-ми състав.